#СреднияБългарин - Атанас Куцев

Предполагам всеки си има своята Нака. В случая използвам думата за нарицателно, което описва онзи активен веселяк, който никога не се спира и постоянно избухва с интересни занимания. Такъв е и Атанас Куцев, за който сухата информация включва 24-те му години, професията оператор/фотограф и пловдивския произход.

За Куцев слушах дълго време през 2012 г., когато започнах с Hipster Business Weekly по радио "Реакция". За екипа на радиото Наката беше един от най-важните хора, като заминаването по Еразъм в Словения, на което се беше подложил, отложи запознанството ни и в общи линии натъжаваше околните. След като се завърна и се запознахме, Куцев ми остави впечатлението за веселяшка хаймана.

За двете години, в които се познаваме това мнение почти не се промени, просто еволюира. Миналата година Наката засне филма "Името ми е Протест", с който ми скри шапката. Помогна и на един друг #СреденБългарин - Велианна Кашева, за нейния филм "Искам" (който така и не е качила онлайн).

В края на 2013 г. Куцев зачезна към Азия по програмата EVS, за да преподава английски език на будистки монаси в Непал. След като работата му там приключи Наката ни дразнеше с блогпостове и снимки от азиатското пътешествие, което направи. Крайният резултат обаче ще видим утре във Photosynthesis, където ще бъде открита изложбата "Между Нирвана и Самсара".

Изложбата, а и повечето други неща, за които ви разказвам, са от нещата, за които Наката говори с месеци. Вълнения, притеснения, въпроси, проблеми - все неща, които биха отказали много хора. Но за разлика от многото, Наката често знае какво иска и го постига. Утре в 19 ч. ще отида да подкрепя това, заповядайте и вие.

____
#СреднияБългарин е една рубрика, за която си мисля отдавна. В нея искам да покажа онези смислени хора, които могат да убият българщината и да донесат промяната в България. Това, което мисля, че ги различава от хората, които фразата #СреднияБългарин извиква в главите ни, е основно позитивното мислене и постоянната борбеност за нещата, в които вярват.

Бавният колапс на българщината

Върнете лентите на един друг четиринайсети ден от месеца. На 14 януари 2009 г. беше един от първите крайни и масови протести у нас, след 1997 г., който беше смазан. Ако тогава някой беше посмял дори да си помисли, че България може да е страна с едногодишен протест, който да има някакъв, макар и не особено осезаем смисъл, вероятно щеше сам да си се изсмее.

За тези над 5 години обаче се случиха много неща, които промениха света. Може би най-важното е, че вече всички имаме интернет и смартфони. Може би по-важно е, че Occupy движението показа, че крайно лишените от власт избиратели, всъщност могат да променят нещо. А може би на всички ни писна да накланяме главици.

Важното е, че в обществото ни, не само българското, се случват едни високоскоростни, огромни и важни промени. Както съм споменавал и преди, по протести ходя от прекалено много време за един 23 годишен човек. Разликата между преди и сега е, че хората днес знаят някои съществено важни неща, които носят и най-важната промяна в протестите ни и обществото ни.

Ние имаме власт
Най-важната промяна е, че хората осъзнават властта си. Да, нейните инструменти са смартфоните и социалните мрежи, но властта е тук, в нашите ръце. Ако някой си позволи нещо нередно, всеки от нас може да вдигне шум, който да доведе до последствия. Не казвам какви последствия, не е важно.

Заедно можем
През 2009 г. група подставени скинарчета причиниха хаос, в който полицията млатеше с палките си баби и тийнове. През 2013 г. Facebook и Twitter гъмжаха от постове за групи хора, които дават вид на подставени лица. Дори най-активните провокатори бяха смачкани от активното отстояване на принципите на протеста, което мисля се случи за първи път тогава.

С това си доказахме, че заедно можем да отблъснем вредителите, дори когато те са в човешка форма и уж са от нашия отбор.

Дневният ред идва от хората
Сред теориите, които ми наливат във ФЖМК, една от най-смислените е тази за медийния дневен ред. У нас той се определя напълно от зависимите медии и политическтие формации. Протестът обаче устоява цяла година в медиите, въпреки намаляващия интерес. Това е важно, защото по този начин активните хора получават важната медийна трибуна, която допреди няколко години беше практически недостъпна.

Българинът е мъртъв. Да живее българинът!
Хилядите хора на площада доказват най-важната промяна. Класическият българин, който изкарва по-голямата част от живота си в мрънкане и оплакване, докато мляска салата и жули ракия, изчезва. Бавно, трудно, постепенно, но сигурно.

Затова и #ДАНСwithme не трябва да се разглежда просто като протест. За мен това е по-скоро един важен, закъснял, но безценен процес, от който България има нужда отдавна. Процес, който е в самото си начало, но вече дава плодове, за които не сме и мечтали.
________
Снимка: Streets of Sofia: #ДАНСwithme, day 2 by Alexandra on Flickr

Драмата на тестъра

Част от работата ми като технологичен журналист е да тествам нови джаджи. През ръцете ми са минали всевъзможни лаптопи, таблети и смартфони. Всеки от тях става част от ежедневието ми, като заменя личните ми устройства, в повечето случаи напълно.

Причината да правя това е, че искам да се доближа максимално до усещането на един обикновен потребител. Купуваш смартфон, отваряш кутията, пъхаш твоя си SIM и се изстрелваш в новата джаджа. Така мисля, че ревютата ми стават възможно най-обективни и информирани.

Проблемът е, че тестовете са ограничени във времето. Досега най-дългият тест, който съм правил е на HTC Windows Phone 8X, който беше в мен над две седмици. В повечето случаи обаче яките смартфони са мой за не повече от 7 дни. И докато оценявам възможността да пробвам почти всеки нов топ модел... Краят е ужасен.

