Джаджомания: Nokia Lumia 1020

Тази година Оксфордският речник на английския език обяви, че думата на 2013 е selfie. Това е само едно от доказателствата, че живеем във време, в което снимките са достъпни за всички. Хубавото на това време е, че вече има технологии, които позволяват селфитата, а и не само те, да изглеждат далеч по-добре, отколкото преди няколко години. Водещата технология, що се отнася за смартфони и снимки, е внедрена в Nokia Lumia 1020 - най-добрия камерафон създаван някога.

Интериор
Вече се разбрахме, че най-важното в Lumia 1020 е камерата му. Освен че има впечатляващите 41 мегапиксела, тя е със сензор с размер 2/3" - нещо обичайно за среден клас "сапунерки". Освен това обективът на телефона е с бленда f/2.2. Това означава, че широко отворената бленда, позволява през обектива да влезе много светлина, която да стигне до големия сензор с много точки по него. Резултатът е, че Lumia 1020 може да снима качествени снимки, дори при малко светлина. Ако пък наистина е прекалено тъмно, на помощ идва ксеноновата светкавица, която позволява да се правят качествени снимки, дори в непрогледен мрак.

Nokia Lumia 1020 не прави чудеса от храброст, но наистина снима по-добре от повечето "сапунерки", които съм използвал. Всички снимки имат два варианта - единият е с размер 35 или 38 мегапиксела, но по-често ще виждате другия, който е 5 мегапиксела. Всеки пиксел от малката снимка е получен след "събирането" (oversampling) на 7 пиксела от голямата снимка. Това позволява да имате информацията от 41 MP в една малка и лека, откъм мегабайти, снимка със страхотно качество.

Внимание заслужават и видео способностите на Lumia 1020. Те са с наистина добро качество, като системата за стабилизация на образа работи много добре. Най-изненадващото и хубаво е, че микрофонът е невероятен, особено за смартфон. Специално експериментирах да направя видео на парти в клуб, със силна музика, като крайният резултат беше разбираем звук, в който дори имаше нещо като басове - нещо немислимо за който и да е друг телефон, който съм пробвал.

Извън камерата, хардуерът на Lumia 1020 е обикновен, дори леко скучен. Двуядрен процесор на 1.5 GHz, 2GB RAM и 32/64GB памет. За щастие Windows Phone не се нуждае от мощ и работи адски бързо и леко, което е обичайно за него. Бавене има само при обработката на 41-мегапикселови снимки и стартирането на някои по-тежки приложения, но нищо драматично дразнещо.

Екстериор
Като във всеки модерен смартфон, най-видимото при Lumia 1020 е 4.5-инчовия HD дисплей. Той има ярки и реални цветове, което е плюс за камерафон. Ъглите на видимост не са впечатляващи, тъй като цветовете се размиват, когато гледате дори малко встрани, но не фатално.

За разлика от всички други, тук впечатление прави и огромната камера. Благодарение на нея смартфонът е с дебелина 10.4 мм, като при самия сензор е повече - 14.5 мм. Масата също е впечатляваща - 158 гр., но най-лошото за ергономията е широчината на телефона. 4.5-инчовия екран е една идея по-голям от удобното, но това би могло да се компенсира с тънък корпус и други дизайнерски решения, които обаче тук отсъстват.

За сметка на това дизайнът е обичайно красивият за серията Lumia, като 1020 се предлага от emag.bg в черен и жълт цвят. Аз тествах черния, но жълтия е супер готин.

Потребност
За това колко е полезен Nokia Lumia 1020 има два огромни фактора. Единият е третокласния софтуер - Windows Phone 8. Макар и да има напредък по липсата на приложения за тази система, магазинът на Microsoft все още е пълен с некачествени апове, заради които се губят и малкото наистина готини. Също така системата има множество странности, с които вероятно се свиква, но power user-ите несъмнено ще са адски разочаровани.

Другият фактор, естествено е камерата, която безспорно е най-добрата слагана в смартфон. С Lumia 1020 в джоба си имате джаджа, с която снимате повече от прилични снимки и клипове, без никакъв проблем. Ако това е и основното, което търсите в един телефон, то тази Nokia е най-добрият избор, без допълнително обсъждане.

Nokia Lumia 1020 32GB струва 1234.99 лв. в emag.bg

Light Side

Най-добрата камера слагана в телефон някога
Lumia дизайнът е супер

Издръжлива батерия

Dark Side

Windows Phone е абсолютно разочарование
Неудобно голям

Кино в четвъртък: Хобит: Пущинакът на Смог

Безспорно "Властелинът на пръстените" е един от киношедьоврите на нашето време. Голяма, епична, жива и завладяваща трилогия, с която човек убива 10 часа от живота си и се чувства добре от това. Литературната предистория на Властелина, както предполагам знаете, се казва Хобит и представлява една детска книга с обем от около 300 страници.

Кинопредисторията на Властелина, колкото и да е нелепо, се оказва, че също е 10-ина часов киноепос, разделен на три части. Втората част - Хобит: Пущинакът на Смог, най-накрая е тук, с общо 160 минути екшън. Историята продължава там, където свърши Неочаквано пътешествие и проследява пътя на веселата дружина през Мраколес, Езерния град, та чак до леговището на Смог в Еребор.

Тези 160 минути, за разлика от всичко друго във вселената на Властелина, което сме виждали, представляват една последователност от екшън сцени. Първо са орките, после са паяците в Мраколес, после е спасителната акция на Билбо в града на елфите, след това идва епизода с реката и буретата и т.н., докато не стигнем до последния час от филма, в който действието се развива около спиращия дъха дракон Смог.

Тук прозира и най-големия проблем на филма. Той наистина представлява една последователност от сцени, които са пълни с визуални ефекти, екшън и джуджета и хобит, с леки прескачания до Гандалф и някой-друг орк. Която и сцена да махнете, това няма да окаже никакво влияние на историята и геройте, защото те не претърпяват никакво развитие. И за да е идиотщината пълна, в Мраколес се срещаме с Леголас, който наистина произхожда от там според Толкин, но не се появява в оригиналната история. Последната капка за търпението на Толкин пуристите е изцяло новата и измислена от Джаксън и co. героиня - Тауриел.

Тя е изиграна от Еванджелин Лили (позната ни най-вече от Lost) и вкарва романтичната нотка на този филм. Макар че за човек, който не търпи такива "гаври" с историята на Толкин, тя няма място във филма, ролята ѝ е добре изиграна и вкарва нужната на всеки филм любовна нотка. Странното е, че тук зараждащата се афера е между елф и джудже.

Като цяло актьорската игра е на добро ниво. Мартин Фрийман е страхотен в ролята на Билбо Бегинс, като е достатъчно свеж и весел, но и пропит от Пръстена, когато трябва. Проблемът е, че в оригинала на Толкин, а и във филма, героите не са центъра на нещата. Това води до една тричасова поредица от наглед произволни събития, в които героите не търпят развитие и актьорите няма как да покажат особени способности, освен красива акробатика.

Всъщност новата трилогия на Джаксън представлява 10 часа кино, създадено по една плоска, детска книга. Книга, която се фокусира върху едно по детски свежо, макар и с някои сериозни моменти, приключение, чиято силна част са геройствата и приказния свят. Тук имаме едни протяжно и отегчително дълги геройства, безспорно красив свят и нищо друго. А това не е основата на истински добро кино. Затова и Хобит: Пущинакът на Смог е един болезнено дълъг и сравнително забавен филм, с много действие, чиито най-големи постижения са визуалните ефекти.

7/10
Хобит: Пущинакът на Смог е в кината от 13 декември. Разпространява Форум Филм България.

Дневниците на фрилансъра

Алармен звън. Часът е между 8 и 10 сутринта, денят е делничен, а завивките са сред най-привлекателните неща във Вселената. Нормалните хора вече са по офисите и генерират БВП по един или друг начин. Той обаче не е обичайният генератор на подобни трибуквия. Той е фрилансър.

След края на лютата тристранна битка, алармата все пак печели и любовта между юргана и рошавия субект, с лош дъх и подпухнали очи, приключва толкова рязко, колкото и е започнала. След кратка авантюра с душа, фрилансърът пристъпва към своята дейност - имитация на работен процес в домашни условия. Докато драпа към сияния връх на своята продуктивност, той бива примамван от десетки врагове, които му "помагат" да задържи КПД-то си на очарователно нулево ниво.

Първо трябва да си направи кафе, защото иначе денят не би могъл да стартира. Това обаче изисква да почисти кафеварката си, което води до 30 минутно търкане на чинии и кухненски повърхности. За момента фрилансърът има принос към БВП-то и работната сила на страната, точно колкото всяка средностатистическа домакиня, та дори и по-малко.

След като най-накрая с кафето нещата са наредени и то е в чаша, се оказва, че предприемането на пътешествие до близкия супер е неминуемо, тъй като хладилникът страда от странна липса на млечни продукти. Всъщност на всякакви продукти. В този момент се оказва, че и стомахът на клетия фрилансър изпитва дискомфортна празнина, която трябва да бъде запълнена с нещо повече от някакво си кафе.

