Кино в четвъртък: Хобит: Неочаквано пътешествие

Няма да преувелича ако кажа, че Хобитът* е най-очакваният филм за тази година, ако не и за последните няколко. "Продължението" на Властелинът на пръстените е точно толкова нелека задача, колкото и на трилогията, тъй като книгите на Толкин, освен едни от най-описателните творби, имат и легиони от претенциозни фенове. За щастие Питър Джаксън и екипът му за пореден път показват, че няма невъзможни неща в киното.

За нечетящите - Хобитът е Билбо Бегинс, а неочакваното пътешествие му е поднесено сравнително принудително от магьосника Гандалф Сивия, който организира пиршество с 13 джуджета в дома на невинния полуръст. Ден по-късно въпросната дружина се втурва в приключение, което цели освобождаването на падналия преди 200 години град на джуджетата Еребор, в който сега се е настанил злият дракон Смог. Надявам се е излишно споменаването, че Хобит е предисторията на Властелинът на пръстените.

Адаптацията на Хобитът следва сравнително стриктно книгата, като естествено има някои промени в името на киното. Най-коравите фенове може и да им се подразнят, но със сигурност ще останат доволни от многото реплики, които са директно извадени от произведенето на Толкин. Другото голямо удоволствие за феновете са песните, които разказват голяма част от предисторията и във филма са реализирани перфектно.

Хобитът носи онова ужасно приятно чувство, с което свързвам и трите части на Властелина. То е предизвикано от смесицата от визуална и звукова епичност, супер убедителна актьорска игра, безкомпромисни костюми и поглъщата история на Толкин. Резултатът е, че в рамките на три часа трудно ще си помислите за нещо извън киното. Като излезете от залата може и да се сетите, че в някои моменти визуалните ефекти са били наистина некачествени и очеизбодни, но това по никакъв начин не променя цялостното впечатление от филма.

Като луд фен на Толкин, първата част на Хобитът ми донесе огромно удоволствие с всяка минута. Освен това успя да оправдае всичките ми безумно високи очаквания, като дори ги надмина. Най-просто казано Питър Джаксън съумя да създаде поредния шедьовър.

9/10

________________

Някакво логично обяснение защо The Hobbit се превежда нечленувано Хобит?

Аз съм човек на годината

Година след като списание Time обяви Протестиращия за Човек на годината, нещо подобно се случи и на родна почва. Вчера Българският хелзински комитет обяви Протестиращия от Орлов мост за Човек на годината. Това накара някои да възнегодуват за "оригиналността", а други за адекватността на институцията. В същото време сякаш никой не се замисли какво означава тази награда.

В последните години си намирам доста поводи за протестиране, като ACTA и Витоша, както и поводи да не протестирам. За съжаление хората, които запазват духа си и продължават да защитават важните за тях каузи са наистина малко. Главната причина е липсата на мотивация и реално неизмеримостта на успеха или неуспеха на един протест.

Посланието, което носи тази награда е, че обществото е важно. Че мнението и ценностите му, както и отстояването им, са важни. Че има значение и причинява промени. Всичко това звучи като част от художествено произведение, но точно протестиращите от Орлов мост доказаха, че измислиците стават реалност, дори в България.

Всичко това е важно, защото се предполага, че налива самочувствие у хората. У тези смачкани от времето, управлението и интелектуалната и материална мизерия хора, които все пак се опитват да направят нещо. А това самочувствие е ключово за едно работещо общество, което все още е мит у нас, но все повече се доближаваме до реализация му.

Заради това не ми пука дали БХК са мошенниците, за които ги изкарват черните езици. Нито че журито избрало Човек на годината вероятно е копирало списание Time. За мен значение има, че зародиша на гражданско общество в България все повече се приближава до истинското си пълнокръвно съществуване и тази награда го доказва.

Muse! Live!

За този концерт мечтая от години. Докато Citizen Erased кънти в слушалките и си представям сцената и публиката. Или докато плаша котката си с фалцетните ми опити за Supermassive Black Hole. И достатъчно често без някакъв конкретен повод. Просто затварям очи, чувам музиката в главата си и си го представям. Точно толкова най-любима група е Muse за мен.

След всичките години, с доза късмет и малко перипетии, преди две седмици мечтата ми се сбъдна. До последния момент се вълнувах като малко дете от мисълта, че ще преживея Muse по дяволите, но в същото време се страхувах, че всичко ще е ужасно и очакванията ми ще са разбити. Пълни глупости.

Светлините угаснаха, хората се разкрещяха и започна интрото на The 2nd Law: Unsustainable. После всичко светна, тримата изкочиха на сцената и магията започна. Звукът, сцената, сценичното поведение, свиренето... Всичко беше перфектно. Всеки тон, всяка извивка в гласа, всичко. После имаше Hysteria, след това свалиха пирамидата, дойде Panic Station и хората откачаха и пяха.

Бях убеден, че ще рева от кеф на този концерт. Не можах. През цялото време бях способен само да пея, скачам и да се усмихвам. На мустака на Крис, на перфектното изпълнение, на убийственото шоу. После Матю беше между сцената и загражденията, аз го пипнах и прекалено малко след това всичко свърши. Сигурно звуча като екзалтиран и заслепен фен (какъвто вероятно съм), но това е първата група, в чието изпълнение не успях да открия нито една грешка, нито нещо излишно, дори из клипчетата в YouTube, които гледам от концерта насам. 

Минаха две седмици и още в главата ми са само Muse. Не се наемам да кажа дали е заради титаничния концерт или просто, защото съм свикнал. За момента знам, че лятото е скоро и ще ги гледам отново. И смятам, че това е най-добрата група на живо, която съм гледал и която съществува в момента. И котката ми ще продължи да се плаши, и мечтите продължават.

Дима да го няма

Има няма половин година след въвеждането на героичната забрана за пушене лафът за закона, вратата и полето кънти в главата ми. Не че съм особено шокиран, но към този момент тютюнопушене се практикува навсякъде. Без значение дали си в центъра на София или в покрайнините на някое забравено от бога село в Стара планина.

Практиките

По-популярният метод за димене се практикува, тествано, в почти всички заведения в София след 1-2 ч. през нощта. Действието е просто - персонала вади чиниики или пепелници и дава съвет да ги криете ако дойде проверка. Досега не съм ставал свидетел на проверка, така че предполагам, че такива има само по светло.

Вторият метод, за който само съм чувал, е да се слага табелка "Частно парти" на входа на заведението. Според това, което ми обясняват разни хора и си говореха едни лелки в 204, така заведението спирало да е обществено място. Това само по себе си е доста интересна логика.

Ама той...

Редовният лаф, когато се заговори за България и българи от други българи, е да се каже как никой не спазва правилата. Тези думи винаги изключват говорителя и се отнасят за всички останали, като в същото време споменатия псевдо-анархизъм се определя като основна причина за долното положение в което се намира загниващата ни република. Тази философия на правозащитници, разочаровани от общественото невежество, се проповядва основно когато се говори за добре облечени бизнесмени и собственици на бентлита, примерно.

Когато се зачекне темата за пушенето обаче, нещата се променят и изведнъж народните маси стават оневинената жертва на зъл заговор, подготвен от политическия елит. В оправдателния калабалък се вкарват и онези ужасни еко идиоти, които не пушат, както и гадния Европейски съюз, които искат да ни вземат единственото удоволствие и свобода. Така нарушаването на обновения през юни Закон за здравето бива оправдано и дори леко задължително.

Последният да затвори

В деня на въвеждането на забраната доста оплюх практиката да се доносничи по повод пушенето, тъй като това не е адекватно за едно нормално общество.  Все още не ми се нрави идеята да портя разни кретени, но май друг избор не ми остава, поради липсата на нормално общество у нас. Надявам се собствениците на заведения и братята пушачи да се запознаят малко по-детайлно със закона, който дори е прилежно обяснен в сайта на МЗ и да започнат да го спазват.

