Пак за Карадере

Живея от 22 години. Някаква по-голяма осъзнатост смятам, че имам от 7-8 години. Затова и смело мога да кажа, че откакто се помня ходя на протести срещу застрояването на Карадере, а и не само. Дори не мога да преброя колко и какви са били заплахите и въобще да разделя отделните случки.

Важното е, че Карадере все още е незастроена местност, макар и оакана. Лошото е, че компанията Станишев, Орешарски и близките им отново са в атакуваща позиция, както разбираме от mediapool и Капитал.

Всъщност проблемът ми не е строенето на Карадере. Проблемът е, че не остава алтернатива за хората, които не искаме комплекс с три хотела и три зони за обществено обслужване, където да изкарваме почивките си.

Проблемът ми е, че в този проект е замесен братът на Сергей Станишев, което автоматично означава, че това е една огромна, адски грозна и пошла корупционна схема, с която едни пари да отидат в правилните гушки. Без да се мисли за хората, природата или старите обещания.

Проблемът ми е, че този проект все пак ще се изпълни, въпреки че Карадере е част от "Натура 2000" и от две защитени зони.

Проблемът ми е, че собствеността на фондовете, офшорките и фирмите замесени в проекта е неясна и това явно не е проблем за нелегитимното ни правителство.

Проблемът ми е, че преди година точно партията окупирала Парламента отвътре внесе проект, с който да забрани строежите към морето.

Така стигаме и до по-генералните проблеми на псевдополитическата сцена у нас. Това е поредното доказателство, че политическата класа у нас е съставена от алчни, лицемерни, лъжливи и безотговорни хора, които нямат място в политиката.

Случващото се е и пореднто доказателство за липсата на опозиция, която да се противопостави на управляващите наглеци от ДПС и БСП и гъзолижещите псевдонационалисти от Атака.

Ако съвсем не сте изгубили вяра, че нещо зависи от нас, излезте довечера на площада. В другия случай билетите са тук.
_____
Снимка от Блогът на Carrie

Регенерация за радио "Реакция"!

Както знаете от има-няма 2 години се занимавам с водене на едно предаване. То се казва Hipster Business Weekly, а домът му е свободното и студентско (не университетско) радио "Реакция". Този петък с екипа сме заформили едно чудесно парти, на което ви препоръчвам да дойдете.

Едната причина е, че там ще има яки диджеи - Shaker Maker, Марто от Строежа, Lazy Face, DJ Onzy a.k.a. Лъчо от Q-Check и моя милост. Този лайнъп ще доведе до сигурна удовлетвореност на ушите и танцуващите ви крака. Мястото е Тънка червена линия в София, като започваме в 21 ч.

Уловката е, че партито под наслов "Регенерация за радио Реакция - цъфни с 3 лв., за да вържем" има за цел да ви вземе парите. По-точно да ви вземе 3 лв. Причината е, че имаме нужда от пари, с които да си платим музикалните права и поддръжката на силно амортизираната ни техника. Личните ни финансови възможности и усилия някак не успяват да се справят с тази драма, но пък вярваме, че в името на местното незвисимо радио и якото парти ще ни подкрепите.



И за по-ясно - Тънка червена линия, този петък в 21 ч. парти с Lazy Face, DJ Onzy, Shaker Maker, Марто от Строежа и soregashi. Вход - през врата срещу 3 лв. в името на радио Реакция! И събитието във Facebook.

Сценична треска

Първият път, когато излязох на сцена, беше в 8 клас, на 24 май. Всяка година за празника училището ни правеше тържествена програма със сценки, песни и т.н. За щастие на публиката, в 8 клас не бях на сцената, за да пея, а просто бях водещ на програмата.

Помня, че излязох на сцената и се озовах пред около 300 души, 20 лампи, 2 камери и един микрофон. В рамките на секунда се изпотих, колкото за цял баскетболен мач, но с една студена и ужасна пот. И така застанал пред един микрофон на стойка, с някаква папка в ръце и по-изнервен, отколкото в директорския кабинет, просто забих.

Около три години по-късно, които за околните са били има-няма 2 секунди, видях в публиката една моя приятелка. Само това ме накара да се почувствам като Атлас, свалил небесния товар от раменете си. Така успях да се окопитя и без да спирам с потенето, започнах да говоря и съзнавам какво се случва.

В дните до миналата събота бях излизал на различни сцени - малки и по-големи, доста пъти. Да презентирам разни неща, да водя събития, да помагам на други хора, които изпълняват водещата роля в момента. Дори миналата година успях доста шеметно да падна от една сцена, за което бях обект на изненадващо малко подигравки.

Събирателното за всички тези последвали сценични изяви е, че винаги съм правил нещо, за което се чувствам абсолютно компетентен. Дори в най-изнервящото ми представяне, в Будапеща, на английски, пред към 1000 души, запазих самообладание, защото говорех за едно от любимите си занимания - клуб Nakama.

Миналата събота за първи път се почувствах както на онази сцена в селското читалище от 8 клас. Сцената този път беше тази на Модерен театър, където представих Академия КЛЮЧ по време на Форум КЛЮЧ. Основният фактор, който ме притесняваше от момента, в който разбрах, че аз трябва да направя това представяне, беше фактът, че говорех от името на 10 души, за работата на други 10-ина.

