11 ноември 2014

Голямата лъжа за малките хора

The Granddaughter
Не им вярвай, миличка, няма време! // The Granddaughter by Yuliya Bahr, on Flickr
Знаете ли коя е най-голямата лъжа, която със сигурност сте чували през огромна част от живота си? Спокойно, млад си, животът е пред теб, има време за всичко. Гадната, подмолна, успокоителна лъжа на задоволената част от човечество, която в общия случай се е размножила и иска да спести тежката диагноза на отрочето си.

Истината е, че време няма, дори когато си на 40 секундна възраст. Ако се родите с мисълта, че има време, целият живот е пред вас и решите да не се тормозите точно сега с болезнената първа глътка въздух, която ще раздере дробовете ви и ще изтръгне онзи бленуван плач от гърлото, то просто ще си умрете. Пагубно некоректна и грозна метафора, която обаче се отнася за почти всичко в онази пъпчасала и недоклатила част от живота.

Истинската драма всъщност е, че време наистина няма, но в тази възраст нямаме и акъл. Осъзнаваме, че искаме нещо, което необходимо, но недостатъчно условие за внедряване на смисъл в живота. Тук идва и по-трудната част, която се вкопчва във въпроса какво по дяволите искаме в крайна сметка? Какво прекрасно, златно нещичко ще ни стопли и ощастливи за цял живот? Въпрос, на който повечето от нас забиват и то от рано.

Това пък ни фрустрира жестоко, защото сме млади и искаме отговор, веднага! Тогава, в отчаянието си, евентуално се допитваме до мъдрите, възрастни хора, които са патили. Те пък, тъпаците, с усмивка ни успокояват, че не трябва да се косим, защото има време. Време, в което пенсията и старческата им деменция настъпват с бодра крачка, придружавани от неизбожното затваряне на житейския цикъл, в който наследникът ще трябва да осигури тяхното добруване.

Истината обаче, истинската истина, е че време няма! Единственият изход от всички порочни кръгове е да започнем с блъскането на главата възможно най-бързо, за да я калим също толкова скоростно. Това ще ни помогне да започнем и с пробиването на всички стени, които ще ни се пречкат през целия живот, докато броят им расте в геометрична прогресия. Естествено, че нещата ще започнат с провали, от които челото ни ще кърви, докато мама, вероятно възрастна и мъдра, ще ни почиства с йод и риванол. Но пък в края на краищата ще сме опитали, ще знаем как не става и ще продължаваме да бутаме напред.

И време няма поради една елементарна причина. Мъдрите възрастни не са мъдри, защото е минало време, а защото са си строшили цялата глава от блъскане в стени. Затова и самосъжалението, че не си наясно с живота си е глупаво, почти колкото успокоението, че можеш да чакаш, защото има време. Така че стягайте се и започвайте да действате, защото време наистина няма!

09 ноември 2014

Кино в четвъртък: Interstellar


Предубежденията са един от основните врагове на човек, особено когато става дума за изкуство. С такива подхождам към всеки филм на Кристофър Нолан, който е смятан за един от гениалните режисьори на нашето време, докато филмите му, безспорно впечатляващи, всъщност бих определил като леко празни. Той притежава изключителна грандомания, доста студенина и визия, която всъщност прави нещата наистина добри. В Interstellar, който е написал с брат си Джонатан, Нолън успява да се възползва с пълна сила от всичките си негативи и позитиви, за да създаде едно неповторимо кино изживяване.

Това не е история за края на света, въпреки че ни поставя в недалечното бъдеще, където животът на Земята е към своя край, докато хората се хранят от намаляващи добиви царевица и са жертви на прашни бури и социална деградация. Нищо от това обаче не се казва директно, а го разбираме от коментари и подхвърлени реплики от героите. Първите, които срещаме, са Куупър (Матю Макконъхи) – бивш пилот на NASA, който като всички останали е фермер, и децата му Том и Мърф (Маккензи Фой), които живеят с тъста на Куупър в усамотена къща насред царевично поле. То е като извадено от времето на Голямата Депресия или Dust Bowl, но с лаптопи и автоматични машини.


