Четвъртък следобед, приятен летно-есенен ветрец продухва софийските улици, а моя милост в полузаспало състояние се носи от редакцията към леглото си. Някъде там обаче две много приятни каки ме пресрещат на улицата и искат телефонния ми номер, докато ми бутат флаери.
На следващия понеделник една от каките (а може и друга да е) ми се обажда и си уреждаме среща. Мястото е ебаси-якия-нов-фитнес Pulse на Народното събрание, за който получавам безплатна едноседмична карта. Това е причината за първото в живота ми посещение на фитнес, което планирам цяло лято.
Факт: Отне ми близо час самоубеждаване, че наистина трябва да отида на фитнес, преди да го направя.
Гледката на един човек, свикнал да е многознайко, който обаче се сблъсква с нещо абсолютно непознато за него е безценна. Особено когато на същия бъде предложена кърпа от рецепцията на фитнеса, след като пита "Ама трябва да си нося ли?". Или когато сподели, че "към тази машина нямам идея как да подходя".
От този момент, който в никакъв случай не е сред върховете в живота ми, минаха цели две тренировки. Първата ме накара за първи път да установя, че притежавам трицепси, както и мускули на гърба. Интересно откритие, което на следващия ден напомняше за себе си по един неприятно болезнен начин. Но поне си обясних популярния лаф "No pain, no gain".
Втората ми тренировка не ме завари чак толкова неподготвен. Преди да отида бях малко задрямал, затова изпих едно кафе по път. Не знам дали е заради него или нещо друго, но вторият път беше доста по-лек и на следващия ден болка почти нямаше. Може и да е, защото прочетох, че трябва да хапнеш нещо сладко след тренировка и не се посвених да го направя.
След тези две посещения във фитнеса мотивацията ми е по-силна, отколкото преди това. Тренировката се оказва едно време, което изкарваш със себе си и на спокойствие. Нещо, което ми липсва напоследък. Освен това за пореден път си доказвам, че движението дава безумен тонус и свежест.
И все пак първият път е малко труден, главно заради някои погрешни очаквания. Така например, бях убеден, че ще издишам на третото упражнение и ще умра удавен в потта си. Почти бях готов да се обзаложа, че ще строша нещо или ще се изложа тотално. За щастие нищо такова не се случи, дори инструкторът се изкефи, че някакъв абсолютен льольо има мотивацията да навлезе в неговия свят и слуша съветите му.
Личният ми извод от случката е, че някои неща съществуват и хората се превъзнасят по тях неслучайно. Фитнесът, който дълги години съм отричал, се оказва сред тези неща. Оказа се и далеч по-приятен и не толкова страшен, колкото си мислех, преди да пробвам. Сега остава само да не се откажа бързо-бързо, но затова се надявам и някои от вас да помагат.