Без шеги и закачки, мероприятието около кафето и закуската приключват. Часът вече е между 12 и 14 ч., зависи в колко алармата е победила клетия човек. В това време фрилансърът бива въвлечен в богатия си социален живот, включващ основно социални мрежи и имейли. Първите му напомнят за всичко, което не е гледал, чел или слушал, а последният за наближаващия дедлайн.

В момента, в който дневният БВП е готов да излети в небесата, фрилансърът, обзет от неземно спокойствие, най-накрая се насочва към работните си задължения. Все пак краят на работния ден наближава, а с него и плановете за социален живот извън пределите на лаптопа. Това е и моментът, в който свободно работещият се телепортира отвъд небесата на продуктивността си. Едно явление, което трае между 2 и 5 часа, в зависимост от дедлайна и обема на работа, и което все пак позволява на човека да е и данъкоплатец, освен обикновен пройдоха.

След краткото изнасилване на работните си способности фрилансърът пристъпва към по-приятните и общопознати дейности, включващи подпиране на барове и обръщане на питиета. Някъде в промеждутъците си казва, че утре ще е различно. Но вечерта отново приключва в онези часове, в които бабите ни започват своите продуктивни работни дни.

Ден следващ. Часът е между 8 и 10 сутринта. Романсът между завивките и фрилансърът отново е налице. Алармата се държи като злата мащеха, която иска да раздели младите влюбени. Главоболието отново нашепва "утре ще е друго". Ама фрилансърът си е фрилансър.
______
Рисунка от

Уникален си, брат!

Живеем в интересен свят, честна дума. Отвсякъде дебне не просто спасение, а и уникалност. Заебаваме уникалните оферти на уникалните банки, фастфуудове и други подобни, а наблягаме само на уникалните хора. Всички те са неповторими и винаги търсят нестандартното, да избягат от мейнстрийма и да са мега уникални!!!

Уникален ти е водорода
Обективно погледнато всичките 7 и кусур милиарда хомо сапиенса, които обхождат планетата, представляват една торба от водород, кислород, въглерод и други химични материалиелементи. Като изключим увредените хора, всички си имаме същите 206 кокала, десетки метри черва и други екстри. Според пола и пластичните операции имаме цици и вагини или пениси и косми отзад и във всяка глава (горна) има по около кило мозък.

И точно в това кило сивкава каша идва уникалното, допълнено от фантасмагории (в които вярвам), като дух, душа и т.н. По презумпция, всеки човек е най-обикновен, докато не си заползва мозъка, не започне да възприема света, да му дава някакви неща, да твори, да споделя мисли. В позитивните филми казват, че сме като снежинки, във Fight Club го опровергават.

Снежинки EVERYWHERE!

Истината е, че всъщност сме снежинки. Наистина всеки човек е неповторим по свой си начин, дори да има еднояйчен близнак. Само че погледнато отгоре сме7 и кусур милиарда снежинки, което си е просто купчина сняг. Ама и в това не е проблема.

Подход към уникалното
През 2013 е модерно да си уникален, да търсиш нестандартното и най-любимото ми - да си извън зоната си на комфорт. Толкова е модно, че си има цяла хипстърска субкултура и безброй уебсайтове, които са способни да изровят най-вонящите неща, които правят хората, за да дадат уникалност на други водородни обекти. Точно тук идва супер смешното и трагично положение на нелепо много човеци - те не са уникални.

Не за друго, а защото, като много себеподобни, се стремят към уникалност, на която не са способни. И докато рият като прасета в пръстта, не се усещат, че те вече са неповторими. Имат своя си мозък, своя си опит и изживявания и УНИКАЛНИ възприятия за света.

И този пост, пълен с клишета, ще завърша с едно забравено, макар и изтъркано клише - бъдете себе си бе, уникати такива! Спрете да се стремите към неповторимост, уникалност и различност, защото не се получава. Правете каквото ви кефи, с когото ви кефи и както ви кефи, показвайте на яките хора, че са яки, на тъпите, че са тъпи и си живейте живота. Тогава ще сте най-яки. Уникално яки, брат!

Първият Сняг - Снежко обвинен за педофилство

Днес от Отдел "Киша" на Центъра за градска мобилност обявиха известния наркобос Първият Сняг - Снежко, за общонационално издирване. Този ход идва след като столичната дирекция "Мокри престъпления" е получила сигнал, че Първият Сняг е щипал детски бузки. Това не са първите обвинения за посегателство над деца срещу Снежко.

Той е известен най-вече с дейността си по снабдяване с наркотици. Необичайните му методи, които медиите описват като "падане" и "сипане", включват изхвърлянето на кокаин по улиците, често "на парцали" и винаги по най-тихият начин. Престъпните деяния на Снежко винаги получават широк отзвук, като през годините дори е бил сплашван от политици, че ще ловят продуктите му във въздуха, въпреки постоянните изненади

В момента тече и дело срещу Първият Сняг, в което той е обвинен за кражба на стария пън. Вчера бяха изслушани двамата свидетели, но не особено успешно. Единият е Шаро, който по време на цялото заседание тръскаше тревожно глава, докато казваше "Как е възможно, що е това". С тези си действия Шаро даде нов бум в дискусията за образователните реформи.

Другият свидетел е Дръвник Плевников, за който се твърди, че има близки връзки със Снежко. Той се отказа от показанията си, като според очевидци е вдигал снежен калпак. Очаква се в следващите дни Снежко да продължи да затрупва всичко навън, като непроверени източници посочват активизирането на картелния партньор на Снежко - Вторият Сняг.
______

(не)Щастие

Здрасти. Как си?

Не, не ми отговаряй, май се досещам как си. Не искам да съм груб, естествено, просто изглеждаш по онзи начин. Много подходящ за ноември и лъхащ отвсякъде.

Ми работа, нищо.

Знаех си. Не си скучен човек, със сигурност, просто всичко натам води. Целият ти живот е заразен от Господиновите залежи от смисъл, които се изчерпват. И последното смислено, с което дори не искаш да се похвалиш е, че работиш. Поне това, нали е криза, нека се радваме на малките неща.

При тебе какво?

Ами и аз така. Работа, лекции, тук-таме някое парти. Скука като цяло, нищо интересно. Виждаме се с приятели, те ми говорят за работата си и лекциите. Не са никак развълнувани, просто животът им се изчерпва някъде там. И те са в същата дупка, в която сме ние с теб.

Иначе нещо да се похвалиш?

Е, какво да се похваля, виж какво е положението. Не, наистина, огледай се. Миналата седмица бях на парти, на което почти никой не танцуваше. Тази седмица отидох на концерт, който след 40 минути приключи и хората бяха също толкова плоски, колкото и преди него. Срещам се с приятели и познати и те са нещастни. По улиците хората искат оставка, в университета ще "отучват" в следващите два месеца. Шибана работа.

Mи, аре, трябва да се видим скоро.

Знаеш ли, вероятно няма смисъл. Без да съм специалист по минно дело виждам една ужасна тенденция. Изчерпаните залежи от смисъл прерастват в нещо още по-ужасно. Живеем в един свят, в който сме изчерпали залежите от щастие.

Водим плосък живот, в който искаме. Един дете, друг да пътува, трети да го обичат. Но сме толкова "ми нищо, работа", че нямаме силите и енергията да помръднем от скованото положение, в което сме. И така си дълбаем душите, които се давят в море от безсмисленост и нещастие. Но не трагично, а такова неудовлетворено. И продължаваме да работим...
_____
Снимка: Wing Yau Au Yeong от flickr.com

Джаджомания: iPhone 5S

За човек, който обожава всеки продукт на Apple, до който се е докопвал, вероятно е странно да не притежава iPhone. Странно е и никога да не е използвал такъв за повече от 10 минути, но въпреки това да е убеден, че това е неговият смартфон. Да, човекът е технически грамотен и осъзнава колко ограничения налага Apple в продуктите си, но не се оплаква особено, защото го интересува продуктите да работят качествено и да имат многогодишен живот.

За неусетилите се, човекът съм аз - горд собственик на 2 годишен Android смартфон, който получи iPhone 5S от eMag.bg за седмица тестове и в момента е в лека депресия. Причината е, че върна въпросното устройство и в момента всичко друго му се струва някак неприятно. Въпреки че iOS 7 е дървеняшка система, особено сравнена с Android 4.3+.

Интериор
Личната ми драма настрана - важен е iPhone 5S. А той е страхотен в почти всяко едно отношение, като се започне от новите му процесори, мине се през Retina дисплея и се свърши със системата Touch ID. Без преувеличение, този телефон дава усещането, че може да се справи с абсолютно всичко, на което бъде подложен - сайтове, приложения, игри и т.н., при това адски бързо.

Определено причината се крие в 64-битовия A7 процесор, който всъщност не внася особена разлика в ежедневната работа с 5S. Един до друг iPhone 5 и наследникът му отварят приложения, сайтове и т.н. еднакво бързо. Разликата идва при тежките задачи и е видима в специалните бенчмаркове и игрите с тежка графика. Там A7 дава по-добра скорост и по-добра графика. По всяка вероятност след известно време всичкият софтуер за iOS ще бъде правен за 64-битови платформи, така че A7 е и своеобразна инвестиция в бъдещето.

