Всичко ни е Розово

Шокирани ли сте? Хората в село Розово не искат бежанци. Попринцип нямат против сирийците, но те нямат място в тяхното село. Попринцип розовите хора в България нямат против гейовете, жените, чужденците, циганите, турците... Ама те нямат място при тях.

Аз не съм шокиран от "новината", защото това е България. Страната, в която е ОК да си какъвто си искаш, стига да си невидим. Страната, в която социалните норми са жестоки и ограничават абсолютно всичко различно от познатото ни. Страната, в която мразим съседите, роднините, управляващите, учителите и всички останали.

В такава страна няма как да предизвикаш милосърдие или просто да бъдеш приет, независимо дали си бял, работещ и образован гей или прогонен от война и страдания сириец. И това не е нормално, не е правилно и трябва да бъде осъждано. Само че не го правим. По лични наблюдения не сме го правили никога.

Но най-глупавото, което правим е, че се шокираме. Шокираме се, че в село Розово се държат точно както би се държал всеки средностатистически българин. Аз и вероятните читатели на този блог, сме част от нашия си розов социален балон, в който положението е различно. Но не се шокирайте, защото знаете, че колкото и да е извратена и ненормална, това е нормата тук.

Вместо това работете да променяте нормата. Спукайте си розовия балон, излезте и гледайте реалността. Ако имате топките и нервите я променяйте. Само не се шокирайте. Лицемерно е.
____
Снимка: Toby Melville/Reuters от

Ръждясах

Блогърската ми мечта е да пиша най-яките текстове на света, милиони хора да ме четат, а аз да скромнича, че всъщност блогът и писането ми са незначителни. Реалността е доста далеч от тази картинка, като причината не е само в това, че си говорим за мечта, а съм и самият аз. Всъщност блогът ми наистина е незначителен, което е в унисон с мечтата, но писането ми е толкова далеч от яко, че няма накъде.

Както вероятно тримата редовни читатели (без да броя мама!) са забелязали в последните месеци не пишех. След като си бих рекордите по брой постове тук през 2013, 2014 започна с абсолютно мълчание. В това време бях в сесия, където пишех курсови работи, домашни и друго супер вдъхновяващи и творчески неща. После започнах нова работа, в MobileNews.bg, където единствената политематичност се изразява в писане за софтуер и хардуер или пък смартфони и таблети.

И докато не мога да кажа, че съм спрял да пиша, всъщност в последните три-четири месеца имам чувството, че съм се превърнал в машина за писане. Имам си подредената схема на това как се пише даденият вид текст, сглобявам го с информацията, която трябва да предам на читателите и минавам към следващия. В същото време творческото писане, което изисква да помислиш, да усетиш нещата, да вложиш онази частица от душата си, която прави текста смислен, сякаш е останало в миналото.

В последните седмици стоя пред празни бели полета и сякаш мозъкът ми е тотално спрял. Имам поне 20 идеи за яки писания, които се превръщат в някаква псевдоновинарска последователност от идиотщини, които не носят никакъв заряд и емоция. Накрая затварям документа, пускам си музика, слушам красивите и гневни текстове и се питам какво по дяволите се случва.

Истината е, че съм ръждясал. Така както един кран ръждясва, дори когато се ползва. Времето минава, правиш едно и също, през теб минават хиляди литри вода и в крайна сметка пак си кафеникаво-оранжев и се рушиш. Хубавото при хората е, че този процес може да се спре с практика, готини изживявания и нови неща в живота.

И още по-хубавото е, че за пореден път си спомням, че фокусът е много важен. Не фокусът в това дали милиони те четат, а в това дали пишеш нещата, които искаш. Дали сам се четеш и си казваш “това е ок, може и по-яко, но е ок” или “това е пълно лайно”. Този текст го дописвам с мисълта, че е лайно, но поне е истина. С повече практика и фокус ще е ОК.

____
Снимка Chantal Nederstigt

Бизнесът и блогърите: Как да комуникираме смислено

Както съм отбелязвал не веднъж, блогърите сме странни животни. Хем имаме някакъв публичен глас, който използваме и в който вярваме, хем не сме медии в онзи класически смисъл. Това води до някои обърквания, особено що се отнася до комуникацията на бизнеса с нас.

Това е и причината темата на днешното издание на Digital Kanape, да бъде "Бизнесът и блогърите: Митове и истини". Оказва се, че често в комуникацията си с блогъри бизнеса има странни и нереалистични очаквания. Затова с група блогъри днес се опитахме да внесем яснота по темата.

За мен лично най-важното, което бизнесът, а и читателите, трябва да знаят е, че блогът се пише от хора. За тях не е задължително да са журналисти, експерти или кой знае колко информирани, въпреки че е препоръчително, когато пишат по различни теми. Идеята на блога е да изказва личните виждания на списващия го, като за тях не е задължително да са обективни, дори напротив - личният поглед и мнение на блогъра са ценното в неговата работа.

Тук идва и моментът, в който бизнеса очаква от блогърите да пишат хубави неща за бранд или компания, само защото въпросната е подарила стек с бира или е поканила известни блогъри на събитие. Истината е, че често пишем за нещата, с които някой ни е спечелил, но това се случва по наше усмотрение. Така че ако искате да пишем за вас, просто направете нещо готино, което не е задължително да е пряко насочено към нас блогърите.

