Когато преди 7 години написах ето тази чутовна история, бях на 6 дни от това да съм 17 годишен тийнейджър, който почти знае какво иска да направи с живота си. Това се случи след като вече бях установил, че няма да стана програмист, тъй като едногодишният ми престой в ПГ по КТС в Правец доведе до пагубни резултати. Някъде в този период разбрах, че новата ми страст е писането, но не на литература, а на истории от истинския живот, което ме доведе до желанието да стана журналист.
Пътят към този блог всъщност започна с въпросът, който ми се задаваше доста често докато бях 16 годишен смотаняк, който не искаше да се занимава с нищо - “А сега като се махна от хубавото училище какво ще правиш?” Отговорът ми беше типичната комбинация от незнание, незаинтересованост и бегла представа, че те нещата ще си станат. Някъде и в този период за първи път в живота си имах практически неограничен достъп до компютър с интернет, където всъщност попаднах на първите си блогове.
Поради същата причина за първи път попаднах и на медия различна от Труд и 24 часа, както и на мнения, които бяха безкрайно различни от това, което чувах по телевизията и четях в споменатите вестници. Тези мнения всъщност бяха близки до нещата, които чувах от роднините си, хората около тях, като дори някои от тезите бяха същите. Не помня как точно се случи, но в този период реших, че искам да имам мнение, което да е толкова адекватно, логично и добре звучащо, като това в някои от блоговете и в някои от онлайн медиите, на които попадах.
Няколко месеца обаче бях основно консуматор, който си бълваше мислите по разни форуми, играеше игри и просто четеше. После дойде и осъзнаването, че за да стане желанието ми реалност, не трябва просто да искам, а да направя нещо. Затова и реших какво точно искам - да стана журналист, който да работи във вестник Капитал, а ако това не се случи преди да завърша бакалавъра си, няма да се занимавам с тази професия. Явно не е за мен.
Не знам какво точно ме накара да заложа тази цел в главата си, но тя ме провокира да започна да пиша. Само че писането ми очевидно не ставаше, а нямаше кой да ми каже защо. Затова и реших, че след като всеки може да има блог и аз трябва да имам. Така ще мога да пиша, а някакви хора ще могат да ми казват, че не струвам. Е, това не се случи - бях 17 годишен пикльо, който се опитва да пише, но това се харесваше на възрастните, които винаги се радват на малчугани, които се опитват. Нямаше кой да ми бие канчето, че не ставам, което си беше чистата истина.
Известно време блогът си вървеше така, после премина в опит за музикален, а в някакъв момент и престана да си върви, а аз забих в гимназиалните драми около матури, балове, класни, любов. И кандидатстудентски изпити, които се оказаха по-голямо премеждие от очакваното. През 2009 г., когато завършвах, отидох на предварителен изпит, на който за първи път усетих какво означава да се притесняваш и това да ти изтрие всичко от главата. Не помня темата, нито какво съм писал, но помня, че излязох с мисълта, че се провалих жестоко и следващия път не трябва да се разтрепервам.
На редовния изпит през същата година осъзнато писах глупости и оригиналничих, което очевидно не се оцени добре, затова и между завършването и началото на университета ми имаше една година на размисъл, житейски предизвикателства и работа. В тази една година се случиха много неща, но най-важното е, че се намери човек, който в три 30-минутни срещи да излее всичката градивна и негативна критика, с която да преосмисля писането си. Затова и в крайна сметка взех изпитите си, бях приет във ФЖМК, макар и Книгоиздаване, и започнах да пиша редовно в блога.
Един от основните фактори за писането тук се оказа фактът, че в този период работех в интернет клуб, където бях залепен за компютър по 12 часа на ден. Това беше причината да пиша често в блога, както и да съм наистина активен в Twitter, където същите готини хора с готини мнения продължаваха да са на линия. Някъде там, докато бях студент в първи курс, се случиха няколко ключови събития, благодарение на които започнах работа във в. Пари.
В лятото след втори курс, когато вече Пари не съществуваше, а аз се правех на фрийланс журналист, получих обаждане от в. Капитал. Искаха да пиша за технологии в LIGHT. Това е първият, надявам се не и последнят, телефонен разговор, който исках да приключи, само за да мога да изкрещя.
Миналия месец получих за подарък един компас, заедно с пожеланието да не губя пътя си, а ако това се случи да погледна в компаса, и честитене на първите 7. Въпреки че ми се наложи да попитам какъв е поводът за този подарък, когато разбрах едновременно се изненадах и изкефих. За тези 7 години животът промени някои планове, добави нови, някои мечти се сбъднаха, други порастнаха и още биват гонени. Но винаги, по един или друг начин, блогът ми е бил компасът, който ми показва пътя напред, но и този назад.
Напоследък малко по малко осъзнавам и разбирам, че с годините той има значение и за други хора, което ми се струва странно, ненужно и даже леко глупаво. Но от друга страна бих се зарадвал да видя повече хора, които си поставят невъзможни мечти, за които да разказват 7 години по-късно. Аз вече си имам нова такава, така че си пожелавам след не много време да мога да разкажа и за нея, въпреки че днес ми звучи точно толкова безумно, колкото мечтата на онзи 17 годишен тийнейджър, който почти знае какво иска.