Това не е и филм за космически пътешествия, въпреки че точно на такова тръгва Куупър, след като гравитационна аномалия го отвежда до тайна база на NASA. Целта на екипажа му, в който е и Амелия Бранд (Ан Хатауей), е да намери нов дом за човечеството, който обаче се намира от другата страна на червеева дупка, появила се близо до Сатурн. Тук науката, фантастиката и жестоката емоционалност на героите, която не съм очаквал във филм на Нолан, се преплитат в нещо, което няма как да не събуди сравнения с много sci-fi класики.

Най-големият враг в този филм се оказва не друго а времето. Тук то не просто тече, а се огъва, скъсява и разширява, докато екипажът лети през космоса, то всъщност е и един от главните ресурси и двигатели на историята. Точно времето води и до едни от най-меланхоличните и силни сцени, в които Макконъхи и Джесика Частейн (порасналата Мърф) показват великолепна актьорска игра. Всъщност в целия филм Макконъхи впечатлява – от свръх емоционалните сцени, през целия екшън, до саркастичните моменти, което със сигурност не се отнася за Мат Деймън, Ан Хатауей и Майкъл Кейн, например.


Към края си Interstellar се опитва да бъде наистина абстрактен и трудно смилаем, подобно на "2001: Космическа одисея". Ако в началото имаме просто гравитационна аномалия, която малката Мърф нарича призрак, а големите учени смятат за висш интелект, който им говори, то към края нещата отиват още по-далеч. Тук идва и съществената разлика с шедьовъра на Кубрик. В "2001: Космическа одисея" Кубрик изследва неща като еволюцията, интелекта и съществуването на човека, неговото преминаване към нещо по-висше, като създава един от най-големите шедьоври в киното, който е фокусиран в посланието си.

В Interstellar Нолан е типично разхвърлян, като основно възхвалява любовта между изоставената дъщеря и неостаряващия ѝ баща. Любовта е единственото, освен гравитацията, което може да победи времето, като признавам, че и аз въздишах от очарование. Тук се коментират човешки неща като злото и мотивацията ни, невъзможността да изоставим себе си и любовта си в името на нещо по-голямо. Докосва се и темата за еволюцията, но бързо е оставена. Може би най-силните послания са около възможността на човека да контролира сам живота си и коментарът на технологиите и отношението им с човека и човешкото. А може би няма точно определено послание и сценарият е пълен с линии, които така и не са прекратени.


Докато посланията страдат от неяснота и биха объркали незаинтересованите зрители, визията на Interstellar е грандоманска, поглъщаща и наистина впечатляваща. Тук виждаме най-красивия космос в киното, който е голям, тъмен и обземащ, докато малките хора пътуват в малкия си кораб, минаващ покрай огромния Сатурн. Има и червеева дупка, която изглежда като от сън, както и зашеметяваща визуализация на черна дупка. За приятния ефект със сигурност спомага огромното влияние на Кубрик, което буквално блика отвсякъде, включително и от снимането на филма.

Всички сцени с кораба „Ендюранс“ са резултат на практически ефекти, вместо погълналите цялата индустрия компютърни ефекти. Освен това Нолан е сред малкото режисьори, които снимат на лента, като това се отнася и за Interstellar, който също така не е в 3D формат. Това показва далеч по-голямо внимание към визията и изживяването, отколкото към смисъла и историята на филма.


А визията не свършва с космоса, като има и чужди светове, които виждаме. Те са също толкова зашеметяващи, с непозната гравитация, замръзнали облаци и гигантски вълни, които са тържество за окото. Дори родната ни Земя е странно красива, макар и в обичайните за Нолан тъмни, сиви и кафеникави нюанси. Голяма вина тук носи оператора Хойте Ван Хотема, който очевидно се справя чудесно с работата си.