Новият iPhone обаче има и втори процесор за движение M7. Той е специално създаден, за да събира данни от акселерометъра, жироскопа, компаса и други места, почти без да консумира енергия. Със събраната информация телефонът знае дали карате колата си, ходите пеша или не сте пипали телефона си от часове. Тези способности също дават поле за интересно бъдеще около iPhone, но за момента само пестят батерия и казват на Maps дали ходите или карате, за да ви даде адекватна навигация.

Наистина бляскавото нововъведение, център и на рекламната кампания около iPhone 5S, е сензорът за отпечатъци, който е внедрен в home бутона. Той се нарича Touch ID и служи за отключване на телефона, както и за потвърждение на покупки в App Store. Все още функцията, която се настройва буквално за минута, работи само със софтуер на Apple и няма как да влезете във Facebook с отпечатъка си. За сметка на това Touch ID работи феноменално бързо и безпроблемно, щом му хванете цаката. Честно казано след седмицата с iPhone 5S въвеждането на парола, за да отключа телефона си, ми се струва изключително времеемко и досадно.

Екстериор
Външният вид на iPhone винаги е бил една малка ябълка на раздора за феновете и противниците на устройството. Основната причина се крие във "вече изтъркания дизайн", който обаче продължава да е сред най-приятните за гледане и пипане на пазара. Засега единствената конкуренция е HTC One, който обаче ме губи с огромния си екран.

Това е и другата драма. 5S продължава да е с 4-инчов Retina дисплей, който въпреки невероятните си качества - реални цветове, ъгли на видимост, яркост и качество на образа, се счита за малък. Честно казано не разбирам фаблетите, но 5S щеше да е още по-върховен, ако екранът му беше 4.5 инча. Това поне за мен е максималния използваем с една ръка размер.

Входът за слушалките на iPhone 5S е в долния край на телефона. Аз използвам Sony, където входът е отсрани и винаги съм се дразнел как ми се гъне кабела на слушалките. Когато входът е отдолу прибирането на телефона е по-удобно, защото не трябва се върти в ръцете, за да влезе в джоба, без да се огъва кабела. Това е един дребен детайл, който обаче ми направи огромно и приятно впечатление.

Потребност
Реално iPhone 5S е телефон за всеки. Бърз, надежден, с най-богатата екосистема от предимно висококачествени и полезни приложения и вероятно най-добрата камера на пазара (с изключение на 41-мегапикселовите на Nokia), това е логичен high-end избор. Недоволни биха останали всичките "ръчкащи" хора, които държат да изгубят два дни в това да настроят телефона си така че всяка буквичка по него да изглежда точно както те искат. И хората, които изпитват неутолима нужда от много home екрани с още повече widget-и.

iPhone 5S безспорно е един от върховете на мобилния хардуер във всяко отношение. Макар iOS вече да не е най-напредничавата операционна система, тя има едно важно качество - просто работи. Това в комбинация с красивия дизайн, превръща отрочето на Apple в смартфонът, който бих си купил без да се замисля и за миг.

iPhone 5S 16GB струва 1599 лв. в eMag.bg

Light Side

Феноменална камера
Красив дизайн

Изключителна скорост

Dark Side

Малък екран
iOS7 си има свойте минуси
Доста функции не работят у нас

Тез червени кебапи

Миналия уикенд се случи нещо потресаващо, макар и вече обичайно в България. БСП и ДПС имаха митинг, в подкрепа на правителството, който се проведе на Орлов Мост. В това време ГЕРБ организираха нещо подобно в Пловдив, което се оказа и първото очевидно опозиционно действие на бившия премиер и неговата хайка кретени. Потресаващото в случая не бяха самите събития, а нещата, които различни политически лидери казаха на привържениците си и медииното отразяване след това. Ще ми се да отбележа някои от ключовите недоразумения.

За кебапчетата и хората
В българската политическа реторика кебапчетата заемат една много важна роля на посланник между кандидат-управляващите и гласоподавателите. Винаги по време на избори се организират множество събития, които включват естрадна музика, знаменца, духовити речи и кебапчета. Би било интересно да се направи проучване за влиянието на изборните периоди върху пазара на кебапчета в България, вероятно цифрите ще са смайващи.

Смайващо обаче, тази събота разбрахме, че за БСП кебапчето има още по-дълбоко значение. В своята реч, изнесена пред 10-15 хил. според снимките и 70 хил. според думите на Партията, лидерът на БСП Сергей Станишев твърдо заяви, че партията му ще държи "Котараците" на Борисов далеч от държавното кебапче." И продължи "няма да допуснем отново полицейщина и цензуриране на медии, защото искаме свобода, справедливост и социална отговорност". Според думите на Станишев, държавните ресурси са едно кебапче, за което можем само да се надяваме, че няма да бъде изядено от десетките хиляди мургави фенове на партията при наближаващата предизборна кампания.

По-интересно е, че Станишев говори за полицейщина и медийна цензура. Новият проектозакон за МВР, който "бори" полицейщината по интересен начин, вероятно е точно толкова важен за опазване на кебапчето, колкото и правилното отразяване на събитията от придворните медии. Иронията настрана - това е просто поредната форма на вглъбяване в алтернативната реалност, която кара обществото да изтръпва. Спестявам коментарите колко е безумно, адекватните читатели си знаят.

За БКП и управлението
Говоря наизуст, но съм почти убеден, че БСП неведнъж се е дистанцирала от Партията майка, въпреки всички фактори за преходност. С доста интересен ход Сергей Станишев, не просто срина реномето на "модерна лява партия", което БСП се опитва да гради, а директно се асоциира с БКП. Това стана чрез публичното извинение на Станишев за Възродителния процес, който е зловещ опит на БКП да асимилира мюсюлманското население на България чрез принудителна смяна имената и отнемане на човешки права, като това за самоопределяне, например. Този ход на лидера на БСП беше последван от сцена на разцелуване между него и Лютви Местан, лидерът на ДПС.

Проблемът тук е, че цялата погнуса на много от протестиращите идва точно от пряката връзка между сегашното управление и комунистическият режим от преди 1989 г. До сега връзката беше някак летяща във въздуха и базирана на досиета и изоплзване на вредни практики, достойни за БКП, не за демократични партии. От събота насам, тази връзка е официална.

За автобусната демокрация
Също като кебапчетата и автобусите заемат централна роля в българските изборните дни. Небезизвестен факт е, че хиляди гласоподаватели биват превозвани, за да подкрепят правилната партия с гласа си. В събота София беше блокирана от стотици автобуси, които превозиха хилядите мургави и/или пенсионирани подръжници на управлението.

Не искам да дискредитирам ромите и възрастните хора, но те сами се погрижиха за това. Както видяхте и по-горе, придворните медии отразиха броя хора, след петорно умножение, но не и състава им. Нито пък организацията по плакатите, превоза и раздаването на 20 лв. на калпак. Автобусната демокрация е видна за мен и хората на #ДАНСwithme, но не и за забития гласоподавател в Мало Бучино, който се информира от придворните медии и екрана.

Пропускам бившия премиер и лидер на ГЕРБ Бойко Борисов съвсем съзнателно. В Пловдив и той изговори хиляди глупости, които са също толкова вредни, колкото и тези на Партията майка и нейните приятели. Въпреки опозиционната си позиция в настоящия парламент, ГЕРБ е също толкова вредно явление, колкото и БКП. Истината е, че погнусата, както неведнъж се каза, идва от всички посоки.

Единственото хубаво от този съботен ден беше липсата на очаквани сблъсъци между различни протестиращи и футболните фенове, които се изсипаха на ст. "Васил Левски", заради мача между Левски и ЦСКА. Всичко друго е стара песен на нов глас. По-креслив, по-силен и все по-отчайващ, въпреки променените дрехи и думи.

Също като протестите и контра-протестите, засега този текст няма смислен край. От юни насам го очакваме, пишейки историята, но той все не идва. Лично за мен по-лошото е, че всъщност никой няма идея кой е наистина симсления край. Но всички знаем за смисленото начало на края, което може би е достатъчно за момента.

Махайте се, нещастници!

Пет месеца, в които народът е навън. Пет месеца, в които улиците на града ми са като коридорите на полицейско управление. Месеци на наглост, дебелоочие и безсрамно стискане на комата, докато площадите гърмят с "Оставка". Пет месеца, в които се правите на ощипани и си стоите там, където не сте искани.

Писна ми да протестирам, скандирам, окупирам и да искам да емигрирам. Дойде ми до гуша да ви гледам наглите мутри, които не се трогват от нищо и никого. Омръзна ми безброй куки, с възпитанието на горски храст, да ме гледат като престъпник, докато се разхождам по улиците.

Вече не ми е смешно, че създавате алтернативна реалност. Не се забавлявам от коридорните ви набези, нито от количеството задни изходи, които намирате.

Не искам да виждам как вашите антиподи - интелигентните, умни, културни и дейни млади хора бягат от кочината, в която превърнахте България, сякаш са плъхове на потъващ кораб. Искам вие да се махнете, а ние да останем. Да имаме очевидни причини да се борим за бъдещето на родната си страна.

