Стига сме се джавкали

Войната в Сирия и вълната от бежанци (или мигранти, както ви е по-удобно), засипваща Европа са теми, по които говоря малко и откъслечно във Facebook. Причините са комплексни, но със сигурност най-основната е, че имам усещането, че не познавам същината на проблемите. Колкото и да чета и да търся информация защо това се случва, какви са конкретните причини и виновници за конфликтите в Сирия, Ирак, Афганистан и т.н., не успявам да открия отговорите. Също така не мога да си обясня настоящите действия на замесените в тези конфликти страни, като причината за това вероятно е, че има адски много информация, която никога няма да е публично достъпна.

Истината е, че това са причините за темата като цяло да нямам крайно мнение. Затова и подходът ми към нея е сравнително прост, въпреки че ми докарва доста словесни сблъсъци, включително и с близки приятели - старая се да се придържам към житейските си принципи. А те сами по себе си също са прости, надявам се и логични, затова реших да споделя онази част от тях, която има връзка.

Говорим си за хора
Може би най-важното в ситуацията, което медиите и политиците всячески се опитват да ни накараме да забравим е, че всички ние сме хора. Не говоря само за нас - българите и европейците, а и за тях - бежанците и мигрантите. Винаги съм смятал, че хората са първо хора и това е нашето най-важно качество, по което трябва да съдим, независимо от цвета на кожата, нациналността, сексуалната ориентация или музикалните предпочитания.

Затова и вярвам, че бежанците и мигрантите заслужават да бъдат третирани като хора, за тях да се говори като за хора. Това не означава да лижем задници, да даваме подслон без да задаваме въпроси, а просто да проявяваме човечност, да не призоваваме към геноциди и да не се гаврим със съдбите на тези хора.

Имаме нужда от работещи правила
Европа днес е в абсолютен и тотален хаос. Илюзията за Европейски съюз, поне по тази тема, не успява да вземе конкретни и ясни мерки, за да се справи с проблема, който тормози практически всички ни. Затова и в Унгария строят стени на границите си, в Словения мобилизират армията си, а в Германия се чудят как да се справят със свободно пуснатите хиляди мигранти. Проблемът в момента е, че очевидно няма политическа воля Европа да се обедини, а и обществата на целия континент също са крайно разделени.

Може би единственото истински адекватно решение на този проблем, което ми е попадало е това на European Stability Initiative. В него мозъчният тръст отбелязва, че Турция е ключовия играч по южните граници на континента и ЕС трябва да работи в тясно сътрудничество с южната ни съседка. Накратко Европа трябва да приема бежанците направо от Турция, а Анкара да се съгласи да приема обратно онези, които стигат нелегално в ЕС. Подробностите са в техния сайт, наистина препоръчвам текста.

Какъв е принципът тук? Проблемите се решават с комуникация и постигане на компромиси. Не с едното или другото, а с двете заедно. Затова и смятам, че всички ние - българи, европейци, бежанци, граждани и т.н. трябва да комуникираме и правим компромиси. Идеалистичен принцип, който не работи, но все пак.

Реализмът е полезен
Последният, но вероятно най-важен принцип, който се опитвам да си напомням е, че нещата никога не са черно-бели. Вярвам безрезервно, че сред бежанците има много наистина страдащи и бягащи от войната хора, чиито животи най-вероятно са напълно сринати. Също толкова силно вярвам, че сред тях има други хора, които крият огромна потенциална опасност, най-вече от атентати и разпространение на радикален ислям. Точно този реализъм е причината да си мечтая да спрем джавкането по темата и да пристъпим към адекватни действия.

В крайна сметка все пак най-важно остава това, че повечето от нас няма как да имат адекватно мнение. Причината е, че нямаме адекватна, подробна и систематизирана информация, нито за арабската култура и разделенията в исляма, нито за политическата и икономическа ситуация в Сирия и целия регион. Това мисля са двете ключови неща, за които трябва да четем и да се образоваме, за да можем да разберем какво се случва и да имаме адекватно мнение. Дотогава остава да сме хора, да се опитваме да се обединим за решение на проблема и да сме здраво стъпили на земята.
______
Снимка: Dennis Jarvis във Flickr

Родината на загубената нормалност

Вчера се качих в метрото, дълбоко концентриран върху случващото се в Instagram, но секунди след като седнах на едно от многото свободни места във вагона, вниманието ми беше отвлечено от дълбините на социалната мрежа. Причината беше натрапчива и силно неприятна миризма, която всъщност не е чак толкова рядко срещана в софийския градски транспорт, но винаги прави впечатление. След няколко секунди смутено оглеждане установих, че другата половина на вагона е доста по-населена от тази, в която се бях озовал, затова и реших да се преместя, тъй като вероятно там миришеше по-добре. Заставайки в натъпканата част на влакчето, облегнат на вратата, продължавах да усещам ужасни миризми, което доведе до един интересен феномен. Започнах да душа себе си, търсейки източника на миризмата в собствените си дрехи.

Когато сме подложени на среда, в която нещата не са нормални, а дори напротив - екстермно ненормални, нещо в нас се чупи. При някои резултатът е, че се примиряват със статуквото и просто изтърпяват ненормалното, което с времето се превръща в нормата на техния свят. Други пък поемат нещата в свои ръце и бягат към друго нормално, което изглежда, звучи и, в конкретния случай, мирише по-добре. При всички обаче, рано или късно, се проявява онова шизофренично състояние на ужасяващо вътрешно съмнение, че всъщност проблемът е в самите нас, че ние сме встрани от нормата, че всъщност всичко наоколо е нормално и ние трябва да се поправим.

Мислейки си за България, много неща не са нормални, дори когато изключим принципите за лична хигиена на особено голяма част от потребителите на масовия транспорт. Градският транспорт сам по себе си не е нормален, затова се появяват неща като Uber, които гражданите подкрепят със зъби и нокти. Политическата ситуация у нас също не е нормална, затова имаме народни представители, които се държат сякаш са хванали Господ за шлифера, както се казва. Сред най-ненормалните неща е медийната среда и медийната хигиена на българите, заради което тумори като Пик, Блиц и други подобни не просто съществуват, но и се радват на особена публична подкрепа и популярност.

Именно тези ненормални неща са част от новата норма на България, които карат истински нормалното малцинство да е в постоянно състояние на вътрешно съмнение и безпокойство. Затова и много от нас си задават въпроса дали наистина трябва да подкрепим таксиметровите компании в борбата им срещу Uber. Дали наистина националзмът не е важен и бежанците, ромите и чужденците като цяло не желаят само злото на България и народа ни. Дали наистина не сме ние ужасно вонящият и некъпан човек, който кара десетки хора да се сместят в половин вагон от метрото, докато другата половина е празна.

