Футболна интелигенция circa 2011

Снимка: actualno.com

Какво по-добро занимание за събота привечер от това да отидеш на мач? Ами-и-и-и, това да отидеш в антизапалянковски бункер накрай света, например. Най-вероятно ще ти спести потрошени кости, имущество и нерви. И посещение в болницата.

Отдавна се чудя на цялата тая мания около топките и ритнитопковците, която преследва населението. Въпреки невежеството ми по въпроса бих могъл да разбера защо някой си пада по Ливърпул, Ман Юнайтед, Барса или Юве. Обаче не мога да разбера какво същество би изпитвало удоволствие да гледа "мачовете" на Левски и ЦСКА. То не, че не играят момчетата, просто не го могат. Последният път като гледах български мач имах чувството, че гледам приятелите ми, които играят в двора на Бастилията, като единствената разлика беше, че това по телевизията беше далеч по-скучно.

Въпреки това съботният мач е бил посетен от няколко хиляди фена. Сред тях е имало и неизбежните 100-200 лумпени, които са превърнали стадиона в пчелен кошер, който хвърля димки и троши. Тук се включили другите пословични лумпени, наречени българска полиция, които изнесли агитката на ЦСКА извън стадиона. Принципно е ОК. Изкарай размирниците и да си ходят, но нали българската полиция ни пази, тя решила да си остави феновете да вилнеят извън стадиона. Резултата са изпотрошени витрини, коли, улични телефони и глави, а за цвят има и 20-тина ареста.

Чистата фактология не би могла да ме накара да отида отново на мач в България. Единственото ми посещение беше на мача Левски - Барса преди 3-4 години и мисля с това да си остана. Не защото играта е винаги тъпа, а защото на тези места е опасно за мен. Независимо дали съм фен на Левски, ЦСКА или Юнак Мало Бучино, най-вероятно ще се озова в Пирогов, 6-то РПУ или някакво друго поправително заведение.

А това е жалко. Адски жалко, защото футбол в България може и да има. Стадионите биха могли да се пълнят, което би докарало пари за усъвършенстване на цялата система от стадионите до играчите. Но за това се изисква (повтарям се) силна воля и малко мисъл. Ако на входа на стадиона преди всеки мач се правят наистина щателни проверки и се прибират всички оръжия, димки и т.н., то на стадиона би било по-безопасно. Друга стъпка е да има сурови наказания за футболно хулиганство. Ако на 20-ината задържани им се наложи една солидна глоба и прекарат една седмица в ареста, ще ги видим дали ще вандалстват пак. А ако го направят, следващия път - по-солена глоба и повече на топло, например.

Интересното е, че това са изпробвани и успешни стъпки. Например в Англия и Италия има такива хулигани, пред които тукашните безмозъчковци изглеждат като мили агънца. Въпреки това там рядко се чува за развилняли се фенове, които да са изпотрошили цял квартал.

Свидетели сме, че такива неща се случват не само у нас. Въпросът е в реакцията на властите. Затова те са власти, затова им плащат - да имат ясна представа как да реагират, така че да не пострадат невинни хора и да неутрализират провокаторите.

Надявам се докато дойде моментът аз да водя децата си на мачове стадионите да са достатъчно безопасни, а футболът ни - достатъчно качествен. Надявам се сегашната идиотщина в българския спорт като цяло да престане и най-накрая да имаме нормални условия за талантите ни, защото имаме истински талантливи спортисти, които просто се губят сред ръждясалите съоръжения и комунистическите ни спортни федерации. Надявам се.

Сто.

Хе-хе, това е пост номер сто тук. Или стотният път, в който словоизливам за някоя глупост, която занимава мозъка ми за повече от 40 секунди. Стотният път, в който пускам нещо, прочитам го и си казвам "Оф... т'ва е много зле". 

Всъщност това е пост номер около 120, ако математиката ми е що-годе точна. Само в последния месец написах и изтрих поне 6-7 пълни буламача, а в миналото съм писал още подобни неща. Имам една чернова, готова за публикация, и една, която седи от лето господне 2008-мо и чака да  ме вдъхнови идеята, която да се върже с началната идея. Дано стане преди 2014 г.