Време ви е да си ходите, бе! Не искам да танцувам с вас. Не искам да ви окупирам, не искам да ви викам, не искам да ви виждам! Искам вашата оставка. Перманентна и доживотна. Искам нови и честни хора, които да крадат, колкото за кола и вила, а не с цели шепи. Не искам аз и приятелите ми да си тръгваме. Мечтая за алтернатива на Терминал 2, която започва от удавянето на плъховете. Сбогом, а не довиждане.
_____
Снимка от

Животинка X 500 = ?

Паметният 10 ноември, този път неделен ден. Въпреки очакванията времето е слънчево и прозорците на колата са смъкнати, докато въпросната лети към Богров с важна мисия. Да закара трима ентусиасти - една отявлена "коткарка", една бъдеща кучкарка и мен - всичко-мачкащ-и-галещ човек, зажаднял за животинска любов, до кучешкия Приют Богров. Целта на пътешествието е да се включим в разхождането на кучетата, за които се грижат хората от Animal Rescue София.

Когато пристигнахме първата процедура беше да попълним декларация, че не падаме от Марс и знаем какво е куче. После ни заведоха към заградения двор, в който се случват разходките и се намират сградите, в които живеят 500-те кучета от приюта. Още преди да сме стигнали до двора чуваме неописуемият шум на стотиците животни - от радостния лай на някои хлапаци, през игривото ръмжене на няколко бандюги, до тъжния вой на едно изоставено хъски.

Гого

Винаги съм знаел, че много от бездомните кучета са изхвърлени домашни любимци, но гледката в Богров ме потресе. Там имаше всякакви муцуни - териери, хъскита, сетери, един адски красив мастиф, една баба немска овчарка, която разхождах, и моят любимец Гого - петнист дого аржентино. Общото между всички кучета е, че те копнеят за човешко внимание.

Когато се приближите до клетките им, сладурите се изправят на две лапи и се опитват да оближат всеки подаден пръст. Има и такива, които се свиват в ъгъла и гледат с недоверие. Това са кучета, които са страдали заради хора. Опитах се да разходя и такова куче, но единствената посока, в която демонстрира бодра крачка беше към сигурната клетка - далеч от хората.

Animal Rescue София е задомила близо 2500 кучета в последните четири години, но в момента има опасност да остане без приют. Повече за това и как можете да помогнете ще намерите в сайта на ARSofia. Ако нямате финансова възможност, можете да помогнете и с просто посещение в приюта.

Животните имат нужда от човешко внимание, социализация и любов. Хората имаме нужда от въздух, разходка и лек фитнес. Аз лично обиколих двора на Приют Богров поне 10 пъти, като не малка част от обиколките бяха в бяг, тъй като удържането на Гого, който не е излизал от клетката цяла седмица, не е лесна задача. Дамите в компанията също останаха доволно разходени и леко поруменели от тичането. Можете да отидете да разхождате кучета всеки ден, но събота и неделя от 10 до 17 ч. има организирани разходки със старши доброволци.

Животните правят човеците по-добри хора, повярвайте ми. Аз лично възнамерявам всеки свободен уикенд да изкарвам с кучовците от Богров. В това време ще се надявам, че по-малко изроди ще изхвърлят "любимците" си и съвсем скоро няма да има нужда от ARSofia.

Стереолиско 2.0

Преди малко повече от година се появи Stereofox - една много готина "вълна" за уебсърфистите с музикални интереси извън радиоточката. Сайтът е платформа за представяне на непопулярни музиканти от цял свят, зад която стоят над 25 души от 10 страни и четири континента, като основателят е българин. В момента Stereofox събира пари, с които да реализира новият си дизайн, с който трябва да стане още по-готин и приятен за търсещите музика.

Съвсем накратко - сайтът се нуждае от 3500 евро, с които да се платят новия дизайн, както и мобилни приложения за Android и iOS. Платформата, с която се събират парите е Indiegogo, като линкът, който ви трябва е този. Естествено, няма да има "ненаказана" подкрепа.

Възможните суми, с които можете да се включите в каузата са между 2 и 1000 евро. При различните суми получавате различни награди, които варират от стикер, постер и лично, ръчно написано писмо, през тениски и чанти, до професионално заснемане на видеоклип. Готина награда е и фотоалбумът със снимки от концерти, които са снимани от фотографите на сайта. Но за мен най-яката награда си остава възможността да ви нарисуват като лисицата от логото на Stereofox.

Естествено можете да помогнете на сайта и като просто разпространявате, както инфото за кампанията, така и самия него. Като отявлен меломан често опирам до Stereofox и се надявам лисичката да расте голяма и здрава, за да обогатява музикалната култура и вкус на повече хора. Ако и на вас ви звучи яко, отивайте в сайта или поне им харесайте Facebook страницата.

За дините и фокуса

Ще започна този пост с напомнянето на един факт, касаещ моята персона - в момента съм на скромните 22 години. В последните няколко, не малко хора са се впечатлявали от количеството интереси, които имам и с които се занимавам активно. Отдавна ми се върти в главата, че тази леко шизофренична моя черта може и да не е най-доброто нещо на света.

Too much is not enough
Но нека първо споделя най-важните от житейските си приоритети. Те са няколко и са подредени по следния начин:

1. Университет - уча "Книгоиздаване" и живот и здраве догодина трябва да го изуча. Имам цели, които изискват това да се случи и те са сред най-важните за момента в живота ми.
2. Работа - искам да бъда истински и добър журналист, чиято работа да има значение и смисъл. В момента съм пишман журналист, на когото много хора се кефят, защото е на 22 и си ползва главата. Добро начало, но житейската мечта изисква работа по работата.
3. [temelkoff] - личният ми блог, който четете в момента. Целта ми е да споделям личните си виждания за нещата от живота, както и готини неща от живота. Звучи странно, но това е и един вид портфолио, на което до момента всички работодатели са обръщали внимание.
4. Радио "Реакция" - от близо две години водя радиопредаването Hipster Business Weekly, където споделям любимата си музика - indie и alternative (и още много), с хората. Целта ми е да разпространявам нещо, което да контрастира със закостенелите ни радиостанции, да подобря уменията си като говорещ човек, а и си сбъдвам една детска мечта.
5. Клуб за аниме и манга "Накама" - помагам с PR и дигитални неща, както и с доста други работи. Иска ми се да се науча на event management и да правя събития, които да карат възможно най-много хора да се чувстват добре.

С изключение на университета, всички тези неща са страхотни и ги обичам! Всяко едно от тях ми носи изключително голямо удовлетворение и ме кара да се чувствам добре. За съжаление всяко от тях спокойно може да е full time ангажимент, а и около тях има още 50, с които искам или се занимавам частично.

plus&plus=negative?

Тази седмица масово беше обявена за ужасна. Бих се включил в хора, тъй като и на мен ми се случиха няколко неща, които хората биха определили като неприятни. За мое щастие обаче неприятните случки вървяха в комплект със смислени, макар и кратки, разговори. От две неочаквани места ми дойде един и същ мокър пешкир, за който се опитвам да си мисля отдавна - "Правиш много хубави неща, но ти липсва фокус".

Хората все още не са устроени така че да могат да са винаги навсякъде. Всъщност ние имаме нужда от време за концентрация и осмисляне на нещата. Без значение дали става дума за работа, забавление или просто натрупване на житейски опит.

Затова и предприемам нов подход към дейностите си, който включва изхвърлянето на някои от дините изпод мишниците ми. Това съвсем не означава, че ще зарежа интересите си и ще се вкарам в някаква кутия. Просто онзи непълен списък от по-горе ще бъде скъсен, така че да е достатъчно смислен и малък едновременно. В противен случай ще продължа да правя готини неща, ама без фокус.

Страх и омраза в гостоприемна София

Учили са ме, че човекът е най-висшето същество, което живее на тази планета. Върхът в пирамидата на еволюцията, който има голям мозък, сложни мисли, ефективни методи за комуникиране и може да създава изумителни инструменти. Като дете вярвах, че това е така и честно казано, още ми се ще да вярвам, но не мога.

От същите хора, които са ме учили, че хората са възвишени, знам, че българинът е толерантен и гостоприемен. След като попътувах установих, че гостоприемството ни е мит, който беше разбит и официално тази година. За толерантността винаги съм изпитвал съмнения, но в последните месеци вече се убедих - българинът е способен предимно на омраза.

Оше по-отчаяните
Ако не се пазите старателно от информационния поток, знаете, че в България през последните месеци се изсипват много бежанци, основно от Сирия. Това са хора, които са били принудени да напуснат домовете си, без никакви средства и перспективи, защото родината им е обхваната от война. Нещо, което никой от нас - протестиращи, окупиращи, контра-протестиращи, недоволни и емигриращи, не може да си представи. Историята на всеки един от тях е лична трагедия, без никакви преувеличения.

Жертва без война
За съжаление и без война хора умират и в България. Един от тях е 20-годишната Виктория Христова, която беше убита нападната миналата седмица. Причината е, че е тръгнала да гони човек, който откраднал нещо от магазин. Човекът се оказал по-опасен от очакваното, но и от арабски произход.

Несъмнено смъртта на нападението над Виктория Христова е трагично - никой не заслужава да си отиде по този начин или на тази възраст преживее подобно нещо. Но далеч по-трагично е, че тя е поредната изкупителна жертва за една шайка олигофрени, които наричат себе си пазители на България. Същите организираха поредното шествие на омразата, с което изискаха незабавното експулсиране на бежанците от България.