Отговорът на тези въпроси е ясно, силно и очевидно негативен, когато си в светлината на нормалността. Онази истинска нормалност, в която хората са отговорни за това да свършат работата си добре, а не просто да вземат парите на “тъпите клиенти”. Нормалността, в която помагаме на хората в затруднение, въпреки че това може да ни навлече някакви неприятности, бидейки по този начин по-християни от българския патриарх, ако не и от папата. Нормалността, в която сме се изкъпали, привели в нормален вид и платили билета за метрото. Нормалността, за която очевидно в България трябва да се борим със зъби и нокти, защото плуваме в един океан от безумна, варварска и неграмотна ненормалност.

Напомняйте си го често.

_____
Снимка: TunnelRomance by Tuncay on Flickr

България, която обичам

Да, това в заглавието не е шега. Въпреки че не веднъж съм писал, казвал и обяснявал, че България смуче, вярвам, че тук има неща, които заслужават да ги обичаме и за които много, много, много хора по света могат само да мечтаят. Това не променя факта, че в много други отношения тук положението е трагично, като само върха на сладоледа са здравеопазване, образование, съдебна система и интелектуален заряд на лидерите ни. Но темата е какво има за обичане тук, така че нека не се разсейваме.

Свободата
Животът в България върви с една неосъзната свобода, която мисля че ще оценим истински, когато загубим. Например за това да пиеш бира където и когато решиш, да ходиш на стоп или палатки без занимания с властите или други подобни “дреболии”. Дори да не практикувате точно тези неща, те са факт и дори възможността да ги правим облекчава режима, което е важно.

Евтинията
Да, знам - България е най-бедната страна в Европейския съюз, тук храната е по-скъпа отколкото във Великобритания, бедността ни е най-висока и т.н. Това са факти, които няма как да бъдат пропуснати, но също така е факт, че животът в България е брутално евтин. Реално всеки нормално работещ човек със среден доход може да живее почти бохемски, да пътува от време на време и да няма лишения. Причината е, че тук имаме евтини квартири, транспорт, забавления и алкохол. В Цивилизования Запад много от тези неща са непосилни за огромна част от населението, колкото и странно да звучи за някои българи.

Пътуването
Това го зачекнах и в предната точка, но е факт, че българите можем да пътуваме много по-лесно от повечето западноевропейци. Причините са няколко, като най-важната е евтиния транспорт, а на второ място са малките разстояния. София и Бургас са разделени на 3 часа с кола, което излиза до 100 лв. в двете посоки. Публичният транспорт също е безумно евтин и дори най-скъпите дестинации са в рамките на 60-70 лв. за двупосочен билет. Към това добавяме наличието на доста евтини хотели, хостели и къщи за гости, както и възможността за безплатно къмпингуване и нещата добиват много красив вид. Също така имаме и чудесни места от всякакъв тип - планина, море, зарязани села, китни градчета и т.н. Това в Германия и Дания нямат, поне не и за суми, които да не броим в средни български заплати.

Хората
Най-големият проблем на България са хората. Най-любимото ми нещо в България са хората. Да, шизофрения е, но у нас все пак има ебаси хората. Освен Наката, Вели, Алекс и Олег, за които ви разказах, има още десетки, стотици такива хора. Активни, готини, мислещи, с идеи и желание да ги избутат. Това може да звучи изтъркано, но е важно, защото точно в тази кафява дупка е важно да имаш съмишленици, за да не се изгубиш.

Възможностите
Именно, защото България е кафява дупка тук можем да докоснем небесата. Ако има една много ключова и важна характеристика за тази страна, то тя е, че има толкова много работа за вършене. Всеки един проблем, за който се сетите трябва да се реши, а всъщност се работи по толкова малко от тях. Благодарение на това със сравнително малко усилия можете да направите сравнително големи неща. Също така тук сме малко, което пък позволява да блеснете бързо и лесно, стига да имате какво да покажете. Все пак къде в нормалния свят има 24-годишни редактори, които се правят на специалисти в блога си и даже някой им се връзва?

Това са част от причините да обичам България, без да броя роднините, бързия интернет и Народния театър. Вярвам, че те са големи, но недостатъчни, затова ми е интересно да чуя още. Споделяйте в коментари и по социалки.

____
Снимка: Destructive Creation

Билетът убиец на време и нерви за две компании и един клиент

Ако има нещо, в което българите постигат моментален консесус помежду си, то това е твърдението, че нещата тук са най-зле на света и виновният е някой друг, най-вероятно политик. И наистина, много неща в България не са както трябва, но голяма част от тях не са по-зле, отколкото на много други места по света. Колкото до причините, все повече се убеждавам, че "те" често нямат особен принос, а проблемът се крие в смесица от групова безотговорност и апатия, като ще дам и един показателен пример.

През декември Ялта обяви клубно участие на Skrillex, за което си купих билет малко преди да се разпродаде. За съжаление малко след това събитието беше отложено, а малко повече след това и напълно отменено, заради което всички 900 билета, купени през системата и партньорите на Eventim, могат да бъдат върнати. Аз си купих билета от Office One Superstore на Раковска, тъй като е близо до редакцията на HiComm и работи в 18:30.

По-рано тази седмица стигнах до това да си върна билета, като първо отидох в офиса на Eventim, който се намира на Графа, с идеята, че вероятно там нещата ще станат по-бързо и лесно. Оказа се, че греша и от Eventim ме пратиха в Office One с уверението, че трябва от тях да си потърся парите. Оттук започва нелепото и забавното.

Когато дадох билета си на служителката в същия Office One очаквах, че ще ми вземе билета, ще го задраска, ще ми даде парите и ще си тръгна. Оказа се, че преди да може да направи това, тя трябва да изпрати имейл на Eventim с данните за билета и да изчака потвърждение, така и не разбрах за какво. Когато чух това я помолих да се обади по телефона, защото знам колко често си гледам имейла и нямах толкова време. Набирането на нито един от телефоните на Eventim не доведе до разговор, затова вече изнервен си тръгнах с идеята да се върна друг път.

При второто ми посещение процедурата трябваше да е същата, като този път просто оставих билета и телефона си на служителката в Office One и когато тя получи потвърждение ще ми се обади, за да отида да си взема парите обратно. При същото посещение я попитах защо е нужно подобно усложнение и тя каза, че "и аз не знам, изискване на нашето ръководство". Това меко казано ме шокира - ръководството на този магазин изисква от служителите си целенасочена загуба на време, с която да изнервя клиентите си. Нещо повече, с това си изискване същото ръководство губи от времето на служители и в друга компания, с която е партньор.