Interstellar е замислен и изпълнен като кино изживяване, в което да се потопиш. В него големите неща са големи, поглъщащият космос е поглъщат, а шумният орган в музиката на Ханс Цимер е помитащ, което е и силата в работата на Нолан. Що се отнася до предразсъдъците те си остават, тъй като Interstellar, подобно на Incepction има огромен потенциал да каже големи неща, който сякаш е пропилян. За сметка на това Interstellar е шедьовър на увеселителното кино и наистина ще ме накара да гледам на Нолан с друго око.
9/10

07 ноември 2014

Срамотата да не знаеш

Own your weight in books
Някога замисляли ли сте се кое е най-съвършено нормалното състояние на човека? Аз не съм, но прозрението сякаш ми дойде от нищото в една проста думичка - незнание. Всеки един човек се ражда без да знае каквото и да било, воден от някакъв химичен коктейл в главата му, който му казва, че трябва да изкрещи с пълно гърло и да поеме болезнената глътка въздух. От там започва и неговият път към милиардите възможности за знание, неговата липса или тоталната незаинтересуваност.

До това прозрение пък стигнах след като наскоро за пореден път ми се случи да се срамувам изключително много от незнанието си. Нещо, което ми се случва достатъчно често, че да ме мотивира да се забивам в странни книги, теми и статии, с които да наваксвам. За първи път обаче се замислих защо ме е срам. Какво кара мозъка ми да отделя друг химичен коктейл, който да ме кара да се чувствам като олигофрен?

Срамът е социална емоция, която има негативен привкус и е резултат в разминаването на действията и стандартите ни. След като си обясних чувството останах още по-изненадан от себе си, защото явно знанието е мой стандарт, на който очаквам да отговарям. Убеден съм, а и знам, че адски много хора също се срамуват когато не знаят нещо, което е изключително глупаво.

Знанието само по себе си не носи абсолютно никаква тежест на човек. Това, че главата ти е пълна с факти, всъщност не те прави умен, нито по-важен, камо ли пък по-добър човек. Реално интелигентността е способността да правим връзки между наличните факти. А тези връзки са резултат не от знанието, като притежание на информация, а на човешката любопитност, която ни кара да се заровим в книгите, за да запълним празнотата.

Освен това, както и казах най-горе, незнанието е най-съвършено нормалното състояние за всеки един човек. Затова и е изключително грозно някой да се подиграва на друг, че не знае нещо. Или да използваме нашето знание, което е повече от това на друг, за да караме хората да се чувстват или да живеят зле. Знанието е сила, ценност, необходимост и една много хубава и прятна умствена топлина, която трябва да споделяме и да запазваме.

Затова и следващия път, в който не знаете нещо, не се правете и не отбивайте номера по един от десетките отрепетирани начини, а просто попитайте. Ако пък някой срещу вас не знае, споделето му, може пък и той да ви научи на нещо. Но също толкова важно е да не се гордеем с незнанието си. Нека го приемаме, но да се борим умело, с книги и четене, срещу него.

05 ноември 2014

Маскирани с щастие

Lonely Phone

Преди няколко дни си смених профилната снимка във Фейсбук. Много се фрустрирах от факта, че сайтът позволява снимките да са само квадратни. На този кадър съм със широка усмивка, която трябва да гледа приятелите ми от върха на социалния ми живот. Вярвам, че няма по-голяма лъжа за съществуването на човек от усмихнатата му физиономия над купчината съществуване.

Всички носим маски, които много си обчаме. Аз имам по маска за пред шефа, колегите, гаджето, непознатите на улицата и въобще всички хора в ежедневието ми. Най-обгрижваната маска обаче е точно тази усмихната мутра на върха на фейсбука, която автоматично отива на още няколко социални върхове в интернет. Тя изпива много от времето и енергията ми, само за да ми дава шотчета ендорфини под формата на вдигнати палци, сърчица и звездички, предизвикани от най-манипулираното медийно отразяване на което съм способен - това на собствения ми живот.

В ежедневието си често мърморя или обяснявам дълбоките си размисли по някакви теми. Още по-често бърборя безсмислици и не слушам хората около себе си, което фрустрира и двете страни. От няколко години по-често съм в средно лошо настроение, отколкото лъчезарния образ от профилната. 

Това е резултат на ежедневието ми, което като цяло е свързано със скучни и неприятни дейности, които ме вдъхновяват почти колкото калните, плюещи плочки на тротоара пред квартирата ми. Като всеки човек от време на време ходя на парти, кино или пътувам извън страната. Това са и най-съществените и активни моменти в моя "социален живот", най-добрата храна за внимателно поддържаната фейсбук маска.