Освен че ще направи заведенията наистина приятни и неодимени места, тази практика може и да е началото на една важна промяна в българския манталитет. А тя се отнася точно до тънкия момент, в който сме с две ръце за спазване на правилата, стига да ни изнася. Ако се научим да спазваме правилата, дори когато ни е неудобно, и да уважаваме околните може и да изскочим от интелектуалната и материална мизерия. В това време май наистина ще си запиша номера на Регионалната инспекция в телефона.

_____________________

Снимките са част от брутално яката серия на Frieke Janssens "Smoking kids". Още от автора - http://frieke.com/

Влог като блог, ама с камера

Ако падаш от Марс или Андромеда си оправдан да не знаеш какво е влог. Ако си банкер или пишеш в Капитал си оправдан, че си мислиш за кинти. В другите случай знаеш, че влогърите са ония чудати кретени, които снимат клипчета и ги пускат в интернет. И после хората ги гледат. И ги лайкват. Ако не знаеше, твой проблем.

Чуждото
Мойте любими влогъри се броят на два пръста от която ръка си изберете. Единият се зове Рей Уилиям Джонсън и ако не сте попадали на негово видео, то вероятно сте на 30+ или живеете в саксия. Този младеж подбира най-мега хипер безумните клипове с много гледания и ги коментира. Според сметките на един друг младеж, който ме заговори в рейса докато гледах ей това клипче, RWJ прави по 20-30 хиляди долара на седмица. Честито.

Другият ми любимец е Раян Хига, познат като nigahiga в тубата. Той пък е от другия тип влогъри, които си измислят сценарии и правят всякакви идиотщини. От време на време има включвания по "сериозни" теми, като хейтърите, насилието и т.н. Най-готини са му гавърите с парчета на русолявия канадски *****. Clenching my booty.

Общото
Въпросните двама ми служат като вдъхновение за едногодишните ми планове да почна влог. Част от старта на някакъв нов проект е да проучиш "пазара", като за мен пазар на български влогове няма. До вчера нямаше, вечерта се появи. Оказа се, че във vbox7 - един сайт, който смятах за безсмислен - има цяла инвазия на влогъри и псевдовлогъри, както и няколко супер популярни и няколко мега яки.

Родна реч...

Номер едно в личната ми класация е Емо Николов, който е на около 16-17 години и се занимава с влогове от около 2 години. Пича има две рубрики, като в едната говори по определени теми, а в другата прави рандъм неща. Като примерно разходка в двора на училището му. Това последното е от тъпите.

Вторият ми фаворит в проучването е Veni_ap, която сякаш на пук е заебала влогърството напоследък, но като цяло има интересни клипове. Тя залага на малко по-забавни моменти в иначе сериозни клипове, което също е готино.

Третият ми фаворит е Баев, който често вкарва доста артистичност в клиповете си. Готиното е, че като цяло се придържа към разни фън елементи и си личи, че се старае за качеството на клиповете.

Има още няколко интересни влогъри, които можете да разцъкате в секцията Топ Авторски на Vbox7. А колкото до вдъхновението ми за влог. Очаквайте включване съвсем скоро.

Кино в четвъртък: Облакът атлас

Облакът атлас не е просто филм. Не е и шест филма в едно. Това е едно киноявление, което ще остане в историята.

В рамките на близо 3 часа тандемът Уашовски, както наричат бившите братя, след като Лари стана Лана, успяха не просто да ме забавляват, а буквално да ми върнат вярата в киното. Ще пропусна изреждането на герои и актьори, защото героите са много, а актьорите имат много роли. Ще пропусна да разкажа и основите на шестте истории, които разказва филма. С лек финт ще избегна и жалките опити да опиша какво се опитва да каже филма. Причината е, че той казва малко, но и адски много едновременно. 

Но не тези неща са най-хубавото на Облакът атлас. Диамантът се крие в невероятната магия, която Уашовски и Том Тиквър са забъркали, за да се получи един урок по кино. Увлекателно, смислено, красиво, докосващо и зашеметяващо. А всъщност всичко написано дотук е глупост и филмът се нуждае от само една дума.

Велик!

10/10

На ти тия 500 лв.

И Skrillex ползва Beats

Получаваш един имейл, в който ти казват буквално "ей ти тия 500 лв, кажи какво искаш за тях" - какво правиш? Започваш да си гризеш гръкляна и да се фукаш с мейла насам-натам, докато се чудиш какво аджеба искаш. И ако ще папата или починалия мастър поп да ми се явят, няма да повярвам, че кой знае колко хора биха отказали офертата.

За мен първата спирка при избора на желания бяха лаптопите и таблетите. Много си се кефя на Mac mini-то, ама него не мога да си го ползвам в парка, затова и искам нещо мобилно. Ама за 500 лв. или си взимаш доста смотан таблет или някакъв нетбук - все неща, които не искам. Затова и се отказах, въпреки че избора от евтини продукти е голям.

Прехвърлих се на PC игри и конзоли, защото бях геймър едно време. Освен това мечтая за XBox или PlayStation от прекалено много време. Почти се реших, ама после се сетих, че нямам телевизор. Тъпа история нали? После минах и през PlayStation Vita, но това нещо едва ли ще го използвам кой знае колко. По-добре да не изгърмявам патроните.

Вероятността да сте ме виждали и да съм бил без слушалки е зловещо минимална. И понеже съм меломан и джаджоман (яка дума, а?) едновременно реших да търся слушалки. След дълго ровене на телевизори и електронни неща стигнах до мега хипер страхотните Beats by Dr. Dre. Ако живеете на тази планета и имате поне малък интерес към слушалки и подобни, то знаете, че Beats са най-cool слушалките на пазара и имат най-добрия звук, който можете да чуете от непрофесионална техника.

Така след известно време ще се фукам с мега хипер яките си нови слушалки Beats. Ама понеже съм добро дете, а и пичовете eMAG са... пичове, ще ви кажа как и вие да получите мейл, в който да ви кажат "на ти тия 500 лв". 

Първо трябва да цъкнете ей тук. После пишете един много готин пост, който отговаря на условията в линка и накрая чакате 7 декември. Тогава ще разберете дали сте един десетимата, които печелят ваучер за 500 лв. от eMAG. После може дружно да се фукаме с придобивките си.

Ураганено парти за свободното слово

Е преди има няма месец обещах, че се връщам, всичко ще е розово и редовно и т.н. Да, ама не, каза съдбата, посочи със средния пръст към джийзъс и ме заля с Fuck off и зелена зона (за справка цъкни). И тук се включва малко окултизъм, защото всякакви хаховци, които вярват в теориите на невроятностите и Световната Конспирация™ смятат, че Големият Брат™, Еврейте™, Масоните™ или Каквото-там-си-решите™ има за цел да ни държи постоянно заети, за да не можем да мислим. И като цяло май се оказват прави хаховците, защото за този месец написах поне 10 поста в главата си. Въпреки всичко, нито един от тях няма да види бял свят, защото половината ги забравих, другата половина им мина давността, а пък третата половина написах и продадох.

Затова накратко и много рандъм по няколко теми.

Свобода на словото

Юруков много хубаво е обобщил мнението ми за "цензурата", която някои български медии си налагат. Поводът за дискусията е писмото на немския посланник у нас до в. Монитор, в което той критикува съкращенията в дадено от него интервю. Лошото е, че отзвука по темата отново е никакъв и обществената реакция на практика отсъства.

И защо пък някой да променя нещо точно сега? Никога няма да забравя липсата на реакция от страна на продажните изтривалки, които се считат за медии, когато бяха изобличени за очернянето на името на Яна преди година. Тогава в. Монитор беше сред "медиите", които си позволих да нарека нещастници. Мнението ми остава непроменено, въпреки че в случая "редакционната политика", както я нарича Юруков", не е толкова зловеща, колкото тогава.

Ще повторя препоръките си от преди година - "Ако работите за големи медии - говорете за проблемите, не бъдете поръчкови гъзолизци. Не пренебрегвайте нормалните хора, така както правите години наред. Бъдете истинска четвърта власт, а не подлоги и Оруелови свине."