Подръжници на ВМРО на протеста в неделя. Снимка: Г. Кожухаров

Има ли някой там?
Всъщност всеки път, когато ВМРО, "Национална съпротива", Атака или който и да било подобен изрод се разшуми губя вяра в човечеството. Та нали една от основните морални ценности, които уж защитаваме, е да помагаме на другите? Да бъдем добри към всички и всичко, да подкрепяме тези, които са в нужда?

Какво става с това, когато на дневен ред дойдат истински нуждаещи се хора? Тези, които куршумите и бомбите са изгонили от домовете им? Групата бръснати изроди излизат на улицата, размахват фашистски лозунги и сеят омраза, само защото тези хора са различни.

Според всичко, на което са ме учили, хората са над животните. В природата по-силните убиват слабите, а различните се отхвърлят, защото представляват опасност за общото благо. Хората не би трябвало да действат по този начин. В развитите и нормални човешки общества различните биват приемани. Естествено изисква се време и усилия, но нещата се случват. В България нищо не се случва и става все по-трудно човек да повярва, че е възможно да бъде безнаказано различен в нашата алтернативна реалност.

Всъщност големият проблем, който виждам е, че това е един повтарящ се сценарии. Преди мразихме турците, после циганите и гейовете, сега мразим бежанците. Очаквам момента, в който просто ще мразим всички, защото съществуват. Най-лошото е, че тенденцията за омраза набира все повече съмшленици и бързо се превръща в поредното "нормално" на изкривеното ни и изтръпнало общество. Грозен факт, който ме кара да се страхувам...

______
EDIT
Чел, недочел, "убих" Виктория Христова. Момичето е било ранено и с опасност за живота, но все пак жива. Починало е друго момиче, също наръгано, но от българин и в Хасково. Извинете за неточността!

gameN: League-авщини vol. 3

Welcome, Summoners. След като разбрахме що за нещо са The Fields of Justice, как се играе в тях и какви са произходът и шампионите на League of Legends, е време да обсъдим и целта на играта. Както знаете всяка лига предполага някакво състезание - Шампионска лига, Националната хокейна лига, Лига Европа. И в тази лига - на легендите, има силно застъпен състезателен елемент, който засяга, както нубове като мен, които са 26 lvl, така и професионалните играчи, поляците и руснаците.

Държавата на изтръпналото общество

Съвсем наскоро установих, че не живеем в интересни, а в грозни времена. Времена, които успяха да докарат и самия мен до състояние на изтръпналост спрямо политическия ни елит, протестните напъни на гражданите и цялата добре развиваща се клоака, която представлява KLETA MAJKA BALGARIQ. Окупацията на Софийския университет - този, с който и аз се боря за нещо, ме кара да бъда още по-отвратен от идиотското място, където се намираме, с всичките му идиотски неща - хора и събития.

Да направиш хубаво

Миналата седмица се случи нещо прекрасно. Студентите официално се пробудиха. Не че точно тези, окупиращите, спяха преди, просто сега стана доста официално. Адекватните хора, медии и институции реагираха бързо и на място с подкрепа. Както и би трябвало.

Не защото това са студенти и някъде по дебелите книги пише, че младите трябва да са активни и борещи се за идеали. Просто, защото това е поредното показно, че настоящото управление на държавата е нелигитимно и нежелано. И защото още една "институция", част от гражданското общество или общност - както искате ги наречете, нададе не просто глас, а отчаян вой срещу изродщината и безумието.

И после ... на метеното

Само че няколко месеца след #ДАНСwithme идиотщината вече е обиграна и обучена, сценариите са написани и реакцията е бърза. Започна се с вопли на "засегнати студенти", които, видиш ли, притеснени споделят, че искат да учат, а ужасната окупация им пречи. После се включи малко по-тежката артилерия - придворният журналист-леке Бареков, излезе с отворено писмо, че окупаторите са инструмент на други политически говеда.

Вчера мутроподобни и скинове, водени от депутат на БСП, хвърляха камъни по сградата на Ректората и късаха плакати, докато заплашваха и сипеха обиди по адрес на студентите вътре. Естествено бяха придружени от придворните alfa и TV7, които предаваха "от мястото на събитието" как засегнатите студенти търсят своята демокрация. В стила на лидерите си - Бареков, Сидеров...

Но иначе всичко ни е ОК

Проблемът, мили граждани, е че това е дефиницията за нормално у нас. Тук е нормално мутри да бъдат във високите етажи на властта, депутати да се саморазправят с полицаи, премиерът ни да се крие като мишка, а опозицията да подкрепя безумието с мълчание, докато парламентът с 60% недоверие прави законови недоразумения наред. И колкото и да ми се иска да обвиня обществото, че спи, не мога. Защото ако човек не се успи, подобно "малтретиране" би го побъркало. Затова и единственото нормално в България е, че тя се превърна в държавата на изтръпналото общество.

gameN: League-авщини vol. 2

League of Legends - най-играната игра в света, от която милиони хора не могат да откъснат вниманието си. Странно, при положение, че има много други MOBA игри, както и стотици други, съвсем не лоши, безплатни игри. Къде е зарибявката, която те кара винаги да си "още една игра и лягам", въпреки армиите некадърни поляци? Вярно, че това е субективно, но според мен има тя се корени основно в две неща - историята и механиката на LoL.

Светът на LoL

Може и да звучи странно, но играта има изключително богат свят, с развита и история и колоритни персонажи. Той се казва Runeterra, като от него познаваме само континента Valoran, няколкото обкръжаващи го острова и две други измерения. The Glade - скритият дом на феите (the fae) и The Void - място между измеренията и световете, което е дом на интелигентни същества, които искат да опорочат човешкия свят.

Дим в полето

През януари спрях цигарите, като една от основните причини беше, че не се пушеше в заведенията, а беше много студено да стоя пред бара. Малко по малко обаче в софийските барове, поне тези, които аз посещавам, пушенето започна да се връща. В момента на теория има забрана за пушене навсякъде, но на практика имам съвършено оправдание за повторното ми пропушване, тъй като на много места отново е задимено.

Ще използвам за пример един от любимите ми барове в София. Там в продължение на месеци не се пушеше въобще и хората чинно си излизаха за дозата дим. Само че в това имаше, а и още има, един огромен проблем. Когато група хора, събрали се, за да се забавляват, излязат на улицата пред бара, те вдигат шум на хората, които живеят около него. Очевидно много шум.

Това води до проблеми с властите, не за кой да е, а за барманите. Благодарение на системата, в която клиентите пушат навън и вдигат шум, някоя комшиика звъни в полицията, която от своя страна пише актове, един барман може да приключи смяната си и с три акта за една вечер (не се шегувам). Единият метод за борба с този проблем е хората да не излизат с чашите си след 22 ч. Той се пропуква в момента, в който барманът се превръща в груб падар, който постоянно обяснява, че не може да се седи отвън, докато клиентите продължават да са си шумни.

Другият вариант е по-лесен и освен това вече доказано работи и прави клиентите щастливи. Просто пускаш хората да пушат в бара. Това се случва около полунощ, когато дори да се появи полиция няма да направи нищо. Не за друго, а защото органите, които трябва да следят за пушенето нямат много общо с МВР. Полицайте се интересуват да е тихо.

С оглед на тази практика, която става все по-често срещана и в други заведения, цялата олелия около евентуалните промени в правилата за пушене на обществени места ми се струва много плоска. Въпреки че съм напълно против пушенето на затворени места, практиката показва, че тоталната забрана просто не работи при сегашните условия. Както казват хората - хубава работа, ама българска.

Проблемът с пушенето се корени във факта, че това е поредната добра идея, която обаче е реализирана без много мисъл. За пореден път виждаме проява на една вредна тенденция. В България сякаш е далеч по-важно да има някакъв закон, вместо той да върши работа и да е полезен на обществото.

Едва ли точно димната драма ще доведе до промяна в тази насока, но е от изключително значение да се измисли нещо по въпроса. Иначе това ще остане поредният закон тип "врата в поле", който само усложнява живота на хората, води до публични дискусии изпразнени от смисъл и превръща голяма част от населението в нарушители. Вместо да пази здравето на населението, каквато уж е идеята му.
_____
Снимка от

Когато живееш в София

Преди около два месеца си купих супер красиви обувки, които в магазина ми лепнаха на крака. Оказа се обаче, че са ми тесни и ми правят зловещи мазоли, заради което трябваше да ги занеса на обущар, който да ги сложи на една джиджавка и да ги разшири. Стигнах до обущар едва миналата седмица, но явно си избрах популярен майстор и се оказа, че ще мога да си взема обувките чак в сряда.

За съжаление в уречения ден те още не бяха готови. Обяснението беше, че "шефа се обади да сложа на негова приятелка обувките на машината, че ще пътува утре и твойте седяха само 10 часа, а е хубаво още да седят." Малко ми стана тъпо, защото тия обувки наистина са много готини и от два месеца не ги нося, но се съгласих - къде да ходя. След като пак ми повтори историята, обущарят завърши с "шефа така ми каза, нали знаеш как е, негов човек е".