После се замислих, че това е само един от десетките примери за това как в България си усложняваме живота и си губим времето и парите без особено рационална причина. Това се случва в пощата, в магазина, при мобилния оператор, но най-изнервящо много в държавната администрация. И тук идва другата част от проблема - всички групово си траем, търпим и чакаме някой да ни реши проблема, докато обвиняваме "тях". Кои са "те" - никой не знае и не се интересува.

За това "зле" обаче вината е очевидна - някъде в ръководството на Office One Superstore някой е решил, че може да губи времето на клиенти и служители, както на веригата магазини, така и на Eventim. И този някой едва ли е политик, кмет, държавен служител, илюминат или рептил. В случая ще се опитам да разбера кому е нужно да се губи толкова време и нерви и ще се надявам това да доведе до промяна, но се надявам, че подобни неща ще правят повече хора, по-често и по-настоятелно. Иначе ще продължим да си мрънкаме и да се чувстваме ограбени, заради билети-убийци и други подобни катастрофи.

Mtel Media Masters - пиар или стимул

По-късно днес една от най-големите технологични компании у нас ще награди най-добрите, според нейното жури, технологични журналисти в България. Конкурсът Мтел Media Masters ще се проведе за четвърти път, като целта му е да “фокусира общественото внимание върху значимостта на иновациите за развитието на икономиката и обществото не само в България, но и в световен мащаб”, както пише в сайта му. Под въпрос е обаче дали с конкурса се фокусира вниманието върху темата и качествената журналистика или просто Мтел си правят доста добър пиар.

У нас медиите рядко са наистина независими, дори да нямат връзки с политически организации. Причината е, че големите компании, сред които са и Мтел, са основните източници на реклама и пари за много медии, които все пак трябва да оцеляват някак. Затова и на немалко места негативното отразяване на голям рекламодател е тема табу, тъй като така може да секне значим извор на средства.

Тази реалност води до факта, че дори без да го искат, големи компании не рядко си "купуват" медии с реклама. Това води до изкривяване на отразяването около тези компании, въпреки че крайните случаи мисля са малко. Тук идва съмнението, че с наградата от 5000 лв, която получава всеки отличен в Media Masters журналист, Мтел директно си купуват журналисти, които освен това работят в сферата, в която и самата компания съществува - високите технологии.

Дали тези съмнения са основателни няма как да знаем напълно, тъй като крайният резултат зависи силно от морала на отделните журналисти и медии. Със сигурност обаче раздаването на журналистически награди от бизнеса по-скоро е лоша практика. Вероятно и затова наградите Пулицър, колкото и лошо да е сравнението, се раздават от университет, който използва парите на издател.

Позитивното в Media Masters 2014 е журито, което включва смислени и качествени хора. Сред тях е Ники Балов, който спечели награда от конкурса през 2011 г. Това му помогна да изстреля блога си до степен, в която в момента вероятно е единственият наистина голям българоезичен блог, който предполагам, че му носи и някакви приходи. Още по-интересното е, че той спечели с материал, който беше свързън с проблемите точно на Мтел и телекомите у нас.

В крайна сметка с тези награди Мтел наистина правят доста добър пиар на компанията си, не само пред крайните клиенти, но и сред хората в бранша. Дали това ще повлияе на отразяването ни, когато трябва да говорим за компанията е изцяло в наши ръце. Все пак ми се ще компанията да се замисли дали този формат на конкурса е най-смисления и правилен. Дали няма да е по-добра идея независима организация да се грижи за него и фокусът да е повече върху качествената журналистика, отколкото върху популярния гост и участието на телекома, въпреки че това не продава абонаменти и смартфони.

Култура на безплатното

Хванете си произволен човек в България и му задайте елементарния въпрос Кога за последно си купи филм или музика? За съжаление у нас това е риторичен въпрос, чийто отговор е в основата на един огромен проблем за България. Тук никой не просто не иска или не може, а и не смята за необходимо да си плаща. И не говоря само за изкуство.

За да може една инициатива, бизнес или каквото си решите начинание да работи, то трябва да се издържа от нещо. Светът, в който живеем най-често изисква пари, за случването на каквото и да е. Доста често това случване води до продукт или изживяване, което е предназначено за трети лица. Тук идва тънкият момент, в който създателят трябва да получи някакво възнаграждение, което в общия случай няма как да дойде от друг, освен от възползвалите се трети лица. В по-голямата част на света тази концепция работи и крепи мощта на капитализма от има-няма век и нещо.

Тази концепция, която звучи като лаишко обяснение на бизнеса, се отнася за всеки отрасъл, за който се сетите. От големия, сериозен бизнес с петрол, храна или енергия, през кварталната бакалия, та до изкуството и културата, които също са превърнати в бизнес. По света хората са приели тези факти по някакъв начин и имат потребителската култура, че трябва да си плащат. За каквото и да става дума.

У нас, както се сещате, положението е различно. Най-семплият пример са любимите ни торенти, от които всички се възползваме, при това без притеснения. Все пак кой има толкова много пари за всичката тази музика и кино, а и защо да даваме пари, когато ги има безплатно. Живеем в бедна страна.

Трагедията е, че това мислене и възприятие за обезценяване на труда се прехвърля в целия ни живот. В България хората не искат да дават пари за концерти, защото би могло и на аванта. Тук организаторът на концерта не иска да плати за медийното партньорство, защото се смята за достатъчно важен, че да го отразиш така или иначе. Тук медията не иска, а често и не може да плати на журналиста за работата му по темата, затова го привлича с безплатен билет за концерта. А пък журналиста си търси някаква аванта, защото никой не му е платил.

Естествено, не искам да кажа, че торентите са виновни за всеки беден журналист в родината ни. Искам да кажа, че те са симптом за начин на мислене, който отива отвъд тях. Тази тенденция показва какъв е подхода ни като общество спрямо нещата, които струват на някого време, енергия, умения, познания и пари. А ако не можем да оценим и поне малко възнаградим труда на любимите си артисти, то как ще уважим труда на следващия стажант, редактор, промоутър или посетител на концерт?

Баща, майка, Криско и СЕМ на калъп!

Днес интернедите бумнаха с доволни възклицания, че СЕМ са решили да забранят парчето "Видимо доволни" на Криско и Мария Илиева. Причината, както и може да се очаква, е в това, че според Гого Лозанов "тази песен вреди на моралното, психическото и физическото здраве на децата". Без да изразявам и нотка съпротивление към този факт, няма как да не отбележа колко е нелепо поведението на СЕМ.