Ураганът на сестра ми

Сестра ми се казва Александра, но всички я знаят като Санди. Най-новият ураган, който връхлетя Хаити, Куба, САЩ и други страни също се казва Санди, което беше повод за гавра, ама май изпуснахме момента. Както и да е, ураганът почти отмина и главната тема е, че няма ток в Ню Йорк.

Нищо лично, new yorkers ама ми е през дедовия за липсата на ток у вас. Вижте, в Хаити, например, хората принципно май нямат ток, а сега нямат и домове. Това родните, а и не само те, медии го подминават с лека ръка и показват само тъмните улици на Манхатън. Досега само Boston Globe и рубриката им The Big Picture сякаш се постараха за пълно покритие на новините.

Много медийно критичен съм, знам, но мили колеги, отразявайте истинските проблеми, не first world problems.

И малко парти

След като "Дневник" публикуваха, в своята версия на The Big Picture, снимки от партито, което организирахме с клуб Накама и Gorgon, се чувствам длъжен да се похваля. Пропуснаха мега яката снимка на моя милост като вампир и DJ едновременно, но имате шанс да видите поправка на грешката.

Това може да стане утре след 21 ч. отново в бар "4 стаи", където ще пускам indie хитове и класики. Поводът е, че хипстърското предаване, което водя в ефира на студентското радио "Реакция" ще започне новия си сезон на 9-и ноември. Входът е безплатен, пиенето е евтино и компанията ще е страхотна. За загрявка може да минете през събитието във Facebook.

That's all folks

Кино в четвъртък: 007 координати: Скайфол

Агент 007 никога не е бил отправна точка за качествено кино, нито пък филмите с него са били сред личните ми фаворити. Въпреки това вече 50 години Джеймс Бонд е институця, както в киното, така и в модата и цялостната представа за мъжа. Въпреки че прави опит да каже нещо повече, Скайфол не бяга от познатия калъп и предлага приятен, но почти изпразнен от съдържание, екшън.

Лентата започва с дежурната екшън сцена с всички нужни елементи - коли, мотори, разходка по покривите на сгради, секси мацка, престрелка, драматичен скок върху покрива на влак и един багер там. Естествено в края на тази сцена Бонд (Даниел Крейг) умира, само за да възкръсне няколко минути по-късно, тъй като трябва да открие и пребори злодеят. Докато предвидимият сценарий води 007 за носа, той успява да се отърка във всички Бонд клишета, за които можете да се сетите, та дори и в класическия Aston Martin DB5, който помним от времената на Шон Конъри.

Различното в Скайфол идва със злодея Раул Силва (Хавиер Бардем), който отмъква списък с данните на всички тайни агенти на MI6. С тази информация и свръхвисоката си техническа грамотност той се опитва, и почти успява, да причини тотален хаос и разруха, както в агенцията, така и в героите. А за разлика от преди, тук Бонд не е Супермен, дори напротив. Той остарява, не е перфектен в стрелбата и физическите изпитания, има душевни проблеми и е изправен пред трудни въпроси за необходимостта от него.

Идеята за човешки Бонд, както и развитието й са интересни, но за съжаление всичко е прекалено повърхностно и се губи на фона на секси мацките, бързите коли и ефектните престрелки. Интересно е, че 007 координати: Скайфол се опитва да бъде The Dark Knight, а Сам Мендес се опитва да е Кристофър Нолън, но опитът е крайно неуспешен. Това прави лентата една идея по-интересна от класическия филм за Бонд, но в крайна сметка си остава просто поредния екшън филм с голям бюджет, който ще забравите след няколко дни.

6.5/10

Обновяване

Вътрешен мир, бро

Важно е за самочувствието на човек да обновява нещата около и в себе си. Аз съм едно много добро доказателство за тази важност, особено като се има предвид колко нови блога и промени на старите се случиха напоследък. Но е важно в някакъв момент да си стигнеш до вътрешния мир и уседналост, защото иначе се побъркваш.

Това го установявам в последната половин година, която е една непрестанна промяна и динамичност. Сигурно нещо напълно нормално за 21 годишен човек, но на някакво ниво стресиращо и натоварващо. Сякаш нон-стоп търчиш насам-натам в опит да си намериш мястото, ама половин година не успяваш.

Най-забавното е когато си намериш вътрешния мир, душевното спокойствие и другите харекришни, в разни дребнавости, които вече си имаш. Примерно стария ти грозен блог. Вярно, префасонираш го, защото онуй небе горе беше потресаващо. Също така чувстваш ново вдъхновение за промяна в стила, но все пак се връщаш в изходната позиция.

И така е с живота като цяло. Едно постоянно лавиране напред и назад, в търсене на ново познание, което да ти помогне да видиш старото по по-добър начин. Та, пак съм тук, само че малко по-различен.

Theme song:

http://www.youtube.com/watch?v=G-8S4gAWkNM

When I get back home
I won't be the same

I'll be back

Щракаш с пръст и са минали три месеца от последния ти пост. Доста време, признавам и се извинявам на 3-та ми фена (мамо, теб не те броя). Само минавам да спомена, че [temelkoff] подготвя завръщане, по-голямо и готино от преди и дано малко по-смислено.

Ако ти се чете още
Принципно един блогър не пише, когато има какво друго да прави. Аз не писах три месеца, защото нон-стоп бях някъде и правех нещо интересно.

От 5-те музикални фестивала, които посетих, през 2100-те километра стоп, та до бурното ми завръщане в света на японската анимация и комикси. Брутално яко лято, за което сигурно ще пиша много повече когато животът заскучнее още повече. Та това са част от причините да изоставя иначе обичания от мен блог.

В същото време, с малко срам, започнах блог на английски, който върви смущаващо безпроблемно (с изключение на граматическия бълвоч, който сътворявам). Освен това започнах джаджова рубрика в Light и продължавам да се пробвам в музикалната журналистика с WebCafe. Това са други причини да изоставя обичания си блог.

Както и да е. В крайна сметка обещавам публично, че всичко ще се върне на мястото си в най-скоро време. Всъщност няма да е точно на мястото си, защото зародилата се паяжина довежда до нужда от освежаване.

Хубава си моя горо, но не съм те виждал

theboston.com (Nikolay Doychinov/AFP/Getty Images)

Българинът е патриот, родолюбец, уважава историята си, обожава Вазов и мрази османските нашественици и наследниците им. Той пее патриотични песни, поства патриотични снимки и статуси във Facebook, но за съжаление едва ли е посетил кой знае колко от местата в така обичната България. Вероятно заради това, родният патриот няма ясна представа за родината си и се обижда винаги когато някой му каже или покаже, че нещата са адски зле.

Снимките

Преди няколко дни в една от най-уважаваните, поне от мен, рубрики за фотожурналистика в световен мащаб - The Big Picture на Boston Globe, излезе галерия със снимки от България. Името на галерията е Scenes from Bulgaria и още с описанието й става ясно, че авторът осъзнава, че България е готино място, което е пропито от лошо управление и занемареност. Анотациите на снимките също говорят с подобен тон, който се използва и от всеки адекватен човек у нас.

Подборката показва някои от ключовите моменти в последната година, както и места, които са били обект на обществено внимание напоследък, като това е в духа на рубриката. Сред снимките са рушащият се паметник на Бузлуджа, снимка на каруца в градска среда, както и други не особено приятни картини. За съжаление колкото и да са неприятни тези картини, толкова са и реалистични.

Коментарите

Без особена изненада открих, че секцията с коментари под галерията е изпълнена предимно от българи. Първият коментар гласи нещо от рода на “Това не е всичко в България”, като по-голямата част от останалите са в подобен тон. Други хора говорят за красивите ни планини, за прекрасните ни гори, за дивите ни плажове и всички други природни прелести, които безспорно са по-хубавата част от България. Ще си спестя оценяването на тези коментари през призмата на народопсихологията, защото няма смисъл - истерията на българина да се покаже пред чужденците е известна всекиму, причините за нея също.