Все по-често ми се случва да се видя с познат или приятел и той да ме остави с впечатлението, че смята живота ми за едно от най-интересните явления на планетата. Понякога се запознавам на живо с хора, с които комуникирам онлайн и те също се оказват "жертви" на явно успешния личен пиар, който практикувам. В това време намирам живота си за точно толкова пасивно скучен и сив, колкото на всеки друг човек в непосредственото ми обкръжение.

Разликата е в това, че алгоритъмът на фейсбук харесва позитивните ми и чести постове, в които много рядко ще видите неща като "днес е шибано, в депресия съм". Въпреки че често дните и състоянието на духа са точно такива. Комбинацията от алгоритъм и подбор на съдържание превръща маската ми в умопомрачително далечно подобие на реалността, като това не спира да ме забавлява.

Не това е проблемът всъщност. Той се корени в количеството близки хора, които знам, че ме обичат и държат на мен, но все по-рядко питат как съм. За тях животът ми е прекрасен, тъй като това показва Facebook. А най-лошото е, че и аз имам подобно отношение към също толкова обичани и ценени хора.

Четох статия, че “ерата на самотата ни убива”. От тази статия ми се дорева, тъй като съдържанието й е показно за това, което сами причиняваме на съществуването си. Правим прекрасна, щастлива, усмихната маска, която седи на върха и постоянно иска да я храним, докато виждаме само други толкова щастливи маски и се стараем да сме щастливи, докато сме в ужасно, мизерно, самотно и антисоциално състояние, от което ни боли ежедневно.

Също толкова ежедневно повечето от нас осъзнават написаното горе. Замисляме се, телефонът ни изписуква. Имаме нов лайк, животът е чудесен... Няма нужда да знам как си наистина.

30 октомври 2014

Mtel Media Masters - пиар или стимул


По-късно днес една от най-големите технологични компании у нас ще награди най-добрите, според нейното жури, технологични журналисти в България. Конкурсът Мтел Media Masters ще се проведе за четвърти път, като целта му е да “фокусира общественото внимание върху значимостта на иновациите за развитието на икономиката и обществото не само в България, но и в световен мащаб”, както пише в сайта му. Под въпрос е обаче дали с конкурса се фокусира вниманието върху темата и качествената журналистика или просто Мтел си правят доста добър пиар.

У нас медиите рядко са наистина независими, дори да нямат връзки с политически организации. Причината е, че големите компании, сред които са и Мтел, са основните източници на реклама и пари за много медии, които все пак трябва да оцеляват някак. Затова и на немалко места негативното отразяване на голям рекламодател е тема табу, тъй като така може да секне значим извор на средства.

Тази реалност води до факта, че дори без да го искат, големи компании не рядко си "купуват" медии с реклама. Това води до изкривяване на отразяването около тези компании, въпреки че крайните случаи мисля са малко. Тук идва съмнението, че с наградата от 5000 лв, която получава всеки отличен в Media Masters журналист, Мтел директно си купуват журналисти, които освен това работят в сферата, в която и самата компания съществува - високите технологии.

Дали тези съмнения са основателни няма как да знаем напълно, тъй като крайният резултат зависи силно от морала на отделните журналисти и медии. Със сигурност обаче раздаването на журналистически награди от бизнеса по-скоро е лоша практика. Вероятно и затова наградите Пулицър, колкото и лошо да е сравнението, се раздават от университет, който използва парите на издател.

Позитивното в Media Masters 2014 е журито, което включва смислени и качествени хора. Сред тях е Ники Балов, който спечели награда от конкурса през 2011 г. Това му помогна да изстреля блога си до степен, в която в момента вероятно е единственият наистина голям българоезичен блог, който предполагам, че му носи и някакви приходи. Още по-интересното е, че той спечели с материал, който беше свързън с проблемите точно на Мтел и телекомите у нас.

В крайна сметка с тези награди Мтел наистина правят доста добър пиар на компанията си, не само пред крайните клиенти, но и сред хората в бранша. Дали това ще повлияе на отразяването ни, когато трябва да говорим за компанията е изцяло в наши ръце. Все пак ми се ще компанията да се замисли дали този формат на конкурса е най-смисления и правилен. Дали няма да е по-добра идея независима организация да се грижи за него и фокусът да е повече върху качествената журналистика, отколкото върху популярния гост и участието на телекома, въпреки че това не продава абонаменти и смартфони.