Факт е, че песента на един най-смотаните и глупави "рапъри" в страната, макар и в дует с Мария Илиева, чието падение не спира от години, е много далеч от стойностно изкуство. Да не говорим колко е смущаващо, че в нея се подстрекава към разхвърляни стаи, безразборен секс, консумация на трева и други национални катастрофи. За капак на всичко строфи като "тялото си мазно, пипа си го бавно" са резултат на интересна за науката липса на вкус.

Всички тези факти обаче се отнасят за около 90% от модерната "поп" музика, в която влизат прелестни артисти като Robin Thicke, Nicki Minaj, 100 кила и др. Отнасят се и за цялата плеяда от легенди, които обитават изданията на Пайнер. В същото време всички тези артисти - защото въпреки качеството на изкуството им, то е такова - не са забранени, пускат се в ефира и децата им се кефят.

Но по-страшното в случая е, че СЕМ забранява изкуство. Съветът си позволява да влезе в ролята на баща и майка, за да възпита вкус и ценности в българската младеж, което е нелепо. Още по-безумно е, че прави това с методи, които отиват на едно друго време, което същата тази младеж ще си спомня като детството на бащата и майка, дори да не визира СЕМ.

А истината за смисъла на тези действия може да се види в брояча под видеото на въпросния музикален шедьовър. Към момента в YouTube той е на над 8 млн., а в местния еквивалент VBox7 на малко над милион.

Най-тъжното в цялата тази борба на цензори и артисти е, че парчето на Криско и Мария Илиева всъщност не е смущаващо. То отразява някаква съществена част от реалността, в която живеят не само 14-годишните пикльовци, а дори и родителите ни. У нас наистина хората са мазни, затова рейса вони, модерно е да се карат скъпи, лъскави таратайки, да се размазваме мощно и т.н. Така че другия път нека СЕМ, а и другите институции, да се замислят дали нискокачественото изкуство не е отражение на нискокачествена публика.

PS: Факт обаче е, че на Nicki Minaj бийтовете са доста по-яки.

#СреднияБългарин - Атанас Куцев

Предполагам всеки си има своята Нака. В случая използвам думата за нарицателно, което описва онзи активен веселяк, който никога не се спира и постоянно избухва с интересни занимания. Такъв е и Атанас Куцев, за който сухата информация включва 24-те му години, професията оператор/фотограф и пловдивския произход.

За Куцев слушах дълго време през 2012 г., когато започнах с Hipster Business Weekly по радио "Реакция". За екипа на радиото Наката беше един от най-важните хора, като заминаването по Еразъм в Словения, на което се беше подложил, отложи запознанството ни и в общи линии натъжаваше околните. След като се завърна и се запознахме, Куцев ми остави впечатлението за веселяшка хаймана.

За двете години, в които се познаваме това мнение почти не се промени, просто еволюира. Миналата година Наката засне филма "Името ми е Протест", с който ми скри шапката. Помогна и на един друг #СреденБългарин - Велианна Кашева, за нейния филм "Искам" (който така и не е качила онлайн).

В края на 2013 г. Куцев зачезна към Азия по програмата EVS, за да преподава английски език на будистки монаси в Непал. След като работата му там приключи Наката ни дразнеше с блогпостове и снимки от азиатското пътешествие, което направи. Крайният резултат обаче ще видим утре във Photosynthesis, където ще бъде открита изложбата "Между Нирвана и Самсара".

Изложбата, а и повечето други неща, за които ви разказвам, са от нещата, за които Наката говори с месеци. Вълнения, притеснения, въпроси, проблеми - все неща, които биха отказали много хора. Но за разлика от многото, Наката често знае какво иска и го постига. Утре в 19 ч. ще отида да подкрепя това, заповядайте и вие.

____
#СреднияБългарин е една рубрика, за която си мисля отдавна. В нея искам да покажа онези смислени хора, които могат да убият българщината и да донесат промяната в България. Това, което мисля, че ги различава от хората, които фразата #СреднияБългарин извиква в главите ни, е основно позитивното мислене и постоянната борбеност за нещата, в които вярват.

Бавният колапс на българщината

Върнете лентите на един друг четиринайсети ден от месеца. На 14 януари 2009 г. беше един от първите крайни и масови протести у нас, след 1997 г., който беше смазан. Ако тогава някой беше посмял дори да си помисли, че България може да е страна с едногодишен протест, който да има някакъв, макар и не особено осезаем смисъл, вероятно щеше сам да си се изсмее.

За тези над 5 години обаче се случиха много неща, които промениха света. Може би най-важното е, че вече всички имаме интернет и смартфони. Може би по-важно е, че Occupy движението показа, че крайно лишените от власт избиратели, всъщност могат да променят нещо. А може би на всички ни писна да накланяме главици.

Важното е, че в обществото ни, не само българското, се случват едни високоскоростни, огромни и важни промени. Както съм споменавал и преди, по протести ходя от прекалено много време за един 23 годишен човек. Разликата между преди и сега е, че хората днес знаят някои съществено важни неща, които носят и най-важната промяна в протестите ни и обществото ни.

Ние имаме власт
Най-важната промяна е, че хората осъзнават властта си. Да, нейните инструменти са смартфоните и социалните мрежи, но властта е тук, в нашите ръце. Ако някой си позволи нещо нередно, всеки от нас може да вдигне шум, който да доведе до последствия. Не казвам какви последствия, не е важно.

Заедно можем
През 2009 г. група подставени скинарчета причиниха хаос, в който полицията млатеше с палките си баби и тийнове. През 2013 г. Facebook и Twitter гъмжаха от постове за групи хора, които дават вид на подставени лица. Дори най-активните провокатори бяха смачкани от активното отстояване на принципите на протеста, което мисля се случи за първи път тогава.

С това си доказахме, че заедно можем да отблъснем вредителите, дори когато те са в човешка форма и уж са от нашия отбор.

Дневният ред идва от хората
Сред теориите, които ми наливат във ФЖМК, една от най-смислените е тази за медийния дневен ред. У нас той се определя напълно от зависимите медии и политическтие формации. Протестът обаче устоява цяла година в медиите, въпреки намаляващия интерес. Това е важно, защото по този начин активните хора получават важната медийна трибуна, която допреди няколко години беше практически недостъпна.