Снимка: Димо Димов

Протестът за горите

Вчера (13.06) около 1000 младежи “окупираха” Орлов мост - може би най-ключовата пътна артерия в София, в знак на протест срещу приетите промени в Закона за горите. С тези промени на практика се позволява на частни компании да строят в държавни земи, сред които и природни паркове. На хартия това не звучи проблемно, но на практика означава, че вероятността горите и планините ни да последват съдбата на морето ни е огромна. А тази съдба е ужасна - бетон, хотели-перачници за пари и минимално количество истинска природа.

Рожденият ден и медиите

Освен протеста вчера беше и рожденият ден на ББ (и @gradinko, между другото). Този факт беше сред водещите в новинарската емисия на ьTV, като надълго и широко беше разказно за подаръците, които е получил премиера, за бракът, който е уредил и за шосето, което е открил. Над 15 часа след протеста на Орлов мост, нито сайтът, нито новините на ьTV са споменали за протеста вчера.

Това е поредното доказателство, че ьTV е лижеща медиа, която обслужва огромни бизнес интереси, които са най-малкото незаконни (повече за връзките на медиата с Цеко, ББ и куп други има в Биволъ). Държа да напомня, че ьTV е най-гледаната телевизия в България и за повечето българи информацията там е най-точна и представителна.

Родолюбие 2.0

Довечера в 19:30 отново ще има протест, който ще протече по същия начин, като вчерашния. Надявам се довечера да има поне двойно повече хора, тъй като въпросът наистина е важен. За осъзнаването на важността му обаче е необходимо масовият българин да превъзмогне себе си и да премине на по-високо ниво на родолюбие. Да изразява любовта към България с нещо повече от знамена, омраза и песни.

На първо място българинът може да попътува. Да види планините ни, да види горите ни, да види старите ни градове, малките села, хората които живеят там. Начинът по който нашият живот в големия град се отразява на всичко по веригата. Може да отиде до родното черноморие и да се опита да намери спокойно място без хотели и купчини туристи. Това ще му даде по-ясна представа за ситуацията тук, която е плачевна, но зависи изцяло от нас.

Хижа "Рай"

След като види това всеки нормален човек би трябвало да обикне тези места и да поиска да ги запази. Това би го изкарало на улицата, където ще види как властта всъщност работи срещу хората. Което пък би трябвало да му покаже нагледно колко са купени медиите. Не за друго, а защото като се прибере същия този родолюбец няма да чуе за пребитите хора, а за рождения ден на вожда.

Опознай, за да обикнеш

Надявам се довечера наистина да има много повече хора. Надявам се все повече хора да проповядват Родолюбие 2.0, а не просто да си чешат езика, като използват заучени фрази за непознати явления. Надявам се при всяко посегателство срещу гордостите на България хората наистина да се опълчват, а не само да ги ползват за тупане в гърдите.

Българско образование

Алек Попов - сн. Бакхус

Днес е понеделник, датата е 11 юни. За студентите от Софийския Университет това е първият ден от лятната изпитна сесия. Конкретно за мен това ще е четвърта сесия, тъй като завършвам четвъртия семестър на специалността Книгоиздаване. Сред обичайният списък с добре звучащи дисциплини, този семестър изпъкваха три, в които се споменаваше думата "съвременен". 

Съвременно не е модерно!

Още на ниво заглавие в програмата ми направи особено впечатление дисциплината Съвременна българска литература. Малко се наплаших, че ще трябва да прочета 20-ина нови книги, но пък от друга страна ми беше интересно да разбера какво става с родната литература напоследък. За съжаление не ми било писано да науча такива неща. Още при първото ми посещение на тези лекции се оказа, че ще си говорим за Дебелянов. Нищо лошо, само че той е умрял преди почти 100 години, което според мен прави произведенията му несъвместими с определението "съвременни".

След 40 минути в литературна агония, реших все пак да попитам как точно лекцията се вписва в определението "съвременна". Отговорът беше кратък и особено впечатляващ - "Явно и вие не правите разлика между "съвременно" и "модерно". В лек ступор, почти убеден, че наистина нещо съм се объркал си замълчах - все пак това е преподавател, явно знае повече от мен.

Повторението е майка на скуката

След консултации с по-редовни колеги разбрах, че лекциите се въртят около Вазов и подобни автори. Нямам против тях, но за съжаление тази темата я обсъдихме някъде около 7 клас. После към края на гимназията отново. В кандидадстудентската кампания потретихме. Това повторение на скучни и безкрайно далечни от мен произведения ме накара да намразя автори като Вазов, Ботев и Дебелянов. Последвалото постоянно натрапване на тяхното величие промени емоцията от тийнейджърска омраза в зряла незаинтересованост. Това е и причината да реша, че на тези лекции няма да присъствам.

Речникова дефиниция

Към края на семестъра, с лъч надежда, помислих, че все може в последните 2-3 лекции да се поговори за нещо по-ново. Посетих още една лекция, като в нея преподавателката ни говореше за Гео Милев. За да съм сигурен в себе си, преди лекцията проверих значението на думата "съвременен" и се оказа, че то е "за неща, които се отнасят към сегашно време", а сред синонимите на думата е "модерен". Това беше и причината пак да попитам защо не учим нищо по-ново, като споделих виждането си, че съвременна българска литература може да се каже на неща написани след 89-а година. 

Отговорът, дошъл с леко заекване в началото, се състоеше в обяснение, че българската литература в последните 20 години не е изкарала нищо качествено. Отговорих с името на Алек Попов, което първо ми изкочи в главата, а от другата страна ми се заобясняваха някакви неща, които не помня, но ме доведоха до извода, че тази жена вероятно не е прочела повече от 5 нови книги в последните 20 години.

Списъкът

Синдромът стара книга

Последният удар, който нокаутира "съвременното" в тази дисциплина, е списъкът с книги за учене, който услужливи колеги споделиха във Facebook. Имах някаква надежда, че поне в тях може да се съдържа нещо свежо и съвременно, което да бъде ново за мен. Е, явно съм се объркал, защото този списък започва със "Своечуждият модернизъм" на Ал. Йорданов - книга издадена през 1993. В списъка от 34 книги, едва 10 са издадени след 2000 г., а още толкова са издадени преди 1990 г.

Всъщност трябваше...

Реално се замислих какъв е смисълът от тези три дисциплини, съдържащи думичката "съвременен" в заглавията си. След кратко мислене стигнах до извода, че за един книгоиздател, а и за всеки бизнесмен, е важно да знае какво се случва в сектора, с който се занимава. Тъй като се предполага, че моята работа ще е да издавам книги, за мен е важно да познавам тенденциите около българските книги, за да мога да отговоря адекватно на тях и да изкарвам пари. Същото се отнася и за чуждите книги, заради което имам дисциплина Съвременна чуждестранна литература. Освен това е хубаво да познавам модерните и адекватни издателски практики, заради което уча Съвременно световно книгоиздаване.

За съжаление обаче в момента имам огромен списък с издателски практики, за които в България ще чуем след 5-10 години. Имам идея какви са тенденциите в чуждестранната литература и издването й в България. Но нямам идея какво правят българските автори в последните 20 години. Да, знам няколко заглавия, които съм прочел от личен интерес, но нямам идея какви са тенденциите.

Причината да не знам е, че преподавателката ми по Съвременна българска литература е изгубила връзката с моята специалност. Самата тя не е успяла да хване причината, поради която преподава тази дисциплина на нас. Какво остава за студентите - бъдещите книгоиздатели. И това се случва през 2012, в най-реномирания български университет.

Честно казано не искам да знам какво се случва в други университети, за които се говори, че са на по-трагично ниво от нас. Знам само, че тази дисциплина е капка в морето от нерелевантност, което е заляло българското висше образование. Нерелевантност спрямо бизниеса, спрямо живота след дипломата и спрямо желанията на студентите. Надявам се в оставащите две години от висшето ми образование да не попадам на подобни явления. Надявам се и се съмнявам.