Миналата седмица моя колежка си купи iPhone 4 на старо. Тази седмица реши, че той съвсем не ѝ допада и иска да го смени с друг - Samsung Galaxy Nexus. Покупката на нежелания iPhone е станала от една заложна къща близо до Попа, като при плащането девойката си е поискала касова бележка, но са ѝ казали, че "с такива неща не се занимаваме ние". Тази седмица отидох с нея, за да провери как стои въпроса с размяната и за морална подкрепа.

След известно чупене на пръсти и сумтене, младежът в заложната къща успя да се чуе с шефа си, за да провери дали въобще е възможно да изпълни искането ни. Оказа се, че все пак няма да има проблем. Тъй като iPhone 4 е по-скъп от Galaxy Nexus с около 50-60 лв., попитах дали разликата ще бъде възстановена.

Младежът ми обясни, че ни прави услуга като заменя телефона, но все пак ще има някаква удръжка. Отговорих му, че според българското законодателство всяка стока може да бъде върната, без причина, в рамките на 7 дни от покупката. Явно го ядосах и ми отговори - "Като е такова законодателството, иди при КЗП, подай жалба и да видим какво ще стане. Ще дойдат, ще видят шефа ми и това е. Давай, пожелавам ти успех."

Казват, че надеждата умира последна. Факт е, че покрай #ДАНСwithme и последвалото съживяване на много хора сякаш изпаднах в леко меланхолично опянение, че нещо тук върви добре. За съжаление това е далеч от истината. Подобни истории се случват ежедневно, на всякакво ниво. И единствената ти възможна реакция е "ОК". Защото шефа така каза.

gameN: League-авщини vol. 1

Има неща, които можеш да опишеш просто и бързо. Най-популярната игра в света не е едно от тях. League of Legends, която излиза на 27 октомври 2009 г., има над 70 млн. регистрирани потребители и около 32 млн. души, които я играят всеки месец. През март LoL отбеляза пиков момент с 5 млн. играчи, които са били онлайн едновременно. Ако можех да обясня формулата на успеха, вероятно щях да я приложа сам. Затова в тази поредица от статии просто ще се опитам да разкажа що за игра е League of Legends, откъде идва и какво е да си част от нейния свят.

В началото бе MOBA?

LoL е представител на жанра MOBA или иначе казано - Multiplayer Online Battle Arena. Корените на този тип игри се крият в къстъм карти за StarCraft и WarCraft 3, разработвани преди повече от 10 години. Но ще спестя подробностите, тъй като това е една дълга и недотам интересна история, която вече е разказвана. Далеч по-важно е да разберем какви са основните неща в MOBA игрите.

На пръв поглед те изглеждат почти като реално времевите стратегии (RTS), което бързо си обясняваме с факта, че жанрът все пак произлиза от модове за стратегии. За разлика от тях обаче, в MOBA играчът управлява една мощна единица, вместо цяла армия. В League of Legends тя се нарича Champion, като играчът (наричан в играта Summoner) има избор от 116 героя с уникални способности и визия. Специфичната карта за MOBA игрите включва и по-слаби единици, които се управляват от компютъра. В следващите редове ще се опитам да обобщя основите на жанра през призмата на League of Legends - троловете, нуубовете и поляците ще оставя за следващия път.

По слонски за един gameN

Що се отнася до българското общество, има един огромен слон в стаята, за който почти никой не говори. Това ме вдъхнови да започна нова рубрика в блога, която носи звучното име гамеН. Естествено, това е игра на думи с английското game, холандското gamen (гейминг) и родното гамен - което може да използваме за геймъри, като мангал за феновете на манга. Ако не сте се усетили гореспоменатият слон са видеоигрите.

Повече от 24 слона в секунда
В световен мащаб гейминг индустрията е една от най-бързо растящите entertainment индустрии. През 2012 г. продажбите на видеоигри в САЩ са донесли 14.8 млрд. долара, като цифрата тук вероятно е неточна и занижена. За сравнение - продажбите на билети за кино в САЩ се равняват на малко по-малко от 11 млрд. долара.

С хобот в земята
България продължава да е страна, в която гейминга се счита за ъндърграунд занимание, а за медиите и обществото геймърите са някаква шантава субкултура. Това бавно, но сигурно се променя, благодарение на събития като ON!Fest и Aniventure, които получават все по-голям обществен отзвук. Също така много от най-големите разработчици на игри имат клонове у нас, но това ще е темата някой друг път.

Бъдеще gameNско
Всички тези факти ме правят малко тъжен. Геймингът е поредната сфера, в която сме направо отчайващо назад спрямо света, а за промяна на този тренд се борят едва няколко онлайн медии. Всички те имат безспорните си качества, но там няма как да попадне човек, който не е чувал за чудото на видеоигрите. Това ми даде идеята за рубриката gameN.

Основната идея тук е да пиша за игри, геймъри и нещата, които (си мисля, че) са интересни на геймърите. И докато се опитвам да им угодя, защото у нас те са разглезени и изискващи, ще се опитвам да съм разбираем и за тоталните нуубове (хора, които нямат идея от видеоигри). Тъй като самият аз съм по-скоро нууб, отколкото про, съм отворен за идеи, съвети, критики и коментари.

GG, gameNs.

Клас, мирно!

Може и да звучи клиширано, но е факт, че в управлението на една държава има две най-важни неща. Образование и здравоопазване. Причината е, че всяка държава има нужда от можещи и здрави хора, които да работят за нея. Очевидно не и България.

Поне това прозира от постоянните "усилия" на Министерството на образованието, което вместо да развива учебната система, само я зарива с глупости. Вижда се в цялата брутална, като количество и нужни за поддръжката ѝ усилия, бумащина, с която всеки учител трябва да се занимава. Също и в юридическата невъзможност, който и да е учител да въведе каквото и да е разчупване в програмата, без практически непостижимото разрешение от Министерството. Всъщност няма да се хабя, Капитал доста добре описа ситуацията по тази тема в последния си брой.

На фона на тези неоспорими факти, показващи една тромава система, неспособна да се развие, все пак неща се случват. Последното постижение е задължителното военно обучение за учениците в 9 и 10 клас, което министърът на отбраната Ангел Найденов обяви, че ще започне през декември. Плановете предвиждат и 90 часа военно обучение за жертвите на висшите учебни заведения.

Ще започна с факта, че това са по 3 часа седмично в една около 30-седмична академична година. Подобен хорариум няма нито една дисциплина, в която и да е специалност, на който и да е университет у нас. За сметка на това висшистите ще могат да развяват Калашници. Обучено.

Но всъщност по-големият ми шок се дължи някакви незначителни... неща. Министерството, което не може да отърве учителите от нито един от около 70-те хартиени документа, които трябва да поддържат, има ресурса и способността да уреди задължително военно обучение в училищата. Институциите, които не могат да осигурят модерни програми и преподаватели, които да подготвят кадри полезни за бизнеса, вместо просто висшисти с неизползваеми дипломи, могат да въведат 90-часово военно обучение.

Дори да не бях краен пацифист, който вярва, че човечеството няма нужда от военни неща (войски, оръжия, министерства, обучения), щях да си задам въпроси. Откъде идва ресурса за това обучение? Кому е нужно то? Каква е крайната му цел? Кога да очакваме ученическите манифестации пред махащия другар?

И най-важния. Кога най-накрая ще получим адекватно на времето и света, в които живеем образование? Отговорите са ни известни, но те са крайно незадоволителни и ясен сигнал за огромна нужда от промяна. Надявам се скоро това да достигне и главите на масите, които в момента залитат по обещания за високи заплати и пенсии. Но това, че надеждата умира последна, означава ли, че първо трябва да умре всичко останало?

________

Картинка: от

Уникален си®

Имам си едно тефтерче, в което често надрасквам някаква идея за пост в блога. Една от тях седи там от доста време, защото е тегава и лепнеща. В общи линии най-болната тема на всеки човек, който се занимава с каквато и да е творческа работа. Става дума за способността да си оригинален и иновативен в днешния свят.

От няма и три години мога да се нарека и професионален творец - пиша статии в различни издания, а известно време ми плащаха да съм креативен в рекламна агенция. И през цялото време, а и преди това като блогър, се сблъсквам с необятния интернет. Ситуацията обикновено е следната - мислиш нещо (статия, кампания, whatever), в някакъв момент разравяш онлайн да видиш какво правят хората по света и накрая виждаш, че и 3-те ти умопомрачително яки идеи вече са реализирани от някой в Зимбабве или Австралия.

Всъщност това не пречи да реализираш идеите си, въпреки че вече са те изпреварили. Проблемът идва когато твоята аудитория разбере, че нещо подобно е правено и другаде, от други хора. В този миг се започва един хейт - некадърници, копиращи кретени, крадливи нещастници и т.н. Което е обидно, защото не винаги е истина. Както в науката двама учени могат да направят открития независимо един от друг и двамата да се цитират като автори на концепцията, идеята или откритието, така и в творческата работа еднакви идеи се раждат на различни хора, без да знаят за съществуването на другия.