Българинът е мъртъв. Да живее българинът!
Хилядите хора на площада доказват най-важната промяна. Класическият българин, който изкарва по-голямата част от живота си в мрънкане и оплакване, докато мляска салата и жули ракия, изчезва. Бавно, трудно, постепенно, но сигурно.

Затова и #ДАНСwithme не трябва да се разглежда просто като протест. За мен това е по-скоро един важен, закъснял, но безценен процес, от който България има нужда отдавна. Процес, който е в самото си начало, но вече дава плодове, за които не сме и мечтали.
________
Снимка: Streets of Sofia: #ДАНСwithme, day 2 by Alexandra on Flickr

Евроизбори 2014: Печеливши няма

Тазгодишните избори ще запомня като поредните, в които печеливши няма. Причината не са тривиалните забележки за качеството на политическия ни псевдоелит. Основната причина е, че Евроизбори 2014 се описват като едва ли не преломен момент в българската политическа сцена, въпреки че те показват основно едно - на българина въобще е спряло да му пука какво се случва.

Причината за този мой извод е избирателната активност, която е била 35.5%, според най-сносния източник, който намерих към момента. Това означава, че в неделя гласа си са дали 2.32 млн. българи, които представляват около една трета от имащите право на глас. Благодарение на този факт изборните резултати със сигурност са силно изкривени в няколко не чак толкова забавни посоки.

По данни на ЦИК победителят в тези избори са ГЕРБ с малко над 30% от гласовете, което се равнява на около 700 хил. гласа. Това е една безапелационна победа над вторите БСП, които имат 19% и 440 хил. гласа. Надолу в списъка са ДПС със 17%, Бареков с 10% и Реформаторския блок, който има 6.5%. Всичко това звучи чудесно и показва тенденции, които вече се обсъждат доста подробно в публичното пространство.

За мен обаче от тези избори няма победител, ако погледнем подкрепата на тези партии в контекста на едни илюзорни 100% избирателна активност. В този сценарии излиза, че един евентуален парламент би имал три партии - ГЕРБ, БСП и ДПС, като подкрепата за ББ би се равнявала на 11%. Другите две партии биха получили по малко над 6% и близо 7%. Всъщност таблицата долу илюстрира по-добре положението.

Create Infographics

Поради тази причина намирам за проява на лош вкус който и да е от любимите ни политици да се тупа в гърдите след тези избори. Реално погледнато недоразумението Бареков има подкрепата на 3.55% от гласоподавателите. Причината да съм убеден в това е, че на тези избори излязоха само крайните хора - червени бабички, вярващи националисти, гласуващите туристи и малката адекватна и вярваща група, която гласува заради принципа.

Реално победител в тези избори няма, няма и как да има. Над 4 млн. българи избраха да са пасивни и се дистанцираха от кочината, в която се превръща страната ни. Честита победа!

Безнадеждната шизофрения на нормалните хора

Streets of Sofia: #ДАНСwithme, day 16 by Alex Pavlova, on Flickr  © All Rights Reserved

От има няма четири години знам, че България не е мястото, където искам да живея. Противно на очакванията, причината е далеч от ежедневна, защото в ежедневието България, или поне София, е адски приятно място за живеене. Всъщност проблемът е в онези големи неща, за които си казвам, че подлежат на промяна чрез постоянство и труд, докато шизофренично осъзнавам, че реално надежда няма.

Иронично е, че липсата на надежда и огромното обезверяване всъщност идват от малките неща в ежедневието. Честно казано трудно ще ме притесни, че някой отделен индивид е глупак, простак и олигофрен. Проблемът е, че в България се сблъсквам предимно с глупаци, простаци и олигофрени от всякакъв вид. Това прави промените в по-големите и важни неща у нас невъзможно.

За смислена и постоянна промяна в едно общество трябва да има критична маса от нормални хора, които да я задвижат. В България такава критична маса не просто не съществува, но дори когато започне да се формира, много бързо бива разцепена и изтикана в ъгъла. През годините сме виждали този сценарии множество пъти, като продължаващите протести са последният пример.

При тях се оформи една огромна маса от хора, които се опитаха да променят дневния ред в общественото пространство, но след първия успех бяха потъпкани. За съжаление всеки път когато това се случи, статуквото се завръща по-силно от преди и дневният ред става още по-извратен. От Бойко, скочихме на Орешарски, за да стигнем до Бареков и Сидеров като ключови и най-обсъждани обществени фигури. За темите, които тръгнаха от цените на тока, за да стигнат до брадатата победителка на Евровизия, дори не мисля, че има нужда да се споменава.

Другият ключов проблем за неслучващата се промяна се дължи на изчезващите нормални хора. Емиграцията, въпреки че не е основен, е голям фактор и се приема като спасение от шизофренията, която съм убеден не гони само мен. По-големият фактор е ежедневното обезверяване на голяма част от желаната критична маса.

То е резултат на обществения дебат, който сякаш няма как да излезе от омагьосания кръг на крайностите. От една страна имаме спасителите на славянска България, които мразят всичко чуждо и различно. Те оставят един единствен начин на съществуване за всички останали, който също работи с крайни изказвания и приумици. Това статукво меко казано отвращава много от адекватните хора, които биха могли да променят нещо, но вместо това просто се превръщат в апатични зрители.

В много лаичен и сбит вид това са причините да нямам вяра, че нещата тук могат да се променят към някаква нормална посока. Поне не и във времеви рамки, които да ме убедят, че има смисъл да продължавам да вярвам. Все пак се надявам да си намеря достатъчно голяма причина да повярвам, защото мъничките проблясъци не стигат.

Всичко ни е Розово

Шокирани ли сте? Хората в село Розово не искат бежанци. Попринцип нямат против сирийците, но те нямат място в тяхното село. Попринцип розовите хора в България нямат против гейовете, жените, чужденците, циганите, турците... Ама те нямат място при тях.

Аз не съм шокиран от "новината", защото това е България. Страната, в която е ОК да си какъвто си искаш, стига да си невидим. Страната, в която социалните норми са жестоки и ограничават абсолютно всичко различно от познатото ни. Страната, в която мразим съседите, роднините, управляващите, учителите и всички останали.

В такава страна няма как да предизвикаш милосърдие или просто да бъдеш приет, независимо дали си бял, работещ и образован гей или прогонен от война и страдания сириец. И това не е нормално, не е правилно и трябва да бъде осъждано. Само че не го правим. По лични наблюдения не сме го правили никога.

Но най-глупавото, което правим е, че се шокираме. Шокираме се, че в село Розово се държат точно както би се държал всеки средностатистически българин. Аз и вероятните читатели на този блог, сме част от нашия си розов социален балон, в който положението е различно. Но не се шокирайте, защото знаете, че колкото и да е извратена и ненормална, това е нормата тук.