Реално тези 100 публикации са нищо, особено предвид факта, че 72 от тях са от последните 9 месеца, в които се водя активен блогър. За мен поне интересното са другите 28 публикации. То не са псувни по пъпчиви пубери, които ми скапват играта, пъпчиви пубери, които ми крещят под прозореца, футболни драми, олимпийски емоции и някакви всякакви пуберски глупости, които, като чета сега, се плаша колко много промяна може да има в един човек за по-малко от 3 години. Това е то тийнейджърство.

Ако не се лъжа, се повтарям, но този блог е нещо повече от място за изява за мен. Особено в последните месеци. Благодарение на блога се научих да се изразявам далеч по-ясно и много по-аргументирано. Научих, че хората харесват подобно изразяване. Освен това благодарение на блога се запознах с адски много и адски ценни хора, зачетох много готини блогове, които ме научиха на много.

За следващите сто си пожелавам да стигна до нивото на любимите ми блогъри. Пожелавам си процентът на постове, които си харесвам, да не остане един, а да се повиши. Пожелавам си и повече позитивни постове, повече позитвини новини, които да коментирам, и повече приятни разкази, които да споделям. А на вас ви пожелавам да си намерите нещо, което да ви носи удоволствието, което този блог носи на мен.

Дамите и жените

Това, на което НАЙ-ВЕЧЕ държа в хората и особено в мъжкия пол, е да имат две добре, МНОГО ДОБРЕ оформени мозъчни полукълба... А дори и някоя мозъчна гънка да я няма, липсата й да не е толкова осезаема.

Снимка от тук

Това е Фейсбук статуса на една приятелка от преди няколко дни. Този статус получи 10-ина харесвания и още толкова коментара, като всичките бяха от жени, които обясняваха колко са тъпи мъжете повечето бяха от жени, търсещи този мъж, с мозъка и незабележимо липсващата гънка. Моя милост се включи в дискусията с въпроса колко тъпи жени се падат на един тъп мъж.

Много интересна цялостна тенденция е да се създават стереотипни жени. Имам предвид точно побългарената версия на чиклит фенките, за които животът е обувки, пазар и тъпи мъже. Пак по-рано през седмицата в Капитал излезе интересна статия по въпроса, само че там се говори само за жени. На мен ми е забавно да говоря и за мъжете. Защото както жените си имат чиклит романчетата, Секса и Града, обувките и маникюра в 3 следобед, така мъжете си имат диклита, Бързи и Яростни, колите и фитнеса в 3 следобед. И най-вече защото и двете са толкова зле, че ми се говори за тях.

Нямам против приоритета на дамата до мен да е добрият вид. Дори напротив, когато съм с красива жена ми е готино. Само че има тънка разлика между красива жена и гротескно чучело, което се опитва да сложи козметичния магазин върху лицето си, докато изпръсква 6 флакона набухвател в сламата си, която пише за коса, и прикрепя три парцала и половина върху силиконовите цици, задник, устни и т.н. За съжаление има и тънка разлика между добър мъж и купчина анаболни мускули, впита тениска, прокъсани дънки, щръкнало шкембе и речников запас колкото на папагал.

Интелектуалните способности на тези същества се изразяват в "Искам силикон/дрехи/пари/кола" и "Искам мускули/пари/коли/жени". Разговорите стигат най-много до последния епизод на поредния турски скъпоценен камък, а музикалният фон е 3 тактов набор от силиконови гласови невъзможности и порно клипове.

Това не са готини дами. Не са и готини пичове.

Готината дама е, тази която 40 минути ще ти говори разпалено за изчанчената книга, която е прочела, докато виждаш леко рошавата й коса, която постоянно й пада в очите, които са украсени от почти никакъв грим и от много трепет, породен от интересната тема, която е подхванала. Същата дама се впечатлява от ужасни неща като европейско кино, изобразително изкуство, красивият клип на поп дивата, която не харесва особено много и впечатляващата рошавост на косата ти.