28 октомври 2014

Кино в четвъртък: Живи машини



Всеки си има слабости, като една от моите е научната фантастика, без значение дали говорим за кино, литература или друг вид изкуство. За съжаление този жанр е почти напълно доминиран от британски и американски продукци, като аз поне не се сещам за значим sci-fi филм от континентална Европа. Имах някаква бегла надежда, че “Живи машини”, филм на испанския режисьор Габе Ибаньес, който е сниман в България, ще бъде повод за гордост, че и Европа го може този жанр.

Е, както се очаква надеждите ми бяха разбити, но не и с началото на филма, което е великолепно, макар и клиширано. Ибаньес ни праща в 2044 г., когато слънчеви изригвания са превърнали Земята в предимно радиоактивно място и 99.7% от човечеството е мъртво. Оцелелите хора създават роботи, които наричат Automata - оригиналното име на филма, и имат два непроменими протокола - да пазят човешкия живот и да не променят нищо по себе си. Главният герой е Джак Вокан (Антонио Бандерас), застрахователен агент от корпорацията производител на роботите, който разследва случай с машини нарушили втория протокол.

Още в резюмето е ясно, че си имаме работа със стандартна история за роботи, които стават интелигентни и правят разни неща. Тук Ибаньес и другите двама сценаристи грабят с пълни шепи от Айзък Азимов, “Blade Runner” и още купчина sci-fi класики, които може би нямат нужда от повтаряне. Все пак има и светли моменти, като например повдигането на въпроса защо хората си мислим, че задължително трябва да оцелеем? В графата с приятните неща влиза и изграждането на света във филма.

Той ни представя една прекрасна анти-утопия, в която хората живеят в градове, затворени зад стени, докато роботите вършат почти всичко. В тези градове има огромни холограми на стриптизьорки, както и много разруха и непропорционално на настроението количество светлина. Историята обаче бързо ни изритва в пустинята, която е отвъд стените, където историята започва да буксува в клишетата на евтиния екшън и лишената от креативност фантастика.

Голяма вина за лошия вкус от филма има посредствената актьорска игра на почти всички, с изключение на Антонио Бандерас, която може и да е резултат на плоските герои. Това обаче не оправдава ветеранката Мелани Грифит да играе толкова жалко ролята на д-р Дюпре, въпреки че компенсира с гласа си, който дава на робота Клео. Най-ужасна обаче е Бригите Сьоренсен, която е в ролята на Рейчъл - досадната, бременна и напълно ненужна за историята съпруга на главния герой. Повод за усмивка, поне за родната публика, са няколко български актьори, които са просто част от посредствеността.

“Живи машини” е жертва на ужасния си сценарии, който е пълен с излишни елементи и клишета, с които дори хората незапознати в дълбочина с жанра са се наситили. Ибаньес показва потенциал за нещо добро, но за целта има нужда от внимателно фокусиране в посланията на филмите си, тъй като в "Живи машини" те са прекалено много, прекалено познати и прекалено недовършени. Затова и бих препоръчал този филм само на заклети фенове на жанра и също толкова заклети поддръжници на продукции с българско участие.
4/10

23 октомври 2014

Култура на безплатното

payment


Хванете си произволен човек в България и му задайте елементарния въпрос Кога за последно си купи филм или музика? За съжаление у нас това е риторичен въпрос, чийто отговор е в основата на един огромен проблем за България. Тук никой не просто не иска или не може, а и не смята за необходимо да си плаща. И не говоря само за изкуство.

За да може една инициатива, бизнес или каквото си решите начинание да работи, то трябва да се издържа от нещо. Светът, в който живеем най-често изисква пари, за случването на каквото и да е. Доста често това случване води до продукт или изживяване, което е предназначено за трети лица. Тук идва тънкият момент, в който създателят трябва да получи някакво възнаграждение, което в общия случай няма как да дойде от друг, освен от възползвалите се трети лица. В по-голямата част на света тази концепция работи и крепи мощта на капитализма от има-няма век и нещо.