ЕМП 5 - Алкохол делириум

Снимка: Анелия Николова, dnevnik.bg

Още преди да завърша гимназия бях в ступор от явлението бал. Като оставим настрана обичайните поводи за неодобрително цъкане при споменаването на това събитие, като грозни и/или пияни абитуриенти, огромна шумотевица и т.н., остават по-екзистенциални въпроси, като какво ги мотивира, какво е удоволствието и подобни. След още малко осъзнаваш, че всъщност в баловете няма нищо чудно.

Родна психология

В една събота си писах с колега от университета, като по едно време го оставих, защото отидох да пия бира в един бар. На следващия ден същия колега ме попита дали съм се напил, "Що да съм се напил?" попитах в отговор. Колегата каза, че си мислел, че съм излизал и когато разбра, че съм излизал, но не съм се напил ми отговори "много скучно така". После написа, че се шегувал и разговора потегли в друга посока.

Водил съм подобни разговори не един и два пъти, като изпитвам особена убеденост, че репликата "много скучно така" отразява мисленето, дори да не е напълно съзнателно, на една огромна част от българите. Включително и на току-що завършилите абитуриенти, дори ако трябва да съм честен особено на тях. И това е нормално, защото в България е въпрос на чест да си изпил първата си бира на 12, да си се напил за първи път на 14 и да можеш да изжулиш поне три малки без да се напиеш на 16. Проблемът е, че тази философия не е просто някакво тийнейджърско дуене, а е част от българщината.

Наоколо е въпрос на чест да се освиниш от алкохол, като честта става още по-голяма, ако в процеса си успял да строшиш нечий нос или поне малко недвижимо имущество. Ако си завършил нощта в изтрезвително или под някоя маса, то тогава активите ти се изстрелват до неподозирани висоти. Във всички случаи репликата "Пих една бира и се прибрах" говори само, че си задръстеняк, който не може да се забавлява.

След поредното малко

Проблемът с българските абитуриенти, както и с голяма част от българите, които ходят по клубове и дискотеки въобще, е че след втората или третата бира буквално ги избива на непукизъм. След поредното питие хората забравят за липсата на пари, за кофти обстановката, в която живеят, за проблемите с жената/родителите/детето/шефа и т.н., което ги кара да се отпуснат и буквално да си покажат рогата. А рогата на всеки, който стиска толкова негативни гадости с години и единственият му отдушник е да се напие, са доста остри и кичозни и разчитат на най-първичните характеристики на един човек.

А какво е първичното - бой и секс, естествено. И това е човешка характеристика, не българска. Просто тук задръжките падат доста по-ниско и на масите не им пука дали ще им снимат органите в дискотеката, стига да са достатъчно пияни. Това в комбинация със заложения лош вкус на повечето млади хора (включвам и себе си) води до едни гледки, достойни за viral ефект в социалните мрежи и цъкане с език по улиците.

Вместо финал

Естествено нищо не пречи на абитуриентите да разчупят статуквото и да направят балът си готин. А това е лесно, защото критериите са силно занижени. Достатъчно е да няма препили младежи, полу-голи девоики и да не разбира целият свят.

Заведения по детски

"А първи юни е денят на детето", както ни споделя и Ерол в парчето на Уикеда "Мариана". В парчето се пее за Мариана, която на много лайфове се превръща в Марихуана и текстът става "О, марихуана, ай лов ю со мач". И като сме почнали за пушене да си говорим, се сещам, че от днес официално не се пуши на публични места.

Вълнението

Малко трудно е да се забрави подобен факт, тъй като за тази промяна се говори от години, беше отлагана и какво ли още не - историята е стара и изтъркана, така че вероятно всеки я знае. Всъщност най-впечатляващото е, че основната група, която вдига шум по темата из социалните мрежи в последните дни е тази на непушачите. Възгласи на щастие, заядливи спрямо пушачите туитове и статуси промрънкващи, че всички за това говорят, обикалят нета.

Държа да отбележа, че съм пушач и то доста активен, особено когато консумирам алкохол или след ядене. Също така подкрепям забраната за пушене на обществени места, защото ми е неприятно всичко да вони на цигари и да не мога да дишам нормално в задимените клубове. От друга страна забраната е глупава, защото съвсем скоро бизнеса вложи доста пари, за да създаде вентилирани помещения за непушачи, а сега инвестицията се обезсмисля. Освен това е безумие да не се пуши на стадиони и концерти на открито.

Обратно в ДС

Във връзка със забраната, смятам че тазгодишният ден на детето е помрачен и провален. Не за друго, а защото с тази наредба, дори да нямаше други негативни последствия, се връщаме с 23+ години назад. В едни мрачни времена, които мило съм сравнявал с Тъмните векове, когато всеки е наблюдавал другите и само е гледал как да докладва на властите. Сигурно ще кажете, че преувеличавам.

+35928327111 Телефон за сигнали ако ви пушат на главата въпреки забраната

— ju (@ju) May 31, 2012

Освен този имаше доста други подобни туитове, както и статуси във Фейсбук. Аз не помня какво е било по времето на ДС, но знам, че единственото, което ще направя ако някой пуши в заведение е да го помоля да излезе. Не че със сигурност това е правилната постъпка, но съм убеден, че е по-човешка и нормална от дебненето да не би някой да запали фас и бързото докладване към властите.

Да не говорим, че осоновните крякащи подръжници на забраната за пушене са разни здравословно живеещи и мислещи лунатици, които вероятно не могат да сгреят, че въздуха в запушеното заведение е идентичен с въздуха на мръсната ни столица, който е най-шибания в цяла Европа.

Соц потупване

И така докато си гледаме здравето, най-видният наследник на бай Тошо, а именно Бате Бойко, успя да върне най-ужасяващата практика от именития си и любим предшественик. А иначе интелигентните млади българи се бият по гърдите за демокрация, независимост и аналитично мислене. Браво, шестица, можете да си седнете.


PS:
Явно пиша прекалено неразбираемо... Тук говоря за хората и реакцията им към един закон и липсата на такава към доста други сериозни явления. Самият закон е ОК и го подкрепям напълно, с изключение на фактите, че трябваше да влезе в сила преди 2 години и е тъпо да се забранява пушенето на открити места, били те и публични.

Един ден в България

Снимка: НеНовините!

Телевизионен водещ набива блогър

Юлиан Константинов от предаването "Аз обичам България", ступал блогър в събота, защото въпросния вдигнал чистачките на безобразно паркирания му черен джиб. Последствието е, че фалшивият розов Рей Бан на Киро не струва за нищо и той си търси 10-те лева за цайсите и 40-те лева за медицинското.

В един друг свят, тоя оперен гамен щеше да е публично порицан и да не види повече, нито ефир, нито сцена. Ако не толкова крайно, то поне щеше да е изяден от медиите. Ама те пак си спят тук, нищо ново.

София е с най-мръсния въздух в Европа

През 176 дни от годината въздухът в София е безобразно мръсен и не става за дишане. Въпреки планините обградили града ни. По повода имаше няколко публикации в медиите, като всичките бяха горе-долу еднакви. Никой не попита защо това е така, никой не попита как в доса по-големи градове от София въздухът е по-чист.

В един друг свят, хората щяха да задават въпроси, а медиите да се опитат да отговорят. Не самички, а да се допитат до учени, управляващи - хора от които зависи нещо. Ама, то това е въздух, нищо не можем да направим, защо да питаме.

Кучета наядоха кола в Шумен

Глутница кучета наяли лека кола в Шумен, защото под капака се била скрила котка. На сутринта собственичката на колата не успяла да я запали и установила, че предния номер го няма. Тук дори не знам какво трябва да се направи от медиите, защото това е абсурдно дори за родните стандарти.