Дори напротив, мислете за читателите ни. Както споменах и днес, това че сте ми подарили нещо или сте ме поканили на приятно събитие е готино. Но то е готино за мен, докато моето изживяване вероятно не засяга читателите ми. В същото време можете да ми подарите бира и да предложите втора за читателите или да ме викнете на събитие, на което да разкажете за плановете си спрямо публиката. Това ще донесе нещо смислено за блогъра, който може да ви хареса и похвали, но и за читателите, които също има вероятност да ви свържат с нещо позитивно.

Най-важната уловка в комуникацията с блогърите е, че има едно единствено сигурно нещо. Ако се опитате да принудите блогър да пише за вас, то вероятно ще си спечелите негативна статия. В по-честия и малко по-добър случай блогърът просто ще си замълчи и ще споделя негативния си опит с приятели.

Това естествено са мойте мисли и разсъждения, част от които споделих и по време нa Дигиталното канапе. Повече по темата и от другите присъстващи блогъри можете да чуете и видите във видеото. Ако пък и вие списвате блог, може да споделите вашето мнение по темата, нека направим дискусия. И за да пробваме да направим блог щафета си набелязвам muiiio, Събина и Юруков за хора, от които ми е интересно да прочета как смятат, че бизнесът трябва да общува с блогърите.

____
Снимка: от

За машините и хората

Готов съм да се хвана на бас, че някаква нищожна част от всичките 50% от българското население, които използват интернет, могат да дефинират какво е интернет. И не, не говоря за подробности около това каква е ролята на IP, протоколи, DNS или недай си боже MAC адреси. Визирам онази проста концепция за глобална мрежа от свързани мрежи, която всеки човек в 21. век би трябвало да има в главата си.

Това обаче не пречи все повече хора в метрото да са забили нос в смартфоните си, легиони от маминки да спамят Facebook с бебетата си и дори децата да ползват фрази като “сваляне на апове” и “дай си фейсбука”. Това само по себе си не е лошо - светът и технологиите се развиват, хората се възползват. Само че напоследък все повече оставам с чувството, че докато технологиите наистина скоростно летят напред, масово хората съвсем спокойно си циклят на едно място.

Истината е, че за много хора интернетът е оная планетка отпред на компютъра. Знам, че звучи безумно, но съм получавал въпроси като “ама как ще си видиш пощата на моя интернет, тя нали си ти е у вас” и “да не ми изтри фейсбука, като си гледаш твоя”? И не, това не са вицове, съвсем истински въпроси, при това от хора, които са интелигентни, но с техническа грамотност, почти колкото на лампичката за работене на компютъра.

Това често ме кара да си мисля за хората, които не се интересуват от неща, които дефинират ежедневието им. Не разбирам как е възможно човек да е такъв игнорант, че да не любопитства за работата на всички машинки в джоба и дома си. Не е ли това един вид вървене срещу любознателната природа на човека, която ни е изкарала от пещерите?

В същото време е вярно, че не всеки е длъжен да разбира от технологии, нито пък да е способен да върже 20 компютъра в работеща мрежа. И докато това е факт, не мислите ли, че човек трябва да има някаква обща представа и грамотност за нещата, които го заобикалят?

_______
Снимка от

Winter is Coming!

В последните 5 години съвсем старателно се пазя от зарибяването по нови фентъзи светове. Сред малкото ми "провали" са Hunger Games и Вещерът, които за щастие се четат бързо и леко, и като цяло не отнемат прекалено много време. Не че не харесвам фентъзи, напротив. Просто искам да чета и гледам и някакъв друг жанр. Ако може. Game of Thrones каза, че не може.

Без да съм започнал книгите, знам че се влюбих в Game of Thrones, като за това се убедих с изглеждането на първия сезон и половина, в рамките на 2 уикенда. Причината е, че това е една от най-динамичните фентъзи истории, които са ми попадали пред очите. Обожавам Толкин, но супер подробните описания на значими детайли като броя листенца на бора, покрай който минава незначителен герой са малко в повече. Като разликата между Толкин и повечето други е, че на тях им се получава скучно.

Очевидно в Game of Thrones такива неща няма. Всеки епизод от сериала има естествен cliffhanger, от типа на умрял герой (най-често) или почти изнасилен герой (почти толкова често), като в най-скучния случай е родил се герой (не точно). Като цяло сериалът представлява груба, фентъзи версия на House of Cards, с количеството кръв на True Blood и много голи секси мацки. Така написано звучи по-скучно, отколкото е.

И за да е фенбойството абсолютно и щастливо, HBO Bulgaria правят няколко много яки неща за феновете. Първото е, че първият епизод на четвърти сезон вече може да се гледа напълно легално и безплатно в HBO GO (цъкни тук). Не знам дали ще е така с всяка серия, но това е супер жест към феновете.