Вместо това работете да променяте нормата. Спукайте си розовия балон, излезте и гледайте реалността. Ако имате топките и нервите я променяйте. Само не се шокирайте. Лицемерно е.
____
Снимка: Toby Melville/Reuters от

За машините и хората

Готов съм да се хвана на бас, че някаква нищожна част от всичките 50% от българското население, които използват интернет, могат да дефинират какво е интернет. И не, не говоря за подробности около това каква е ролята на IP, протоколи, DNS или недай си боже MAC адреси. Визирам онази проста концепция за глобална мрежа от свързани мрежи, която всеки човек в 21. век би трябвало да има в главата си.

Това обаче не пречи все повече хора в метрото да са забили нос в смартфоните си, легиони от маминки да спамят Facebook с бебетата си и дори децата да ползват фрази като “сваляне на апове” и “дай си фейсбука”. Това само по себе си не е лошо - светът и технологиите се развиват, хората се възползват. Само че напоследък все повече оставам с чувството, че докато технологиите наистина скоростно летят напред, масово хората съвсем спокойно си циклят на едно място.

Истината е, че за много хора интернетът е оная планетка отпред на компютъра. Знам, че звучи безумно, но съм получавал въпроси като “ама как ще си видиш пощата на моя интернет, тя нали си ти е у вас” и “да не ми изтри фейсбука, като си гледаш твоя”? И не, това не са вицове, съвсем истински въпроси, при това от хора, които са интелигентни, но с техническа грамотност, почти колкото на лампичката за работене на компютъра.

Това често ме кара да си мисля за хората, които не се интересуват от неща, които дефинират ежедневието им. Не разбирам как е възможно човек да е такъв игнорант, че да не любопитства за работата на всички машинки в джоба и дома си. Не е ли това един вид вървене срещу любознателната природа на човека, която ни е изкарала от пещерите?

В същото време е вярно, че не всеки е длъжен да разбира от технологии, нито пък да е способен да върже 20 компютъра в работеща мрежа. И докато това е факт, не мислите ли, че човек трябва да има някаква обща представа и грамотност за нещата, които го заобикалят?

_______
Снимка от

За #оставка трябват топки

Истинският мъж се познава по това, че има топки. Само че тук си говорим за топки като състояние на духа, а не като безсмислен израстък. Топките като допълнение към половите белези са характерни за повечето членове в парламента, но там въпросното състояние на духа е непознато явление.

Ако младите успешни бизнесмени и техните влиятелни закрилници имаха топки щяха да кажат кой. Може би щяха да задействат нещо и в чужд на техния интерес. Но най-реалистично - щяха да си тръгнат.

Но те си остават, главно защото нямат топки. А за #оставка те са силно необходими. По-големи и железни от нужните за #ДАНСwithme, по-дълготрайни от тези за Карадере и по-видими от тези срещу ACTA. Тези здрави топки са нужни, защото оставката ще бъде признание, че нищо не е наред, затръшване на алтернативната реалност и излизане от коматозното състояние.

Тези неща са болезнени, както за самите управляващи, така и за масовото блеещо подобие на общество, което вие от кеф при вида на всеки барек или сидер. Такива удари с мокър парцал са опасни, водят до нужда от рехабилитация и пак - искат топки. А при нас не просто управляващите са духовно скопени. Както пише Мичъл в  "Хилядите есени на Якоб Де Зуд", "душата е глагол", изисква действия.

България отдавна е държава без глаголи. Тук виреят основно съществителни и нарицателни. Бай Иван глаголства, докато другите съществително го гледат. И в този смисъл топките са съществително, което подкрепя несъществуващите глаголи, като оставка, например, в една страна лишена от душата си.

В една среда на души-съществителни няма как да има дух, който да бъде в конкретно състояние. Затова и оставката, както на политическата клоака, така и на бездуховните плазмодеи, продължава да бъде в сферата на желанията на малкото нормални. Но това не пречи да продължаваме да искаме и да търсим, иначе бавно ще отидем в сферата на съществителните.

Пак за Карадере

Живея от 22 години. Някаква по-голяма осъзнатост смятам, че имам от 7-8 години. Затова и смело мога да кажа, че откакто се помня ходя на протести срещу застрояването на Карадере, а и не само. Дори не мога да преброя колко и какви са били заплахите и въобще да разделя отделните случки.

Важното е, че Карадере все още е незастроена местност, макар и оакана. Лошото е, че компанията Станишев, Орешарски и близките им отново са в атакуваща позиция, както разбираме от mediapool и Капитал.

Всъщност проблемът ми не е строенето на Карадере. Проблемът е, че не остава алтернатива за хората, които не искаме комплекс с три хотела и три зони за обществено обслужване, където да изкарваме почивките си.

Проблемът ми е, че в този проект е замесен братът на Сергей Станишев, което автоматично означава, че това е една огромна, адски грозна и пошла корупционна схема, с която едни пари да отидат в правилните гушки. Без да се мисли за хората, природата или старите обещания.

Проблемът ми е, че този проект все пак ще се изпълни, въпреки че Карадере е част от "Натура 2000" и от две защитени зони.

Проблемът ми е, че собствеността на фондовете, офшорките и фирмите замесени в проекта е неясна и това явно не е проблем за нелегитимното ни правителство.

Проблемът ми е, че преди година точно партията окупирала Парламента отвътре внесе проект, с който да забрани строежите към морето.

Така стигаме и до по-генералните проблеми на псевдополитическата сцена у нас. Това е поредното доказателство, че политическата класа у нас е съставена от алчни, лицемерни, лъжливи и безотговорни хора, които нямат място в политиката.

Случващото се е и пореднто доказателство за липсата на опозиция, която да се противопостави на управляващите наглеци от ДПС и БСП и гъзолижещите псевдонационалисти от Атака.

Ако съвсем не сте изгубили вяра, че нещо зависи от нас, излезте довечера на площада. В другия случай билетите са тук.
_____
Снимка от Блогът на Carrie

Re:Boot, Re:Boot, Re:Fuck

Годината е две хиляди и четиринадесета. Нарочно с думички, за да не го забравяме. В началото на тази две хиляди и четиринадесета отново се подписах, че не искам да разказват играта на Странджа.

Честно казано вече не помня колко пъти протестирахме за Странджа. Началото беше през две хиляди и седма година. После със сигурност имаше протести и през две хиляди и девета година. Орлов мост стана символ на протестите с тези за Пирин и морето през лятото на две хиляди и дванадесета година.