Освен това готината дама е способна да ти се скара, че й мрънкаш за глупости, да те затапва със скорост 3 млъквания в минута и да те свали от смях. Тя споделя чиклитското качество да обича пазара и женските разговори на глуповати теми, но си го признава и дори се гордее от това, защото не прекалява. За съжаление в повечето случаи подобни дами са толкова готини, но и също толкова независими и по никакъв начин не се оставят да се погрижиш за тях. Което е тъпо. Все пак жените са жени и мъжете се чувстваме добре, когато се грижим за тях, особено в случаите, в които те не го изискват. В същото време повечето жени се оплакват, че мъжете са груби и не мислят за тях.

Определението за тъп мъжки ми е ясно, но за готиния мъжки не особено, защото са много омешани идеалистичните виждания и реалностите в женските глави и съм убеден, че малко жени ще могат да ме оборят в коментарите, макар да се надявам на друго.

Всъщност прекрасни дами и готини младежи има. Познавам много и от двете. Умни, добре изглеждащи (не се прави, че не е важно, моля те), забавни и още купища положителни качества, само че същите тези хора трудно приемат лошите качества на околните. Интелигентите казват, че любовта се основава на компромиси и сигурно са прави.

В крайна сметка войната на половете е доста глупаво нещо. Въпреки безкрайно шовинисткия ми хумор уважавам повечето жени, с които общувам, по същите критерии, по които определям дали ще уважавам мъжете около мен. Въпреки това е неоспорим факт, че мъжката и женската психика са различни. В някои отношения жените са напред, в други мъжете, а в идеалния случай мъж и жена правят тандем, който може да се справи с всичко. И може би там е тайната на успешната любов и семеен живот. Точно остарялото мислене, в което мъжа прави това, а жената онова, само че разделението на задачите да е по качествата на личността, а не на пола. Защото моята дама не може да си пусне пералнята :).

Кино в Четвъртък: TILT

Мога с ръка на сърце да обявя, че българското кино изживява своя ренесанс в момента. След дълги години на абсолютно бездарни и високопарни купчини тор, най-накрая започнаха да се появяват наистина добре изпълнени филми с български произход. Поредното доказателство, затвърждаващо тезата ми, е TILT.

Историята е за банда младежи, които се опитват да изкарат пари, за да отворят собствен бар. Случайната среща на Сташ (Явор Бахаров) и Беки (Радина Кърджилова) води до страстна любов, която бързо е прекъсната. Компанията е обвинена в разпространение на порнография и единствения начин да се измъкнат е Сташ и Беки да спрат да се виждат, тъй като бащата на девойката е полковник в ДС, който не е съгласен на подобна любовна авантюра. Следва борбата на Сташ за любовта, която поема доста откачени обрати и води до най-сладката част от филма, а именно сравнително неочаквания край. Не мога да кажа, че е тъжен, нито че е хепи енд. По-скоро е нещо балансирано и реално. Какъвто е и целият филм. Цялата история е представена реално. От надписите гласящи "Sex Pistols" на разни места, през мечтите за клуб с билярдна маса, та до безумната реалност на комунизма и зората на демокрацията, включително и мизерията на емигрантите в западна Европа.

TILT е режисьорският дебют на Виктор Чучков - син. Преди е режисирал музикални клипове, което съм убеден, че му помага за визията на филма. Тук-таме има някакви много приятни подробности, които допълват картинката, а и всички детайли са на мястото си. Имаше 1-2 неща, които не бяха като от тогава, но дори не помня какво точно. Освен това езика, който ползват героите е типичният жаргон на 90-арския младеж, макар и някои дами да възнегодуваха от честите цинизми.

Музиката ми направи огромно впечатление, защото беше на място. Забелязваща се, но предимно с добро. Не съм запознат с кариерата на Виктор Чучков (старши), но тук доказва, че музиката за филми му се отдава, макар и да му помагат Нуфри и Явор Русинов, които са се доказали (поне за мен) като наистина добри български музиканти.