Когато излязох на сцената се случиха две неща. Стиснах дистанционното, с което управлявах презентацията си, така както стисках ръката на майка ми на един адски оживен, поне в спомените ми, пазар преди сигурно 20 години. Без да знам защо този епизод ми изскочи в главата, но започнах да говоря някаква версия на недостатъчно репетирания ми текст и за първи път в живота си се разтреперих от притеснение.

Спомних си и за случката на сцената в 8 клас, но когато погледнах към публиката видях само и единствено лампи. Не знам защо осветлението в Модерен театър беше такова, но всяко поглеждане от сцената към публиката водеше до мигове на тотално заслепяване. И така оставен без спасителна сламка продължих по презентацията си. Не знам какво ме спаси от това да спра и да избягам, но не го направих и 10 минути по-късно всичко беше свършило.

Освен благодарностите към всички, които ме поздравиха за презентацията и не ме напсуваха, за мен Форум КЛЮЧ остави още нещо. Осъзнах, че има някои неща, за които си мислим, че са окей. Вече сме над тях и можем само да надграждаме, защото основата е здраво изградена. Но се оказва, че някъде там има пробойна, от която буквално да ти се разтреперят ръцете. И точно преодоляването на тези пробойни носи огромно удовлетворение. Особено когато не те псуват накрая.

3 факта за блогърите

Тази седмица започнах курс по онлайн пиар и комуникация в М3 College, който се води от Жюстин Томс. За мен тя е един изключително адекватен човек, който на всичкото отгоре знае какво прави и какво говори. Това си пролича и от втората тема в курса й - блоговете.

Оказа се, че всъщност смущаващо много хора в курса не знаят какво е блог, не са чели блогове и въобще цялата тази работа им е мистерия. Жюстин съвсем нагледно разби някои митове, но все пак в залата имаше едва 20-ина души. След като тези хора, които все пак са се поинтересували от цялата магия на комуникацията, не знаят нищо по темата, какво остава за останалите? Та, нека започнем с три прости факта за начинаещите фенове на блоговете.

1. Блогърите всъщност сме хора
Честна дума, съвсем нормални хора сме. Разликата между един блогър и един не-блогър се корени в това, че ние споделяме разни свои, мисли, желания, впечатления и истории. И можем да пишем сравнително добре (надявам се). Във всяко друго отношение сме най-обикновени хора, които правят всички обикновени неща, като работа, фитнес и гледане на филми.

2. Българските блогъри са безплатни
Първо да дефинираме платен блогър - почти няма общо с платена медия. Платените блогъри пишат по тема, за която им е платено да пишат, често под формата на подарък. Обикновено става дума за компания, продукт или нещо подобно. Практиката на нормалните блогъри е да споменават, че им е платено или че е имало специално отношение, което и дефинира основната разлика с платените медии.

И сега на въпроса - у нас почти няма платени блогъри, като изключим някои кулинарни и фешън блогъри, както сподели Жюстин по време на курса. Има някои отделни блогове, чиито автори печелят от работата си по тях, но и те не остават съмнения, когато някой пост е резултат на ухажване или пари от компания. И съвсем накратко - можете да имате доверие за истиността на голяма част от блогърите.

3. Блогърите отразяват личните си интереси
Основната характеристика на блогът се крие в името му - идва от web log, дневник в мрежата. Като всеки дневник, и в блоговете авторите им пишат за нещата, които ги вълнуват. Така например ако се загледате из моя блог ще видите статии за музика, кино, литература, общество, но не и за гримове, коли и програмиране.

Това е и ценното на блогърите. Ние пишем за неща, които ни вълнуват, а не за неща, за които ни е платено да ни вълнуват. Освен ако не ни платят да пишем за нещо, което така и така ни вълнува, но си казваме. Това води до по-високо качество на материалите и една едновременно информирана, но и свободна от ограниченията на класическите медии, гледна точка.

Като цяло блогването в България ще си остане мистика, но би било яко да споделите този пост с незапознатите си приятели. Ако пък не искате, може да започнете свой блог и да се конкурираме!

Няма значение!

Три месеца са достатъчна почивка от блогърстването. За това време човек може да приключи доста неща и да започне няколко важни нови. Животът да си върви и нещата да се случват.

Толкова е лежерно, че чак губиш идея за какво да пишеш. Какво искам да кажа на хората? Какво не съм им казвал вече? Кой въобще се интересува от нещата, които казвам?

И осъзнаваш, че всъщност и трите въпроса имат един отгвор. Няма значение. Всички си говорим и не се слушаме. Дори като се повтаряме, пак не се слушаме, освен ако казаното не ни е вече в главите. А дали някой се интересува от думите ми - също няма значение. Не че, не ме интересувате, мили читатели, просто и цинично - вие сте невидими, точно колкото и аз за вас.

За щастие остава надеждата, че нещо се променя някъде там. Че някой се замисля за нещата, които казваш и запомня, че всъщност може да е по-добър човек. Това е и мотивацията да продължаваш. Пък дали има резултат... Невидимите да кажат.

___
Снимка от