Днес е 28 януари две хиляди и четиринадесета. Едни хиляди хора ще отидат пак да викат, че не искат Странджа да се застроява. На мен ми писна да викам срещу вятъра, който отнася думичките някъде далеч от ушите на капутите, от които зависят нещата.

Всъщност ми писна да живея във видеоиграта на българското случване на нещата. Не за друго, а защото в тази игра краят на нивото води само до рестарт, често на цялата игра. И след рестарта отново не убиваш боса.

Тез червени кебапи

Миналия уикенд се случи нещо потресаващо, макар и вече обичайно в България. БСП и ДПС имаха митинг, в подкрепа на правителството, който се проведе на Орлов Мост. В това време ГЕРБ организираха нещо подобно в Пловдив, което се оказа и първото очевидно опозиционно действие на бившия премиер и неговата хайка кретени. Потресаващото в случая не бяха самите събития, а нещата, които различни политически лидери казаха на привържениците си и медииното отразяване след това. Ще ми се да отбележа някои от ключовите недоразумения.

За кебапчетата и хората
В българската политическа реторика кебапчетата заемат една много важна роля на посланник между кандидат-управляващите и гласоподавателите. Винаги по време на избори се организират множество събития, които включват естрадна музика, знаменца, духовити речи и кебапчета. Би било интересно да се направи проучване за влиянието на изборните периоди върху пазара на кебапчета в България, вероятно цифрите ще са смайващи.

Смайващо обаче, тази събота разбрахме, че за БСП кебапчето има още по-дълбоко значение. В своята реч, изнесена пред 10-15 хил. според снимките и 70 хил. според думите на Партията, лидерът на БСП Сергей Станишев твърдо заяви, че партията му ще държи "Котараците" на Борисов далеч от държавното кебапче." И продължи "няма да допуснем отново полицейщина и цензуриране на медии, защото искаме свобода, справедливост и социална отговорност". Според думите на Станишев, държавните ресурси са едно кебапче, за което можем само да се надяваме, че няма да бъде изядено от десетките хиляди мургави фенове на партията при наближаващата предизборна кампания.

По-интересно е, че Станишев говори за полицейщина и медийна цензура. Новият проектозакон за МВР, който "бори" полицейщината по интересен начин, вероятно е точно толкова важен за опазване на кебапчето, колкото и правилното отразяване на събитията от придворните медии. Иронията настрана - това е просто поредната форма на вглъбяване в алтернативната реалност, която кара обществото да изтръпва. Спестявам коментарите колко е безумно, адекватните читатели си знаят.

За БКП и управлението
Говоря наизуст, но съм почти убеден, че БСП неведнъж се е дистанцирала от Партията майка, въпреки всички фактори за преходност. С доста интересен ход Сергей Станишев, не просто срина реномето на "модерна лява партия", което БСП се опитва да гради, а директно се асоциира с БКП. Това стана чрез публичното извинение на Станишев за Възродителния процес, който е зловещ опит на БКП да асимилира мюсюлманското население на България чрез принудителна смяна имената и отнемане на човешки права, като това за самоопределяне, например. Този ход на лидера на БСП беше последван от сцена на разцелуване между него и Лютви Местан, лидерът на ДПС.

Проблемът тук е, че цялата погнуса на много от протестиращите идва точно от пряката връзка между сегашното управление и комунистическият режим от преди 1989 г. До сега връзката беше някак летяща във въздуха и базирана на досиета и изоплзване на вредни практики, достойни за БКП, не за демократични партии. От събота насам, тази връзка е официална.

За автобусната демокрация
Също като кебапчетата и автобусите заемат централна роля в българските изборните дни. Небезизвестен факт е, че хиляди гласоподаватели биват превозвани, за да подкрепят правилната партия с гласа си. В събота София беше блокирана от стотици автобуси, които превозиха хилядите мургави и/или пенсионирани подръжници на управлението.

Не искам да дискредитирам ромите и възрастните хора, но те сами се погрижиха за това. Както видяхте и по-горе, придворните медии отразиха броя хора, след петорно умножение, но не и състава им. Нито пък организацията по плакатите, превоза и раздаването на 20 лв. на калпак. Автобусната демокрация е видна за мен и хората на #ДАНСwithme, но не и за забития гласоподавател в Мало Бучино, който се информира от придворните медии и екрана.

Пропускам бившия премиер и лидер на ГЕРБ Бойко Борисов съвсем съзнателно. В Пловдив и той изговори хиляди глупости, които са също толкова вредни, колкото и тези на Партията майка и нейните приятели. Въпреки опозиционната си позиция в настоящия парламент, ГЕРБ е също толкова вредно явление, колкото и БКП. Истината е, че погнусата, както неведнъж се каза, идва от всички посоки.

Единственото хубаво от този съботен ден беше липсата на очаквани сблъсъци между различни протестиращи и футболните фенове, които се изсипаха на ст. "Васил Левски", заради мача между Левски и ЦСКА. Всичко друго е стара песен на нов глас. По-креслив, по-силен и все по-отчайващ, въпреки променените дрехи и думи.

Също като протестите и контра-протестите, засега този текст няма смислен край. От юни насам го очакваме, пишейки историята, но той все не идва. Лично за мен по-лошото е, че всъщност никой няма идея кой е наистина симсления край. Но всички знаем за смисленото начало на края, което може би е достатъчно за момента.

Махайте се, нещастници!

Пет месеца, в които народът е навън. Пет месеца, в които улиците на града ми са като коридорите на полицейско управление. Месеци на наглост, дебелоочие и безсрамно стискане на комата, докато площадите гърмят с "Оставка". Пет месеца, в които се правите на ощипани и си стоите там, където не сте искани.

Писна ми да протестирам, скандирам, окупирам и да искам да емигрирам. Дойде ми до гуша да ви гледам наглите мутри, които не се трогват от нищо и никого. Омръзна ми безброй куки, с възпитанието на горски храст, да ме гледат като престъпник, докато се разхождам по улиците.

Вече не ми е смешно, че създавате алтернативна реалност. Не се забавлявам от коридорните ви набези, нито от количеството задни изходи, които намирате.

Не искам да виждам как вашите антиподи - интелигентните, умни, културни и дейни млади хора бягат от кочината, в която превърнахте България, сякаш са плъхове на потъващ кораб. Искам вие да се махнете, а ние да останем. Да имаме очевидни причини да се борим за бъдещето на родната си страна.