Второто е, че същите сладури ще докарат Железния трон от сериала в България. Турнето на трона (Facebook event) ще протече под мотото "Качи се на трона, стани крал", като във Facebook страницата на HBO Bulgaria ще има и игра. Всеки, който качи снимката, която си е направил на трона ще може да спечели билет за East European Comic Con. Миналата година бях на събитието и разцепва, като тази година там ще е Джесън Момоа, който играе Хал Дрого и Натали Тена, която играе Оша от сериала.

Сега само не знам как да се чувствам от факта, че тепърва трябва да изгледам третия сезон на сериала. Мисля че е хубаво, защото имам още десетина епизода, на които да се насладя с финеса на гладно куче пред пълна купа храна. От друга страна пазенето от спойлери е сложна драма. Във всички случаи обаче ще се видим някъде около турнето на трона!

За #оставка трябват топки

Истинският мъж се познава по това, че има топки. Само че тук си говорим за топки като състояние на духа, а не като безсмислен израстък. Топките като допълнение към половите белези са характерни за повечето членове в парламента, но там въпросното състояние на духа е непознато явление.

Ако младите успешни бизнесмени и техните влиятелни закрилници имаха топки щяха да кажат кой. Може би щяха да задействат нещо и в чужд на техния интерес. Но най-реалистично - щяха да си тръгнат.

Но те си остават, главно защото нямат топки. А за #оставка те са силно необходими. По-големи и железни от нужните за #ДАНСwithme, по-дълготрайни от тези за Карадере и по-видими от тези срещу ACTA. Тези здрави топки са нужни, защото оставката ще бъде признание, че нищо не е наред, затръшване на алтернативната реалност и излизане от коматозното състояние.

Тези неща са болезнени, както за самите управляващи, така и за масовото блеещо подобие на общество, което вие от кеф при вида на всеки барек или сидер. Такива удари с мокър парцал са опасни, водят до нужда от рехабилитация и пак - искат топки. А при нас не просто управляващите са духовно скопени. Както пише Мичъл в  "Хилядите есени на Якоб Де Зуд", "душата е глагол", изисква действия.

България отдавна е държава без глаголи. Тук виреят основно съществителни и нарицателни. Бай Иван глаголства, докато другите съществително го гледат. И в този смисъл топките са съществително, което подкрепя несъществуващите глаголи, като оставка, например, в една страна лишена от душата си.

В една среда на души-съществителни няма как да има дух, който да бъде в конкретно състояние. Затова и оставката, както на политическата клоака, така и на бездуховните плазмодеи, продължава да бъде в сферата на желанията на малкото нормални. Но това не пречи да продължаваме да искаме и да търсим, иначе бавно ще отидем в сферата на съществителните.

Как интернет промени общуването ни

Да си мислим, че интернет и социалните мрежи не влияят на съществуването ни е меко казано наивно. Дори самият факт, че изкарваме толкова безумно много време във Facebook и Twitter е показателен за това, че нещо в главата ни е по-различно от преди. Всъщност най-нелепото в цялата ситуация е, че социалките промениха практическото ни общуване.

Що е то комуникация?
Уикипедия казва, че общуването е смислената обмяна на информация между две или повече живи същества. По тази дефиниция Facebook върши много добра работа - лесно и бързо споделяме и обменяме информация. Само че комуникацията на практика, както и много други неща, са силно променени спрямо това, което бяха дори преди 10 години.

Няма какво да се лъжем - Facebook е източникът ни на информация за около 90% от обкръжението ни. Лесно и бързо е, достатъчно подробно и доста по-неангажиращо, отколкото обаждане, мейл или дори чат. Виждаш чекините, статусите и снимките от уикенда на близките си и се е приключило - знаеш къде са били, с кого и какво са правили.

По-лошото е, че това изчерпва и редките ни живи контакти. Вместо да слушаме и разказваме истории за случките около нас разговорите се концетрират около обстрелвания. "Бях на море", "да видях, яко е на Карадере", "да, ти видях, че си бил на Градина, как беше?" Това не е комуникация.

Общуването като разговор
Все повече се убеждавам, че реалната смислена комуникация изисква разговор, някакъв диалог, обмен на мисли, чувства и емоции. Да, дефиницията на "комуникация" не казва каква информация се обменя при нея, но със сигурност не се изчерпва с кухи факти, които свързваме със статуси. За мен комуникацията е точно онова пренасяне в света на другия, когато ти говори, дори само защото можеш да го усетиш, подушиш и чуеш тона му.

Но дори това не е ключово. Истинската жива комуникация може да протича и в онлайн разговор. Имейли, чатове, дори коментари под статусите. Тогава има диалог, има задоволяване на онзи глад за обмяна на "информация", който изпитваш след известно време насаме, дори пред компютър. Например комуникацията със сестра ми, която живее в Копенхаген, е адски смислена и ползотворна за мен, макар че в 90% от времето е в някаква форма на чат.

Аре стига статуси?
Знам, че звучи нереално, даже леко лицемерно точно от мен, но стига статуси. Замислете се кои са хората, за които ви пука наистина. Които ви носят удоволствие, дори когато плямпат глупости. С които бихте изкарвали време в тишина. Замислете се за тези хора и започнете да си говорите с тях.

Аз ще опитам.