В един друг свят нямаше да има толкова дългогодишен проблем с бездомните кучета и нямаше да се налага да се взимат решения по въпроса. Тук проблеми и решения има, само че няма кой да ги вземе.

И за финал един статус от фейса, ей така за разкош:

На петия етаж

Ъгловият прозорец след Instagram

Център, олющена сграда, с парк наблизо. Марто избра квартирата, аз само видях снимка и се съгласих, все пак приятелството е доверие. После започна да ме убеждава, че стаята с бюрото е за него, пък аз го убеждавах, че избора става на място, а ако няма консенсус се тегли чоп. Нека си седи на бюро - аз си имам ъглов прозорец. На върха.

Център, олющена сграда, задната ѝ страна. Цари спокойствие, има някоко по-ниски сгради наоколо, една-две по-високи при булеварда и малки приятни дворчета/паркингчета. Сутрин през ъгловия прозорец влиза слънце, точно колкото да съобщи, че е ден, времето е прекрасно и трябва да се започва с приключенията. После скромно си блести отгоре, докато полуотворените прозорци правят разхлаждащо течение, а в отсрещните сгради се случва някакъв живот.

Гергьовден, вечерно и един поглед към ъгловия прозорец. Там зяпа луната, която, по-нахално от слънцето, е далеч по-постоянно присъствие, когато я има. Само че в тази вечер няколко облака я закриват, докато тя се е наконтила и с пълния си бласък осветява красивото небе. Може да е беззвездно, но софийското небе в летните вечери и нощи е адски красиво, особено по залез. А луната тази нощ свети почти като залез. Аз седя на ъгловия прозорец, докато двойката Уаит реди от колоните, а цигарата издимява почти безсмислено.

Мерси, Жоровци, заради такива моменти си обичам ъгловия прозорец.

Кино в четвъртък: Недосегаемите

Всеки път, когато гледам европейски филм, се чувствам потресен от факта, колко изостанала е масовата култура, която се провира откъм щатите. И всеки път излизам от залата зареден, сякаш съм гледал есенция на Into The Wild. Нещо подобно се случи и с Intouchables - френски филм на режисьорското дуо Olivier Nakache и Eric Toledano, за които са работили и по няколко други филма заедно, макар че са сравнително млад тандем. Освен това филмът е обрал солидно количество награди по всякакви кинофестивали, обявен е за културното събитие на 2011 във Франция и е на 103-о място в IMDB Top 250.

Историята се завърта около богаташа и аристократ Филип, който е закован за инвалидната количка и може да мърда единствено главата си, след като претърпява инцидент с параглайдер, и Дрис - младеж от гетото, който съвсем случайно става личен асистент на Филип. След това историята се впуска в оформянето и затвърждаването на едно приятелство, което се случва като на магия, но успява да дръпне рязко някой струни на емоционалността. За първи път от много време някой филм ми навя толкова много мисли в главата - от безумието в класовото разделение, което ни лишава от ценни контакти, мине се през важността на това да има кой да ти покаже как да се освободиш от демоните си и да се наслаждаваш на живота и се свърши с елементарното осъзнаване, че всеки има нужда от искрена подкрепа и истински приятели.

В главните роли са François Cluzet (Филип) и Omar Sy (Дрис), чиито имена видях за първи път в киносалона, но правят невероятни и запомнящи се роли. Химията между двамата със сигурност е една от основните причини филмът да е толкова автентичен. Историята е поднесена ненатрапчиво, но изключително вълнуващо. Без проблем се вижда разкоша в имението на Филип, мизерията на гетото, великолепието на полета с параглайдера. Във всички тези сцени има и внимателно подбрана музика, като комбинацията от Nina Simone и гореспоменатия полет е меко казано вълнуваща. В целия каламбур от хвалебствия добавям и прелюбопитния поглед над музиката и изобразителното изкуство, които се показват от героите.

Като за финал трябва да спомена, че този филм може да се окачестви като комедия. Не за друго, а защото още от първата сцена, та чак до края ни дава поводи за искрен смях. Още един задължителен филм, създаден по истински случаи.

8.5/10

Кино в четвъртък: Отмъстителите

Винаги съм си падал по комикси и историите в тях, като откакто се помня любимият ми герой е Spider-Man, любимият ми комикс е The Dark Knight на Франк Милър, а любимата ми вселена е тази на Marvel. Като такъв фен бях доста разочарован от някои опити на Marvel Studios в кино индустрията, които просто объркваха всичко в историята, без да предлагат кой знае колко хубави филми. За щастие един от краиъгълните камъни на Marvel вселената - The Avengers, се сдоби с един съвсем нелош филм.

Историята е съвсем тривиална - директорът на S.H.I.E.L.D. Ник Фюри събира супергероите под името The Avengers, за да се борят с Loki, който иска да унищожи света. Въпросните супергерои са Iron Man, Captain America и Hulk, като в процеса на историята се присъединяват и Black Widow, Hawkeye и Thor. 

Хубавото на това развитие на събитята е, че виждаме характера и историята на всеки от шестимата супергерои, както и личните им търкания, които съвсем не минават без огънат метал и няколко зрелищни сцени. Тук изпъкват и уменията на актьорския състав, който сякаш се върти около Робърт Дауни Джуниър (Iron Man) и Скарлет Йохансон (Black Widow), които вкарват нужното количество драма и сексапил в екшъна. Всъщност е много вероятно това леко драматично и повече забавно представяне на нещата да е тайната съставка, която прави тези стари и изтъркани супергерои толкова готини през 2012.

Със сигурност за това помагат искрено разсмиващите бъзици по време на целия филм, наистина зрелищните визуални ефекти и добрия саундтрак. Особено внимание заслужава финалната битка, в която орда извънземни нападат Манхатън, а The Avengers се опитват да ги спрат. Това са може би най-зрелищните 30-40 минути, които съм виждал напоследък и първата подобна сцена от много време насам, която ме накара да ѝ се изкефя искрено. За целта обаче, наистина гледайте филма на IMAX, защото предполагам, че на обикновено 3D се губи част от зрелището.

Филмът определено няма да получи награда за оригиналност, дълбочина на историята или особени кинематографични похвати, но въпреки това вече получава силно одобрение. Явно тайната наистина се крие в баланса между драмата, любимите герои, зрелищните ефекти и добрият маркетинг. Аз съм приятно изненадан от резултата и препоръчвам филма.

7.5/10

Move ON

Пролет пукна и палатката реве в гардероба, докато раницата се опитва да се самообеси, заради събралия се зимен прахоляк. Палецът се вълнува и само очаква да бъде опънат в опит да спре някоя кола. Всичко това вследствие на гореспоменатата пукнала пролет, пекналото слънце и зова на пътя, който ти шепне да се махнеш.

Да се отдадеш на онези безкрайно хубави 2-3 дни от седмицата, в които откриваш някое ново място, където има нови хора и със сигурност получаваш нови преживявания. Същите тези 2-3 дни, които ти пълнят главата със свежи мисли и идеи и те зареждат с енергия и позитивизъм поне за няколко дни. И съвсем не казвам нищо лошо против града и дома ми - обичам ги, харесвам престоя си тук, но нищо не носи по-голямо удоволствие от смяната на обстановката.

И нямам предвид смяна на София със Созопол (примерно), където ще видиш горе-долу същите бетонирани неща, същите хора, които се разхождат по подобни улици и извършват същите действия. Говоря за онези забивания на някой див плаж, в някоя отдалечена хижа или в забутано селце, където да се настаниш в плевнята на някоя баба. Или пък впускането в екшъна на някой непознат огромен град, в който животът кипи по коренно различен начин, забавлението те изненадва с дребни неща, а самият град те впечатлява с дребните си удобства или неудобства.

Онези пътувания, които те затрупват с чисто нова информация за света, за която дори човек дори не подозира и която го кара да научи интересни новости и за самия себе си. Всъщност онези пътувания, в края на които просто искаш да се прибереш вкъщи, да си купиш кафе от познатия магазин, да се опънеш на твоят си диван. Онези пътувания след които се връщаш вкъщи и забелязваш някакви неща от града и дома си, за които не си подозирал.