Време ви е да си ходите, бе! Не искам да танцувам с вас. Не искам да ви окупирам, не искам да ви викам, не искам да ви виждам! Искам вашата оставка. Перманентна и доживотна. Искам нови и честни хора, които да крадат, колкото за кола и вила, а не с цели шепи. Не искам аз и приятелите ми да си тръгваме. Мечтая за алтернатива на Терминал 2, която започва от удавянето на плъховете. Сбогом, а не довиждане.
_____
Снимка от

Страх и омраза в гостоприемна София

Учили са ме, че човекът е най-висшето същество, което живее на тази планета. Върхът в пирамидата на еволюцията, който има голям мозък, сложни мисли, ефективни методи за комуникиране и може да създава изумителни инструменти. Като дете вярвах, че това е така и честно казано, още ми се ще да вярвам, но не мога.

От същите хора, които са ме учили, че хората са възвишени, знам, че българинът е толерантен и гостоприемен. След като попътувах установих, че гостоприемството ни е мит, който беше разбит и официално тази година. За толерантността винаги съм изпитвал съмнения, но в последните месеци вече се убедих - българинът е способен предимно на омраза.

Оше по-отчаяните
Ако не се пазите старателно от информационния поток, знаете, че в България през последните месеци се изсипват много бежанци, основно от Сирия. Това са хора, които са били принудени да напуснат домовете си, без никакви средства и перспективи, защото родината им е обхваната от война. Нещо, което никой от нас - протестиращи, окупиращи, контра-протестиращи, недоволни и емигриращи, не може да си представи. Историята на всеки един от тях е лична трагедия, без никакви преувеличения.

Жертва без война
За съжаление и без война хора умират и в България. Един от тях е 20-годишната Виктория Христова, която беше убита нападната миналата седмица. Причината е, че е тръгнала да гони човек, който откраднал нещо от магазин. Човекът се оказал по-опасен от очакваното, но и от арабски произход.

Несъмнено смъртта на нападението над Виктория Христова е трагично - никой не заслужава да си отиде по този начин или на тази възраст преживее подобно нещо. Но далеч по-трагично е, че тя е поредната изкупителна жертва за една шайка олигофрени, които наричат себе си пазители на България. Същите организираха поредното шествие на омразата, с което изискаха незабавното експулсиране на бежанците от България.

Подръжници на ВМРО на протеста в неделя. Снимка: Г. Кожухаров

Има ли някой там?
Всъщност всеки път, когато ВМРО, "Национална съпротива", Атака или който и да било подобен изрод се разшуми губя вяра в човечеството. Та нали една от основните морални ценности, които уж защитаваме, е да помагаме на другите? Да бъдем добри към всички и всичко, да подкрепяме тези, които са в нужда?

Какво става с това, когато на дневен ред дойдат истински нуждаещи се хора? Тези, които куршумите и бомбите са изгонили от домовете им? Групата бръснати изроди излизат на улицата, размахват фашистски лозунги и сеят омраза, само защото тези хора са различни.

Според всичко, на което са ме учили, хората са над животните. В природата по-силните убиват слабите, а различните се отхвърлят, защото представляват опасност за общото благо. Хората не би трябвало да действат по този начин. В развитите и нормални човешки общества различните биват приемани. Естествено изисква се време и усилия, но нещата се случват. В България нищо не се случва и става все по-трудно човек да повярва, че е възможно да бъде безнаказано различен в нашата алтернативна реалност.

Всъщност големият проблем, който виждам е, че това е един повтарящ се сценарии. Преди мразихме турците, после циганите и гейовете, сега мразим бежанците. Очаквам момента, в който просто ще мразим всички, защото съществуват. Най-лошото е, че тенденцията за омраза набира все повече съмшленици и бързо се превръща в поредното "нормално" на изкривеното ни и изтръпнало общество. Грозен факт, който ме кара да се страхувам...

______
EDIT
Чел, недочел, "убих" Виктория Христова. Момичето е било ранено и с опасност за живота, но все пак жива. Починало е друго момиче, също наръгано, но от българин и в Хасково. Извинете за неточността!

Държавата на изтръпналото общество

Съвсем наскоро установих, че не живеем в интересни, а в грозни времена. Времена, които успяха да докарат и самия мен до състояние на изтръпналост спрямо политическия ни елит, протестните напъни на гражданите и цялата добре развиваща се клоака, която представлява KLETA MAJKA BALGARIQ. Окупацията на Софийския университет - този, с който и аз се боря за нещо, ме кара да бъда още по-отвратен от идиотското място, където се намираме, с всичките му идиотски неща - хора и събития.

Да направиш хубаво

Миналата седмица се случи нещо прекрасно. Студентите официално се пробудиха. Не че точно тези, окупиращите, спяха преди, просто сега стана доста официално. Адекватните хора, медии и институции реагираха бързо и на място с подкрепа. Както и би трябвало.

Не защото това са студенти и някъде по дебелите книги пише, че младите трябва да са активни и борещи се за идеали. Просто, защото това е поредното показно, че настоящото управление на държавата е нелигитимно и нежелано. И защото още една "институция", част от гражданското общество или общност - както искате ги наречете, нададе не просто глас, а отчаян вой срещу изродщината и безумието.

И после ... на метеното

Само че няколко месеца след #ДАНСwithme идиотщината вече е обиграна и обучена, сценариите са написани и реакцията е бърза. Започна се с вопли на "засегнати студенти", които, видиш ли, притеснени споделят, че искат да учат, а ужасната окупация им пречи. После се включи малко по-тежката артилерия - придворният журналист-леке Бареков, излезе с отворено писмо, че окупаторите са инструмент на други политически говеда.

Вчера мутроподобни и скинове, водени от депутат на БСП, хвърляха камъни по сградата на Ректората и късаха плакати, докато заплашваха и сипеха обиди по адрес на студентите вътре. Естествено бяха придружени от придворните alfa и TV7, които предаваха "от мястото на събитието" как засегнатите студенти търсят своята демокрация. В стила на лидерите си - Бареков, Сидеров...

Но иначе всичко ни е ОК

Проблемът, мили граждани, е че това е дефиницията за нормално у нас. Тук е нормално мутри да бъдат във високите етажи на властта, депутати да се саморазправят с полицаи, премиерът ни да се крие като мишка, а опозицията да подкрепя безумието с мълчание, докато парламентът с 60% недоверие прави законови недоразумения наред. И колкото и да ми се иска да обвиня обществото, че спи, не мога. Защото ако човек не се успи, подобно "малтретиране" би го побъркало. Затова и единственото нормално в България е, че тя се превърна в държавата на изтръпналото общество.