Сблъсъкът с такива ситуации повдига един, като се замисля, доста глупав въпрос. Възможно ли е въобще да си истински креативен и да покажеш нещо ново и (внимание клише) уникално на хората, когато информацията на целия свят е на едно гугъл търсене от теб? Според мен не е невъзможно, но е все по-трудно.

Във всички случаи креативната работа е изгубила част от чара си, благодарение на дигиталната ера. Творческият процес, особено ако става дума за комерсиални проекти, вече задължително включва и едно задълбочено проучване, с което да се увериш, че идеята ти или нещо подобно не е правено някъде по света. За мен това е най-ужасната част, която ме превръща в една машинка, вместо да отваря ума ми към по-готини неща.

Във всички случаи, най-важното накрая е публиката да не те мрази. Отдавна се отказах от идеята, че интернет хората (като цяло) могат да са доволни от нечия работа, поне в България. Все пак се надявам в някакъв момент повече хора да започнат да оценяват труда на творците и да го уважават. Няма нужда да го харесват, просто да го уважават, защото търсената от публиката уникалност е доста трудно начинание.

____
Картинка от DEJANSEO

Гара за всички

Undergara иска да превърне занемарената ротонда в подлеза на Централна гара в творчески център на столицата

Озовавам се на Централна гара в последната съботна сутрин от август, за съжаление без планове за пътуване. След като с лека погнуса минавам през неприятно ароматизирания подлез, който Софийската община чисти веднъж месечно, стигам до паметника пред гарата и забелязвам няколко групи от хора – едните редят озвучителна техника, другите закусват и обсъждат бойния план за деня. Тук са заради скромно рекламираното, но пък напоително посетено от медии събитие "Флашмоб почистване и 36 часа музика".

Целта днес е да се направи основно почистване на "първия кръг на Ада", както, къде на шега, къде не, насъбралите се доброволци наричат непосредствено намиращата се до паметника зона в подлеза пред гарата. Следват част от коридорите - "вторият кръг", където по някое време ще се състоят и немалко игри и забавления за деца и родители. Всъщност първата част на акцията започва с окачване на хартиени жерави, останали от уъркшопа по оригами, проведен седмица по-рано.

Още в началото на деня забелязвам няколко зяпачи и любопитни минувачи, които питат какво се случва. "Ще чистим здраво днес", отвръщам на всички. Подкрепят ме хора от различни възрасти – единият от тях, 75-годишният Цветан Георгиев, е разбрал за инициативата от фейсбук и запретва ръкави с много хъс. До него е Денис – на 17, който споделя, че харесва идеята за облагородяване на публични места, затова и ще си "изгуби" съботата си в чистене.

Причината доброволците да са тук преди всичко са хората от сдружението Undergara, което стои зад днешната акция. Един от членовете му – Дойчин Котларов, вече ме чака и още преди да сме пуснали ръце след запознанството, започва да ми разказва за целите на проекта и бъдещите творчески планове на тази изоставена от хората и властта градска зона, а именно – подлезът пред Централна гара в София, да се облагороди и да се превърне в нещо като арт център.

Водна основа

Историята на Undergara започва преди няколко месеца по време на "Водна кула арт фест", когато се провежда тридневен семинар-творческа работилница за културен активизъм в публичните пространства. Семинарът е воден от полската фондация In Search Of, която помага с идеи и ноу-хау за превръщането на изоставени публични пространства в едни по-приятни места. Тя помага и за обединяването на хора от организации като "Трансформатори", "Група Град", фондация "Дома арт" и Destructive Creations в сдружение Undergara, чиято основна цел е да облагороди пространството под Централна гара в София, като ги събира на едно място и дава тон в комуникацията им. Дойчин, който е практикуващ юрист и един от основателите на фондация "Дома арт" (тя осъществява проекти, които въвличат хората в културата, изкуството и провокира културен обмен. Първият такъв проект е фестивалът DOMA 2013 – Пулсът на Южна Корея), ми разказва, че седемте участници в сдружението си имат позиции, макар то да е неформално. Един отговаря за пиара, друг е отговорник за комуникацията с институциите и други социални организации и т.н. "Всъщност всеки прави каквото може." Участниците в проекта се събират всеки четвъртък на различни места, за които се разбират в деня на срещата, за да планират и обсъдят какво са направили през седмицата, както и да споделят идеи за бъдещите действия на сдружението.

Епизод едно – голямото миене

Основната цел на Undergara се състои в две гигантски стъпки, разказва пиарът на сдружението Мартина Стефанова. Първата "измива". Тя включва фактическото измиване на подлеза (стартира с флашмоба на 31 август и 1 септември и приключва с основното почистване на 13 септември).

По-трудно обаче е "измиването" на репутацията на подлеза – място, което напоследък всички свързват с лоша миризма и притеснителни на вид обитатели. За да преборят този имидж, хората в сдружението организират множество събития, които да доведат софиянци в подлеза и да им покажат, че той всъщност може да бъде доста приятен. Сред тях ще има редовни "арт акции", както ги описва Дойчин – концерти всяка сряда между 18:00 и 20:00 ч. и акцията "Всеки петък, ден на майстора" с работилници, в които участниците ще се научават да създават различни предмети. Първият ден на майстора ще се проведе на 20 септември с Ива и Мария от "Асоциация за развитие на изкуствата и занаятите", а на 27 септември Destructive Creation – артистите, които изрисуваха супергерои върху паметника на Съветската армия, ще запознаят посетителите да изработват различни предмети.

В програмата на Undergara присъстват и по-големи самостоятелни събития. Например на 14 септември подлезът ще бъде част от "Нощта на театрите", като в 19:00 ч. ще има уличен театър с кукла на фотографа Гео Калев. "Група Град" и "Трансформатори" ще организират архитектурен семинар между 17 и 19 септември, чиято цел е да се генерират нови идеи и планове за ротондата, които да бъдат представени пред Столичната община. Добре дошли на семинара са всички архитекти и студенти по архитектура. Като детайл в имиджовата баня на подлеза са плановете за безплатна библиотека и нови кашпи с цветя, като това са едва първите стъпки в цялостното преобразуване.

Епизод две - мениджмънт

След като се приключи с първата стъпка и мрачният подлез се превърне в приятно и популярно място, идва стъпка две. Тя включва напълване на наличните магазини с посетители и наематели, както и справяне с проблемите на сегашните обитатели на подлеза. Освен десетината налични търговци това са и множество хора, които просят, крадат и проституират. Желанието на Undergara е последните да не бъдат изхвърлени, след което да си намерят нов подлез и там да са нечий друг проблем, а да бъдат интегрирани в проекта. Идеята е да им бъде дадена работа, срещу която ще получават топла храна и чисти дрехи, като според думите им за това ще помогне дирекция "Социално подпомагане" към общината.

Магазините пък ще бъдат превърнати в галерии, ателиета и студиа на местни артисти. Общината отново е обещала да помогне, като държи ниски наемите и така стимулира и улеснява частните лица. Накрая жителите и гостите на столицата трябва да се озоват на едно място, в което да се докоснат до разнообразно изкуство, да се забавляват или просто да си починат. Фокусът е върху ъндърграунд изкуството, което не може да се види в големите галерии, а зададеният краен срок е напролет.

Част от екипа и помощниците. Сн. Undergara

Да строим животът нов

Ентусиазмът, с който говорят членовете на Undergara, е силно заразителен, но един въпрос сякаш остава без отговор. Какво мотивира всички тях да вложат време и усилия в подобен проект? Дойчин и Мартина, които редовно минават през мястото, защото често пътуват с влак или автобус, споделят, че е нелепо чисто новото метро и гарата – с очаквания в следващите две години ще претърпи основен ремонт, да бъдат свързани от подлез, през който хората минават на прибежки и в страх да не бъдат обрани. Разпитвам ги как смятат да финансират мащабния си проект, но Мартина ме убеждават, че всъщност не се изискват толкова много пари. Все пак помощ и средства смятат да си осигурят чрез публично кандидатстване, спонсори и партньорства. В момента водят разговори с общината, която вече помага – на флашмоба виждам общински работници, а институцията е дала свобода на Undergara да управлява магазините, които са нейна собственост. "Очакваме помощ и от хората в подлеза – частните собственици на магазини са приели идеята изключително позитивно и всеки помага с каквото може", споделя Мартина. "На този подлез са му нужни две неща – измиване и мениджмънт", казва тя.

_________

Снимки: Undergara

Текстът е публикуван в Капитал LIGHT

Like a virgin

Четвъртък следобед, приятен летно-есенен ветрец продухва софийските улици, а моя милост в полузаспало състояние се носи от редакцията към леглото си. Някъде там обаче две много приятни каки ме пресрещат на улицата и искат телефонния ми номер, докато ми бутат флаери. 

На следващия понеделник една от каките (а може и друга да е) ми се обажда и си уреждаме среща. Мястото е ебаси-якия-нов-фитнес Pulse на Народното събрание, за който получавам безплатна едноседмична карта. Това е причината за първото в живота ми посещение на фитнес, което планирам цяло лято. 

Факт: Отне ми близо час самоубеждаване, че наистина трябва да отида на фитнес, преди да го направя.

Гледката на един човек, свикнал да е многознайко, който обаче се сблъсква с нещо абсолютно непознато за него е безценна. Особено когато на същия бъде предложена кърпа от рецепцията на фитнеса, след като пита "Ама трябва да си нося ли?". Или когато сподели, че "към тази машина нямам идея как да подходя".