За съжаление толкова много хора не зацепват, че едно просто пътуване може да ги накара да освежат мислите си и да се почувстват по-живи. Онези хора, които си седят вкъщи, мръдват до парка в събота и зациклят в омъгьосания кръг от места и действия, които биха затъпили и най-свежия човек.

Същите тези глупаци включват най-уплашения си поглед когато разберат, че пътуваш на стоп. После ти обясняват, че задължително ще те убият някой ден. После пък с погнуса разясняват за буболечките в родните гори и страшната мъка от спането на земята, след като са те обявили за луд, защото спиш в палатка. 

Тази седмица планирам да открия сезона на палатките. И съвсем не ми дреме каква буболечка ще ме сръфа, докато се ръмбя в жалкото си чувалче, нито пък на какво ще воня когато се прибера след 4 дни в гората (140% съм убеден, че ще е на по-хубаво отколкото влака, с който ще се прибера). Важното е, че на сутринта след прибирането ще погледна Витоша през прозореца си и в главата ми ще се появи още един епизод от планината. Докато глупаците дори не биха погледнали натам.

Кино в четвъртък: Аве

Признавам без бой - силно резервиран съм към всеки български филм, въпреки че имаше няколко заглавия в последните години, които ми харесаха доста. За съжаление серията от хубави български филми приключи драматично. За още по-голямо съжаление тя приключи със смущаващо слабият "Аве", който е носител на награди от фестивали в Сараево, Варшава, Хамбург, София и Порто.

Историята на филма е безумна, по-скоро скучна, и тук-таме леко разсмиваща. Докато Камен (Ованес Торосян) стопира от София за Русе, за да отиде на погребението на свой приятел, се среща със 17 годишната Аве, която се опитва да намери брат си. По време на пътуването девойката успява да вкара Камен в редица проблеми, благодарение на патологичният си навик да лъже хората, което води до няколко забавни ситуации. Ако правилно съм разбрал филмът се опитва да покаже порастването на двама лешпери, като инструментът за това действие е извратената им комуникация и сблъсъкът със смъртта. Само че представянето е далеч повече от посредствено и единственото, което остава в главата на зрителя след финалните надписи е досада. Да не говорим, че никога не бях бързал да се махна от залата толкова много.

Дали заради свръхпретенциозния сценарий или просто неумение, не мога да говоря със сигурност, но актьорската игра в "Аве" е наистина силно смущаваща. Ованес Торосян, който прави доста силни роли в "Източни пиеси" и "Тилт", тук е по-скоро безучастен. Пуши си циграта, ходи наперено, малко вика, но по никакъв начин не влага каквото и да е от себе си в образа на Камен. Същото, но в по-голяма степен се отнася за Анжела Недялкова. Епизодичните появи на кинозвезди като Йосиф Сърчаджиев и Николай Урумов не помагат за цялостното впечатление.

Предвид факта, че гледах филма в кино "Одеон", което е пословично с ужасното качество на звука и картината, не мога да дам напълно обективна оценка за визията на филма, но е факт, че на моменти прави впечатление. Има някои ценни кадри, като визията е по-скоро мрачна, какъвто е и цялостният тон на филма, въпреки шегите. Музиката, нито дразни, нито прави впечатление, което попринцип считам за плюс.

Честно казано всички позитивни коментари, които видях за филма са адекватни, но пропускат една ключова част от киното - то трябва да е ясно и разбираемо, да говори на хората, дори когато изисква малко мисловна дейност преди същинското осъзнаване. Комбинацията от неясна режисура, претенциозен сценарий и посредствена актьорска игра превръщат "Аве" от филм с потенциал в поредната кинобоза.

4/10

В памет на един iPod

СКРЪБНА ВЕСТ

След кратки проблеми с копчето за заключване си отиде десният канал на звука на

iPod Sedefcho

(2010 - 2012)

Не е истина, че времето лекува, 
че спомена за теб ще заличи. 
Не е истина,че няма да тъгува 
по теб ухото в дълги тихи дни!

От опечалените soregashi, MacSedefcho и iTunes 10.5.2 (11)

Опелото се провежда в byt.ly/temelkoff, last.fm и iTunes

PS:

Тъгата ми е истинска, снимката е лична, а текстът е истинска некропоезия (повече по темата скоро) взета и леко изменена от pomen.net

Post-великденско

Великден звучи като
началото на зомби апокалипсис

Един от най-светлите празници бил... Друг път! Времето на Великден, ако не сте били наоколо, беше отвратително мрачно и гадно. Валя, по едно време като из ведро, и беше студено. Нищо по-светло от всяка друга неделя, дори напротив. За сметка на това всички медии обясниха за традициите, как бил най-светлият празник, как празнували в намси-кое-село и колко е набожен българина.

Булшит!

Не ми прави впечатление за първи път, но чак сега обръщам сериозно внимание, че всъщност на Великден повечето хора го карат на автопилот - яйца, козунак, агне, чукане, воскресъл, да бе, наистина, вторник и туито. Някои се лъжат и ходят на църковна обиколка, със специална атракция - палене на свещ. Причината, по моему, е да се пречистят пред собствената си съвест, която идея няма защо, но се чувства длъжна да е набожна. Нали казаха по телевизията, че сме такива.

Само че тая телевизия забива обектива при поп-лунатиците в Александър Невски и въобще не ѝ хрумва, че навсякъде в България се случва нещо друго. За разлика от въздесъщия позлатен отгоре храм, в църквичките из забитите български села няма такова нещо като литургия и обикаляне в 12 ч. Евентуално ако се появи поп, по възможност трезвен, литургия може да се даде към 9, да се обиколи в 10 и стига толкова. После, в полунощ, хората ако щат да обикалят телевизора си, в който горди репортерки броят вярващите от Сашко, и да припяват с патриарха, ако още му се чува пеенето.

Пости и [сексуални] вълнения

И без наскарски изпълнения около църкви, празникът и традициите може криво-ляво да се спогодят и да се получи. Е, да, но къде по-удобно е да се сготви дроб сарма и да се яде целия уикенд, вместо да се внимава с пости и да се въртят сто манджи. Пък и кой ти пости, освен ако не е на диета, еко активист или не е бъдни вечер? Освен това не може да заебеш изпотрошените в четвъртък яйца да изгният до неделя, затова ги слагаш в грижливо нарязаната салатка. 40 ст. е бройката вече, няма как.

Като последен пирон в ковчега на постите и традициите идва и фактът, че не може да не си пийнеш, при всичките тия почивни дни. А както е много добре известно, с много почивка и някакъв алкохол, задължително има и секс. Пък по време на пости дори мисълта за секс е грях. Предвид този факт и медийната логика, че българите сме адски набожни, вероятно адът си има цял отделен сектор за сънародници.

И дойде вторника

Накрая смутено се изпльосваш пред шефа си, той ти казва "Христос Воскресе" и ти с мъка му изфъфляш, че е възможно, но не ти се вярва. Евентуално по новините още веднъж обявяват сънародниците за най-набожните същества след папата и испанците и така до Коледа. Ако не забравиш подаръците, естествено...

Long Term Evolution или бъдещето на мобилните мрежи

Снимка: от

Из технологичните среди в последните години постоянно се говори за 4G, LTE и мрежи от ново поколение. Както разказах в блога по-рано, преходът към тази технология е необходим поради все по-голямото натоварване на 3G мрежите. Благодарение на M-Tel имах възможността да съм сред първите, които тестваха този тип мрежа в България и останах очарован.

И този път ще спестя бруталните технически подробности, най-малкото защото и аз не ги разбирам достатъчно добре, а и предполагам практическите новости са по-интересни. При LTE основните практически новости са по-висока скорост, по-малко latency и цялостно по-стабилен достъп до Интернет.