Но всъщност най-хубавото нещо в този филм са актьорите. Не че правят най-великите роли, които сте виждали. Чисто и просто това са млади български актьори, които очевидно са свикнали да играят пред камера. Не знам в коя от двете сапунки се подвизават, но явно това им дава нужния опит, с който да направят силни роли в пълнометражен филм. Явор Бахаров е неподправен романтик, Радина Кърджилова е нещастно влюбена, а Александър Сано е мазно копеленце и нито един от тях не те оставя с впечатлението, че може да е нещо друго.

Макар да не блести с нещо прекалено невероятно в цялостен мащаб TILT е най-добрият български филм, който съм гледал до момента. Не защото може да се сравнява със световното кино, а защото ме накара да го чакам, да имам сравнително високи очаквания и след това да напиша позитивен коментар по повода. Малко филми като цяло постигат нещо такова, така че това е успех.

Дуалистичният празник

Love is not the word only for the sweet romance.

BECK (a.k.a. Mongolian Chop Squad) - Slip Out

Анимето с най-якият саундтрак евър.

Този пост мога да го напиша само в цитати от парчета, които слушам в последния месец. Става дума за голямото зло наречено свети Валентин и антипода на сладникавостта - Трифон Зарезан. Един ден, два празника, много драми по повода.

Моята позиция е доста твърда и изградена от години. Св. Валентин е тъп празник. Точно толкова тъп празник, колкото е частта на Коледа, в която всички са добри и изведнъж се сещат, че могат да се усмихват и да подаряват положителни емоции на околните. На мен не ми трябва определена дата, за да се ощетя с 5 лева за цвете или да заведа любимата на кино или заведение. Не ми трябва определена дата, за да кажа на който и да било, че го обичам, да дам на някой нуждаещ се 5 лева, за да се наяде или да подаря яката плюшка на братовчедка ми. Да, възползвам се от тези поводи, за да правя по-големи жестове, но те са... 

Те са тъпи. По дяволите всеки очаква, че на тези дати ще получи нещо. Дали ще е внимание, цвете, балон или свирка, всеки го очаква. Като го получи се разочарова, защото не покрива очакванията, а ако не го получи се обижда.

Снощи пуснах това от най-горе във Фейса и получих коментари от типа на "предател" и т.н. Не, сладури и сладурани, любовта не е сладникав романс. А св. Валентин ни дава точно това. Розови сърчица, малки купидончета и цял набор от избити рози на повишени цени, 'щот не стаа' да не подариш цвекье на женичката, нали, ся. (и това последното е цитат).

Може да съм малък и да не разбирам (и да ма я срам), но знам едно. Истинската любов е на първо място адски силно приятелство. Романса идва, след 3-4 месеца го няма и розовите сърчица си губят смисъла и силата. Тогава започват да са от значение неща като постоянното внимание и подкрепа, истинските щастливи моменти. Все неща, които хората забравят.

Забравят, закопават навътре и на 14-и февруари се сещат, че обичат или че държат на някого. На Коледа се сещат за семейството си и бездомните деца, на Великден се сещат за децата с увреждания, а на 22-ри април за вредите от найлоновите торбички. И като в прекрасната поговорка се получава "всяко чудо за три дни". И после хората се чудят, защо са нещастни и защо не им върви живота.

В същото време имаме още един погубващ се български празник, който всички познават, а голяма част от нас направо обичат. Трифон Зарезан освен просто празник на лозарите, винарите и кръчмарите е и празник изпълнен с традиции. Аз лично съм присъствал на т.нар. зарязване (много ме забавлява противоречието светия се обича, а Трифон зарязва), което си е чиста проба напиване с вино и яко плюскане с подкастряне на лози. Градския тип може да посрещне празника с малко вино и в компанията на приятели, като си пожелае берекет, макар да не става дума за лозата му. Традиционното празнуване е адски забавно, а нетрадиционното може да започне с чаша вино и да завърши... с тежка сутрин... и следобед.