От този момент, който в никакъв случай не е сред върховете в живота ми, минаха цели две тренировки. Първата ме накара за първи път да установя, че притежавам трицепси, както и мускули на гърба. Интересно откритие, което на следващия ден напомняше за себе си по един неприятно болезнен начин. Но поне си обясних популярния лаф "No pain, no gain".

Втората ми тренировка не ме завари чак толкова неподготвен. Преди да отида бях малко задрямал, затова изпих едно кафе по път. Не знам дали е заради него или нещо друго, но вторият път беше доста по-лек и на следващия ден болка почти нямаше. Може и да е, защото прочетох, че трябва да хапнеш нещо сладко след тренировка и не се посвених да го направя.

След тези две посещения във фитнеса мотивацията ми е по-силна, отколкото преди това. Тренировката се оказва едно време, което изкарваш със себе си и на спокойствие. Нещо, което ми липсва напоследък. Освен това за пореден път си доказвам, че движението дава безумен тонус и свежест.

И все пак първият път е малко труден, главно заради някои погрешни очаквания. Така например, бях убеден, че ще издишам на третото упражнение и ще умра удавен в потта си. Почти бях готов да се обзаложа, че ще строша нещо или ще се изложа тотално. За щастие нищо такова не се случи, дори инструкторът се изкефи, че някакъв абсолютен льольо има мотивацията да навлезе в неговия свят и слуша съветите му.

Личният ми извод от случката е, че някои неща съществуват и хората се превъзнасят по тях неслучайно. Фитнесът, който дълги години съм отричал, се оказва сред тези неща. Оказа се и далеч по-приятен и не толкова страшен, колкото си мислех, преди да пробвам. Сега остава само да не се откажа бързо-бързо, но затова се надявам и някои от вас да помагат.

Кино в четвъртък: Kick-Ass 2

Kick-Ass е от онези адаптации по комикси, които харесвам, защото остават адски близки до изходния материал. Заради това, ако сте чели или гледали първият филм, Kick-Ass 2 ще ви донесе познато усещане. За съжаление обаче приликата е само привидна и детайлите по-скоро ще ви разочароват.

Както видяхме в края на първия филм Крис Д'Амико, познат и като The Red Mist, е супер ядосан на Kick-Ass, заради смъртта на баща си. Това го вдъхновява да стане първият истински суперзлодей с умопомрачителното име The Mother Fucker и да събере банда от други злодеи, които да намерят и убият Kick-Ass. В това време Kick-Ass успява да намери други супергерои, с които сформират Justice Forever - група, която се бори с малки и големи злини. Hit-Girl пък се опитва да се внедри в живота в гимназията и да намери себе си, което по-скоро не й се получава.

Съвсем очаквано филмът не блести с нищо особено. Актьорската игра е по-скоро средна работа, като дори Джим Кери в ролята на Captain Stars and Stripes не успява да оправи положението. За разлика от комикса тук имаме доста плоски персонажи, които не получават развитие от актьорите, макар че би могло. Музиката е ненатрапчива, което винаги съм смятал за плюс. Единственото, което е очаквано много е кръвта и насилието - неща, които са съвсем в духа на Kick-Ass.

Сигурно бих оценил Kick-Ass 2 далеч по-високо, предвид факта, че това е летен хит, ако не беше адаптация по комикс. И то не какъв да е комикс, а по един от най-добрите комикси в последните няколко години, поне според мен. Проблемът е, че комиксите са не просто кървави, безумни и пълни с нецензурни думи и изрази. В тях има едно настроение на тегнеща драма и отчаяние от света, хората и самия себе си, което лъха от героите. Историята в по-новите комикси става още по-"тегава", докато филмът продължава да бъде супергеройска комедия с тонове очевидно фалшива кръв и повръщано.

И все пак препоръчвам феновете на този тип филми да видят Kick-Ass 2, защото той е забавен. Оставете очакванията си за нещо сериозно и върховно за четенето на комиксите и отидете да гледате летен блокбъстър. Като такъв филмът е върховен.

6/10
Kick-Ass 2 е в кината от утре 16. август

Анти-нихилистично

Сред нихилистичните мантри на българите има няколко особено популярни и обичани от всички ни. Сред мойте фаворити е, че България е бедна държава. На фона на богатия запад, вероятно е така. Но на фона на целия свят, това е изключително далеч от истината. Другата мантра, която особено ме забавлява е, че България е малка държава.

За да не съм голословен, ще използвам статистика, която за най-лесно съм изровил от Wikipedia. Започваме с твърдението за малката България. Според статистиката България е на 17. място по територия и на 21. място по население сред малко над 50 европейски страни и територии. В световен мащаб сме на 105. място от 249 по територия и на 99. място по население, този път сред 242 държави.

Така излиза, че "малката" България, всъщност не е чак толкова малка, особено сравнена с европейските страни. Всъщност и в двете класации сме в горната половина. По население, изненадващо дори за мен, също сме по-скоро голяма държава, въпреки че естествения прираст не е както трябва у нас.

Подозирам, че около мантрата за бедната България има повече основания за негативизъм. Все пак една проверка показва, че в световен мащаб България се върти между 75. и 85. място в класациите по БВП на различни организации от последните няколко години, които включват близо 200 страни. Това ни поставя в по-богатата половина от света, което дори не предполагаме колко означава.

Сред страните в Европа, България заема 30. място по БВП, от общо 46 държави. На всички е известно, че сме най-бедната държава в ЕС, като единствено Румъния е възможно да е малко по-бедна или по-богата от нас, но не открих статистика. И все пак остава фактът, че сме най-бедните от богатите.

Всичко това не пиша с цел да хваля колко сме си добре в България. Напротив, проблеми има, но те не се коренят в това, че нямаме пари или че нямаме територията на Франция и населението на Германия. Затова и обясненията, че сме малка и бедна държава са излишни.

Далеч по-добре ще е да се съсредоточим в това, че сме по-скоро неефективна държава, в която няма свобода на медиите, корупцията е на високи нива и като цяло властта е оставена да прави каквото си иска. #ДАНСwithme до някаква степен помага хората да променят отношението си спрямо държавата, но не съм убеден, че е достатъчно. Все пак важното е, че нещо се случва на теория. Дано се случи и на практика, за да можем да говорим за българския нихилизъм като за нещо от миналото.

От другата страна на бара

Снимка: Темелко Темелков 

Мине, не мине някакво време и ми хрумне и/или ми се наложи да правя нещо забавно с "кариерата" си. Миналата година се подвизах като сервитьор - едно незабравимо изживяване, което се надявам да не се повтаря никога. Тази година пък се случва така, че се подвизавам като помощник барман в бар Родерик. За разлика от сервитьорството, това е работа, която искам да пробвам от ранна детска възраст и като цяло е доста по-забавна от разнасянето на чинии.

И какво й е лошото на работа, която включва наливане и пиене на алкохол, лафче с клиентите, много наздравици и шумни и весели компании? Лошото е, че това е една много миниатюрна част от барманството. Останалото са стандартни, по-скоро досадни процедури, които никога не се замисляш, че се случват от другата страна на бара.

Така например, като помощник барман, изкарвам една завидна част от времето си в миене на чаши. Малки, големи, бирени, за вино или мартини, тук таме някоя чинийка, купичка за ядки, щипка за лед или нож. Важно е да се мие бързо, качествено и почти постоянно, защото иначе няма чаши, което води до липса на пиене за клиентите.

Другата фрапираща разлика между представите и реалността са именно клиентите. Човек си мисли, че като отиде в бар, клиентът би трябвало да се отпусне, да се усмихва, забавлява и да не киселее. Нищо общо. Киселяците са си такива винаги, а за барманско съжаление се намират и предостатъчно хора, които стигат до интересни състояния благодарение на алкохола. Някои стават влюбчиви, други леко агресивни, трети започват да се смятат за Chris Rock. Типажи всякакви всъщност.

Клиентите също така искат да пият веднага. Което значи, че обслужването и работата зад бара трябва да са адски бързи. Това за един аматьор като мен е доста сложно, тъй като едва на 3-ия работен ден открих коя е правилната посока за сипване от бутилка с наливник например. Дори не искам да споменавам частта с коктейлите, шотовете и фактът, че нямам дори предположения за вкуса на една част от напитките по рафтовете.

За разлика от сервитьорството, тук комуникацията с клиентите е доста по-приятна и награждаваща. Нямам идея защо, но у хората има известно уважение към барманите, което никога не съм срещал, нито пък изпитвал, спрямо сервитьори или какъвто и да е друг подобен персонал. Това води до един момент, в който барманът сякаш "води хорото" и освен изброените по-горе дейности, сам по себе си забавлява клиентите.

Точно това спецефично отношение между бармана и клиентите винаги ми е харесвало в тази работа, но за съжаление аз имам още доста чаши да измия и изпия докато стигна дотам. Това не пречи и настоящата ми позиция в барманската йерархия да ми харесва и да ме забавлява неимоверно много. И все пак надявам се съвсем скоро да мога да забъркам поне някое шотче, ако не цели коктейли.