Живот на скорост

Според техническите спецификации на LTE, поддържаните скорости би трябвало да стигат до 300 Mbit/s (37.5 MB/s) за теглене (downlink) и 75 Mbit/s (9.4 MB/s) за изпращане на данни (uplink). Естествено, тези скорости са постижими с определена техника и при определени условия, докато за ежедневна употреба средната скорост би трябвало да е около 100 mb/s. За сравнение, 3G мрежите работят със скорост около 40 mb/s downlink и 15 mb/s uplink.

В LTE мрежата на M-Tel реалните достижими скорости са като при 3G - около 40 Mbit/s downlink и 10 Mbit/s uplink. Тази чувствителна разлика на родната мрежа, спрямо стандарта, се дължи на това, че в България има недостиг на честоти за комерсиална употреба. Това е и причината , че M-Tel да извършва промени в честотите, които използва, за да може да осигури по-високи скорости при комерсиалното въвеждане на LTE.

Основното предимство на увеличената скорост е, че всяко действие, което извършват клиентите, ще става по-бързо, поради което ще заемат мрежата за по-кратко време. Това увеличава капацитета на мрежите, което пък е в полза и на потребителите и на операторите.

Стига мотане

От потребителска гледна точка има още едно ключово предимство в LTE стандарта и това е ниското latency. Грубо казано този термин обозначава времето, което е необходимо на един пакет данни, за да "отлети" от едно устройство до сървъра и да се върне. На практика този показател е от значение за streaming услуги, при играене на игри и всякакви други дейности, които изискват бърза връзка между устройството и сървъра. При 3G мрежите забавянето е от порядъка на 300 милисекунди, докато при LTE обикновенно е 5 ms, а максимума е 10 ms.

В реални условия разликата дори при сърфиране в LTE мрежа, спрямо 3G, е чувствителна. Сайтовете се визуализират на момента, зареждането на видеа в YouTube става плавно, а не на парчета и няма почти никакво забавяне при излъчване на видео и/или аудио. Благодарение на по-бързият отговор повечето дейности при използване на LTE мрежата стават по-бързо отколкото в 3G, макар че скоростите не се различават особено

Финални думи

Както споменах и в предния пост по темата, в България все още е рано да има вълнение около LTE, главно защото 3G мрежите ни са далеч от претоварени, а и все още потребителите на мобилен интернет са сравнително малко. Въпреки това рано или късно новото поколение мобилни мрежи ще стигне и до нас.

Кучешки истини

В София има хиляди бездомни кучета. По статистика има десетки нахапани от бездомни кучета годишно. Преди 10-ина дни един възрастен човек умря след като беше нахапан от кучета. Тези три прости факта говорят, че със сигурност проблем с бездомните кучета има. Със сигурност има агресивни животни, които нараняват хора. Простата логика казва, че хората трябва да решат този проблем.

За съжаление дори в основата си проблемът с бездомните кучета не върви към решаване, дори напротив. Големи медийни усти тръбят колко са опасни бездомните животни, популяризират мнението как трябва да бъдат избити и настройват и без това изтъпялия и изтрещял народ към опасни и нехуманни методи за справяне с един, колкото сложен, толкова и елементарен проблем.

Проста работа

Вместо да отново откриваме топлата вода, можем да използваме някой от десетките примери за големи градове без бездомни кучета. Или пък някой външен човек, който иска да ни помогне с решаването на проблема, като използва доказано работещи практики. Но българинът казва твърдо "Не!" и решава да трепе наред, вместо да свърши някои елементарни неща, които биха решили проблема и то сравнително бързо.

За начало ни трябва електронен регистър на домашните кучета, с информация за собствениците, ваксинациите, възрастта и т.н. Всяко куче задължително да си има чип, с който лесно да се открие цялата информация около него и собственика му. Това е най-простият метод за контрол над изхвърлените животни. За справка в момента има чипиране, но регистърът е на хартия и май никой не знае къде е и дали има достъп до него. Освен това в него фигурира изключително малка част от домашните кучета.

След изготвянето на електронен регистър трябва да се направят законови промени, които да регламентират наказания за хората, които изоставят животните си и да се наложат такси и глоби за собствениците на кучета - парите от тях ще се използват за справяне с проблемните животни и облагородяване на градската среда, така че стопаните да има къде да си разхождат любимците, например. И за да няма нежелани животни трябва да се регламентира развъждането на кучета. Според мен ефективно налагане на мерките в закона би довело до добри резултати. Пак за справка - в момента таксата за притежание на куче е 24 лв., но отпада ако кучето е кастрирано или е куче-водач, служебно куче или куче с ловен билет.

Най-важната стъпка обаче е коренната промяна на непрозрачното дружество Екоравновесие, което в момента само и единствено смуче пари. То трябва да хваща и кастрира бездомните кучета, да ефтаназира агресивните, да търси стопани на възможно най-много кучета и да връща на улицата безопасните и кастрирани животни, които да изживеят живота си.

С предприемането на тези мерки не би трябвало да се дава възможност за нова популация от бездомни животни, които да дойдат на мястото на убитите, например. Само информативно - една некастрирана кучка може да роди 20-ина малки годишно, които на следващата година да си имат по 20-ина нови кученца.

Големите трудности

Най-голямата трудност пред изпълнението на тези прости стъпки е обществената нагласа, която към момента в общи линии желае всички четириноги да бъдат горени на клада. Тук идва ролята на закърнелите псевдожурналисти, които с безумната си некомпетентност насаждат огромно неразбиране у хората и то не за първи път, и не по първа тема. Ако хората разберат, че проблемните животни са резултат на проблемни хора, може и да има някаква промяна.

Другата огромна трудност е изядената от корупция и крадливи нещастници държавна и общинска машина. Реално хората, които в момента движат Екоравновесие нямат интерес проблемът да се реши, защото това би спряло кранчето, от което години наред си пълнят джобовете. Затова трябва огромна воля на управниците, които да изчистят тази организация и да въведат гореспоменатите законови промени и наредби.

В крайна сметка е важно обществото да бъде информирано и научено, че този проблем не е фатален и нерешим. За него няма нужда от крайни мерки, които да превръщат хората в убийци и зверове, а има нужда от работещи управници, журналисти и общество. Но сякаш това би решило повечето проблеми у нас.

Кино в четвъртък: Into The Wild

Има филми, които са тежки, потни и лепкави. Те са трудносмилаеми и те карат да мислиш много, за да стигнеш до същността им. Тези филми имат за цел да отворят вратичката на въпросите, които да изпълнят главата на зрителя и да не го оатавят да спи. Тези филми са наистина добри.

Into The Wild е коренно различен тип филм. Той е от онези заглавия, които те хващат за ръката, включват емоционалния бутон и буквално изстрелват нанякъде. От онези филми, които до последната минута са като гореспоменатите филми, но точно накрая просто ти разказват играта и убиват въпросите. На тяхно място удобно се намества едно незаменимо прозрение.

Into The Wild е от онези филми, които те карат да се усмихваш през сълзи. Докато Еди Ведър шепне поезията си, а главният герои отново не намира себе си. Докато същият той успява да покаже простички неща от живота на околните. Докато сякаш си в екрана и усещаш вълните и залеза. Споменах ли за китарата на Еди?

Into Тhe Wild е адски прост филм. Той не повдига въпроси, не е наръчник за духовно извисяване, нито пък сложната история на една откачалка. И в същото време е точно това. Но последната му минута просто изстрелва куршум на точното място. Точно така че да не станеш от стола и да си кажеш "Ебаси филма".

И не, тук няма нищо библейско - просто историята на един човек, който има нужда да открие света и себе си. Но открива една елементарна истина, която сякаш убягва на всички ни, точно както и на самия него.

Технически погледнато режисьор е Шон Пен, в главната роля е Emile Hirsch, а филма е от 2007. За капак музиката е от Eddie Vedder, а оператор е Eric Gautier. Оценката ми е 10/10. Това само, за да не останат незабелязани цифричките. Приятно гледане и си изключете прагматизма.