Затова тази вечер ще отида да пия чаша вино с момичето, с което ме сгодиха без наше знание и просто ще и покажа, че е по-специална от другите. Както направих вчера. И онзи ден. Както ще направя и утре.

Кино в четвъртък: Стъпки в Пясъка

Българското кино е много подценявано и подритвано в ъгъла на афишите, за да отстъпва място на големите американски продукции. Това не е случайно и е факт, че българското кино страда от някаква странна болест, която отблъсква зрителите. За щастие в последните 4-5 години българското кино изживява своеобразен ренесанс, част от който е и чисто новият филм "Стъпки в пясъка".

Историята се завърта около завърналия се емигрант Слави, който разказва живота си на служителите от митницата на софийското летище. А живота му е доста бурен. Още на 6 години пресича българската граница, за да си вземе топката. В гимназията се влюбва в Нели, която остава жената на живота му, после преживява казармата, разочарова се от родината си и избягва в Австрия. Там намира временно щастие, но в крайна сметка продължава пътя си напред, а в още по-крайна сметка се завръща у дома. Този кино разказ е създаден по истински случай, което може би е причината във филма да няма нито момент, в който да се чудиш "Ама това защо?". А може би причината е, че Слави е един от нас. Притискан от режима, разочарован от България, неспособен да забрави дома си.

Ролята на Слави е поверена на Иван Бърнев, за който дори не бях чувал преди, но остави меко казано добри впечатления с играта си. Бърнев успява да покаже един мислещ софт-бунтар, който просто дава напред. Добро впечатление оставят и Яна Титова и Карла Рахал, като първата играе любимата на Слави Нели, а втората е тяхната приятелка Вера. Единствената ми критика по тази графа е, че Слави изглеждаше по един и същи начин на 19 и на около 45 години, като само цвета на косата му е променен.

Музиката към филма не ми направи никакво впечатление. Два дни след като съм го гледал не мога да се сетя какво точно е звучало, което за мен е бонус, предвид някои филми, които помня само с лошо в тази част. Странно ми стана, че все още се излъчват филми във формат 4:3 в кината, но и това не е болка за умиране. Сценаристите са свършили също толкова добра работа, защото за 89 минути нито веднъж не се почудих "Айде, няма ли да свършва тоя филм". Най-сладката част от филма са последните 10-ина минути, които не очаквах да са там. Основната ми критика е, че хронологията на филма е неясна, особено накрая. Сега той се връща в България веднага след падането на стената или другата любовна история продължава до преди седмица, или пък се е върнал ок. 2000г. както в истинската история (Споменах ли, че филма е по истински случай?). Аз лично останах с впечатлението, че той е на летището през 1990-а, но пък митническите служители имаха телефони от 2007-ма. В крайна сметка се оказва, че истината е някъде там.

Ако погледнем филма като поредния филм, а не както гледаме български филми, бих го определил като доста добър. Има добра актьорска игра, добра история, явно ненатрапваща се музика, което директно вкарва филма в онази гадна категория 7/10. Ако пък го гледаме като български филм, то Стъпки в Пясъка изпъква точно с тези си качества. Най-вече с факта, че това беше 3-ия български филм, който не ме издразни с театралничене или нелогичен диалог.

Най-накратко - гледайте Стъпки в Пясъка.

___________________________

Кино в четвъртък, защото гледам всеки четвъртък да се възползвам от офертата в софийските кина за този ден - цена 5 лв. Освен това отдавна ми се пише за филми, но все не набирам смелост, така че сега ми е сефтето. Моля за критика :).

За човеците и хората

Има три неща, които възрастните могат да научат от децата: да бъдат радостни без повод, винаги да са заети с нещо и да се стремят с всички сили към това, което желаят.

Паулу Коелю

Снимка: CuriousPhotos.blogspot.com

Продължавам да се броя за дете, въпреки че само мама все още ме възприема като такова. За мое щастие живота ми се е стекъл така, че да мога да напиша предното изречение без да притворя очите си заради някой болезнен спомен.