Онзи тъжен момент, в който прехвърляш снимките от седмицата в Dropbox, туитваш за последно от красивия екран и стигаш до Factory reset функцията, която слага край на краткия технологичен романс. После тъжно вадиш картата си, вклюваш телефона за последен път, да не би нещо да не се е ресетнал грешно и го връщаш в кутията му. След това взимаш своя си телефон, слагаш картата и сумтиш.

Аз сумтя, защото моят смартфон е Sony Ericsson Xperia Arc S. Честно - обожавам си го, защото е с 4.2-инчов, удобен екран, готина форма, има си място откъдето да виси Master Yoda и съм му свикнал много. Но този телефон е на 2 години, 5 месеца и 30 дни. За един смартфон това е цяла вечност. Като да имате 25 годишен телевизор. Хем стар, хем още не е антика.

Старостта води до бавене, което е ужасно. След седмица с някой нов, осемядрен звяр, връщането към скромния Arc S е болезнено. Изведнъж туит отнема около 2 минути, а мейл само една. Отварянето на съобщение в WhatsApp или Facebook Messenger е подвиг, за който трябва да седнеш и да дишаш дълбоко. Положението е такова, че дори търсенето на номер в указателя ти се струва, че отнема около час, понеже допреди ден си бил с LG G Flex, например.

Та, мили читатели, хората, които тестваме най-новите джаджи също си имаме нашите проблеми. Вярно, че са в сферата на First World Problems, но ги има. Затова другия път като решите да ми завидите, че "уау, тестваш постоянно яки телефони" си спомнете, че след всеки тест има връщане.

_______

Този текст писах по някое време през април, когато връщах поредните тестови джаджи. Преди няколко седмици HTC България ми подариха новият HTC One (M8), който смятам за един от трите телефона, които си заслужават парите. Това не променя факта, че не обичам да връщам тестови джаджи.

Рождество поредно

Събуждаш се от пронизителената вибрация на телефона си и по навик,  като стрела, започваш да докосваш екрана,  докато досадното движение не спре. Следват десет минути тихо блаженство. В обикновените дни, днес обаче ужасният звук се завръща след около 20 секунди сънена безтегловност с елементи на вина. 

Сещаш се, че имаш рожден ден и вибрацията е била обаждане от ранобудния човек, който те обича и иска да сподели този факт. Поводът е, че днес официално си с 365/6 дни по-близо до пенсия, гроб, порастването или каквото там си искаш. Днес е твоят ден и по повода ти се отказва правото на блажената вина, която представлява бутонът snooze.

Вече си на 23 и изпитваш умерено вълнение от факта, че имаш рожден ден. Смесица от сериозното пораснало цупене на фона на объркващи детски емоции, въпреки сигурната липса на торта, свещи и сандвичи от франзели. И докато се маеш по тази екзистенциална полемика смартфонът ти чегърта по шкафа с неминуемото вълнение на любимия ранобудник в другия край на 3G вълната.

Сънена, престорена изненада блика от най-милото телефонно "Да", на което си способен. От другата страна се изливат талази от позитивизми, мили думи и благопожелания, на които трябва да отговориш поне толкова смислено и въодушевено. Само че от устата ти се изтръгва единствено наниз от смотолевени и смутени "мерси" - та и "благодаря" - та.

Всяка година се случва едно и също. Имаш празник, който наистина е специален, но често е по-специален за околните, отколкото за теб. Както за теб са важни рождените дни на близките ти хора, докато те смутено мотаят благодарности в нелепи телефонни обмени.

И още след първия разговор, докато с трепет наблюдаваш кафеварката си, осъзнаваш, че те чакат още 20-ина часа в леко притеснено въодушевление. И докато всяка година, ден преди твоя, се питаш дали няма как да го прескочим тази година, цялото мероприятие и вълнения всъщност топлят сърцето ти по неповторим начин. "Man, толкова много хора ми желаят доброто".

Да им се връща.

_____

Снимка: *Happy birthday* by CurlyFries™ on Flickr

Напред, науката на Ratio е слънце

Обикновено на 24 май основно хейтваме абитуриентите и шльокавицата. Тази година обаче Ratio счупи традицията с едно от най-готините събития, които могат да се нарекат образователни. Накратко Ratio е форум за популярна наука, но всъщност събитието е събирателно на адекватни хора, с мозък в главата и лектори, които обясняват супер сложни научни концепции, така че дори лаиците в публиката да ги разберат.

Тази година Ratio стартира с д-р Андрю Бери, който е британски биолог и работи в Харвард. Той говори за развитието на еволюционната теория след Чарлз Дарвин. В лекцията си д-р Бери наблегна на това колко по-лесно е да се изследва човешкият геном, как мутациите са основна причина за разнообразието от видове и колко проста и елегантна е теорията за еволюцията.

Вторият лектор беше химикът Христо Колев, който подробно обясни за видимите и невидимите лъчи в електромагнитния спектър. В презентацията си той каза адски много неща, които повечето хора в залата знаеха, но пък показа и доста интересни експерименти. Най-впечатляващият за мен беше този с микровълновата. Оказва се, че ако манджата ви не се върти, докато я претопляте, просто ще изгори по краищата.

За финал отново слушахме британец, този път д-р Джон Риниънс, който също е биолог, но се занимава с растения и изследва клетките на живите организми. Той говори за ГМО... неща, като основната атракция в презентацията му беше зелена флуоресцентна мишка. Той разби някои митове за генно модифицираните организми, като показа колко полезно може да бъде генното модифициране за медицината.

Това беше четвъртото издание на Ratio и първото за мен. Надявам се и тази година да има есенно издание, защото в България имаме нужда от просветление на тема наука. Във всички случаи ще ви държа в течение за следващото Ratio.