Щастлив съм, защото най-неприятният ми спомен от детството е престоят ми в една плевенска болница, когато бях със съмнение за апендисит и нямаше лекар, който да се погрижи за мен. Бях с дядо ми, който меко казано откачи и заедно се размотавахме, сякаш цяла вечност, из разни кабинети, при разни лекари, които ни пращаха на друг етаж, а единственото, което ми трябваше беше легло, банка с глюкоза и доза сън. Преживях го, но и до ден днешен, когато вляза в болница, този спомен е първото нещо, което се завърта в главата ми.

Не знам как родителите ми са възприемали нещата при всичките ми посещения в болниции, но след като прочетох разказа на една майка, започнах да имам много страшни предположения по въпроса. Също така не знам как персоналът на тези места възприема нещата, които се случват.

Не, не, нямам предвид безразличието, то не е приемане, нито предаване, то е проста не-реакция на емоционално и умствено празни човешки черупки, които съдържат човечност колкото съдържа камъчето в обувката ви.

Явно персонала е прекалено зает от ежедневните въпроси около края на работния ден, получаването на заплатите и невероятната съдба на Ферхунде и Мехмед от сапунката в осем. В това време нашите деца, богатството, което толкова ценим, буквално загниват. Получават отношение, което може да доведе само и единствено до асоциации като от роман на Юго или статия за куче от Дряново.

Мислите, че прекалявам ли. Отворете линка. Ето този линк. И прочетете съдържанието.

Да, звучи невероятно. Дали цялата история е 100% истина или майчинския инстинкт кара майката да хиперболизира, не мога да отсъдя, но дори и да е така си представете какво трябва да е преживяла тази майка, за да пише така. При това нещастието дори не е било нанасяно на нейното гардже, а на чуждото.

А можем ли да очакваме нещо по-различно от редовия българин? Можете ли да очаквате, че някой ще се грижи за чуждо дете, ако не може да се грижи за кучето си? Или котката си? Можем ли да очакваме човешко отношение към нас от хора, които смятат, че нещастието на едно животно се изчерпва в коментара "Е, к'во толкова, нали е куче."?

Аз не мога. Не го очаквам. Не се учудвам на такива истории. Не само от България, не само от българи, не само от бедни хора. Защото човешката жестокост е повсеместна и я има у всеки от нас. Само че има един момент, в който тази жестокост се изпарява. Момента когато видиш беззащитното дете или животинче, чийто живот е в твоите ръце би трябвало да е момента, в който главата ти се опразва от ферхундета и заплати и единствената ти цел е да се погрижиш за това същество.

Продължавам да не вярвам, че хората са оскотяли чак толкова, че да мачкат дори и децата. Продължавам да губя по частица от вярата си след всеки подобен разказ. Продължавам да се надявам, че наивната ми вяра ще се окаже правилна.
PS:
Можете да подпишете онлайн петиция. А можете и да се погрижите за едно животно и едно дете, които са оставени без грижи. Сами преценете колко усилия отнема всяко от тези неща и до какви резултати води.

Ескалатор по български

Когато през август писах инструкциите за употреба на ескалатор, не очаквах, че има още хора, които се дразнят на българското ескалаторско малоумие. Основният ми проблем с ескалаторите е, че всичкото хора си седят на ескалатора и не правят път на бързащите да минат нагоре скоростно. Каквато е и идеята на ескалатора като метод за излизане от подземия.

Дълго време имах идеята да изпринтирам указанията и да застана в метрото, за да раздавам на овцете хората, които ползват ескалаторите, но все си оставах само с идеята и споделянето ѝ с приятели.

При едно поредно бързане в края на януари, реших да хвана метро за две спирки и попаднах на най-неочакваното нещо, което съм виждал напоследък. Имаше и други, които се дразнят на това поведение на българският ескалиращ гражданин. Мястото беше метростанция Софийски Университет, а часа около 17ч., когато пътникопотока е доста голям. Въпросните люде бяха 3-ма - младеж с камера, девойка с табелка и усмивка и 3-та девойка за насърчаване на масата.

Табелката гордо казваше "Моля стойте от дясно" и както виждате от снимката - имаше резултат. Като цяло хората хвърляха по някой коментар, а за 20-ината минути, в които останах да направя няколко снимки и да обменя няколко лафа с "оператора", имаше 5-6 човека, които поблагодариха за инициативата. Аз лично като видях табелата също изсипах купчина възхвали и позитивизъм по повода.

За съжаление "оператора", който беше и инициатор на нещото ми даде само името си и се оказа, че има доста адаши във Facebook, заради което не го намерих онлайн.

Но въпреки това намерих цели две групи в ЛицеКнига, които подкрепят вижданията ми по въпроса. Едната има малко над 1000 почитатели, а другата почти 1500. Това много ми хареса и се джойннах и в двете.

Сега идва момента, в който си задавам въпроса "Какво да направим, че да възпитаме българина по тази тема". В метрото вече има табелки, които молят пътниците да седят отдясно, но резултат няма.

Затова продължавам да имам идеята да раздадем листовчици с готин дизайн и кратка презентация на идеята, но на малко по-различно място на агитация. Мола. Там хората са отпуснати и биха отделили 2-3 минути за флаер, а ако е и готин може и да подкрепят идеята.

Принципно това не е болка за умиране, но все пак би било яко да разпространим една идея за нормално поведение. Това може да вдъхнови хората да се държат нормално не само на ескалатора, но и в магазина, пощата и всички други места, на които има някакви нормални норми за поведение, които са неизвестни на масата българи.

За Ели с усмивка

Когато през август сложих банер на кампанията за набиране на средства за Елена Димитрова не очаквах да мога с чиста съвест да го махна, когато и да било. Както знаете подобни случаи в България рядко завършват с положителен край.
Е, нека си имам личното сефте за добре завършила кампания. На сайта help-eli.org се появи следното съобщение:

Да напишем хубавите новини и тук, най-сетне!

Министерство на здравеопазването покрива разходите по операцията на Ели в Бостън. Благодарим им! Остават само още документите за придружаващото лице, и... Ели заминава в Щатите, за да получи шанса си. Дано не се налага и за тези документи да стават циркове.

Втората новина: Ели най-сетне си е вкъщи, на домашно парентерално хранене, и се чувства чудесно. Министерство на здравеопазването свърши и тази работа. Много е хубаво, че това стана, и не само Елена засяга! По още нещо заприличваме на Европейска държава.

С това приключва и кампанията по набиране на средства. Повече от 130,000 лв са събрани за лечението на Ели, повече от 20,000 лв са изразходвани до този момент за лекарства и венозна храна. Банковите сметки са свалени от сайта, и дано никога, никога не се наложи да ги качваме отново. Ако в следващите 2-3 години всичко се нареди, останалите средства ще бъдат дарени на друг нуждаещ се. Сайтът и групата във фейсбук остават за новини, и за бъдещи активности на бойния ни отряд... Едва ли ще ни се стои мирно, дори когато Ели оздравее. Спираме и SMS-ите, спираме благотворителните разпродажби от сайта. През февруари, като се поосвестим и като замине Елена, ще върнем всички творби и материали на собствениците им, или пък ще ги предадем на следващия боен отряд.

Ели, разбира се, тепърва я чакат месеци и месеци борба. Дори ако всичко мине по мед и масло, я чака тежка операция и месеци рехабилитация. В нея, обаче, нямаме съмнение. Това усмихнато същество може да се справи с всичко. Когато има надежда, всичко е много различно. И когато има подкрепа.

Елено, благодарим ти, че се бориш!

А на всички вас - благодарим за подкрепата!

 Изключително много се радвам за положителното развитие на нещата и се отървавам от банера със същата радост :).
А на Ели пожелавам да оздравява успешно и бързо, защото има много любов да получава, а и да дарява, предполагам :).