Тази концепция, която звучи като лаишко обяснение на бизнеса, се отнася за всеки отрасъл, за който се сетите. От големия, сериозен бизнес с петрол, храна или енергия, през кварталната бакалия, та до изкуството и културата, които също са превърнати в бизнес. По света хората са приели тези факти по някакъв начин и имат потребителската култура, че трябва да си плащат. За каквото и да става дума.

У нас, както се сещате, положението е различно. Най-семплият пример са любимите ни торенти, от които всички се възползваме, при това без притеснения. Все пак кой има толкова много пари за всичката тази музика и кино, а и защо да даваме пари, когато ги има безплатно. Живеем в бедна страна.

Трагедията е, че това мислене и възприятие за обезценяване на труда се прехвърля в целия ни живот. В България хората не искат да дават пари за концерти, защото би могло и на аванта. Тук организаторът на концерта не иска да плати за медийното партньорство, защото се смята за достатъчно важен, че да го отразиш така или иначе. Тук медията не иска, а често и не може да плати на журналиста за работата му по темата, затова го привлича с безплатен билет за концерта. А пък журналиста си търси някаква аванта, защото никой не му е платил.

Естествено, не искам да кажа, че торентите са виновни за всеки беден журналист в родината ни. Искам да кажа, че те са симптом за начин на мислене, който отива отвъд тях. Тази тенденция показва какъв е подхода ни като общество спрямо нещата, които струват на някого време, енергия, умения, познания и пари. А ако не можем да оценим и поне малко възнаградим труда на любимите си артисти, то как ще уважим труда на следващия стажант, редактор, промоутър или посетител на концерт?

16 октомври 2014

Кино в четвъртък: Не казвай сбогом



Дейвид Финчър е ужасен човек, който обаче обожавам. Причините за моята любов би трябвало да са известни на всеки, като основната вероятно е Fight Club. Неговият най-нов филм е по роман на Джилиан Флин, чието българско издание има ужасна корица. А Финчър е ужасен човек, защото с "Не казвай сбогом" за пореден път показва, че може много, докато прави един почти перфектен филм.

Филмът е почти перфектен заради историята. Тя ни запознава с Ейми и Ник Дън - готина двойка, която се маха от Ню Йорк заради икономическата катастрофа и отива да живее в дома на Ник в Мисури. В деня на петата им годишнина Ник се прибира у дома, където открива обърната и счупена холната маса, а от съпругата му няма и следа. Следва полицейско разследване, което бързо стига до извода, че изчезналата Ейми вероятно е убита. Търсенето на девойката се превръща в медийната кауза на местната общност, която получава изключително внимание, докато медийният цирк осъжда Ник като убиец и ужасен човек. Единствената причина за това е, че той е дистанциран, студен и дори леко неадекватен.

Историята е разказана с постоянно прескачане назад във времето, като условно филмът се разделя на две части. В първата "Не казвай сбогом" е предвидим и дори леко скучен филм, в който са изградени образите на странния Ник, гнусните медийни лешояди и невинната, изчезнала Ейми. След един от най-готините обрати, които съм виждал на голям екран напоследък, филмът рязко сменя тона си и Финчър успява да постигне онзи типичен за него ефект на постоянно напрежение.


"Не казвай сбогом" е филм, който показва няколко ужасни страни на модерното общество, но в нито един момент не раздава присъди. Задаването на дневния ред от медиите, които търсят сензация и работят по най-долните и таблоидни методи е обект на внимание. Също така виждаме ефекта от икономическите събития в последните години, без обаче тези две линии за размисъл да са натрапени. Подобно на "House of Cards", в който Финчър също има пръст, "Не казвай сбогом" е коментар на обществения живот в САЩ, докато всъщност обръща повече внимание на това как едни умни хора могат да манипулират масите, просто защото машината работи така.


За добрата история и сравнително доброто ѝ развитие със сигурност помага факта, че Джилиан Флин е автор, както на книгата, така и на сценария на филма. Също толкова важни обаче са и Бен Афлек и Розамунд Пайк (Ник и Ейми), които се справят превъзходно с едни многопластови и сложни персонажи, за което и двамата заслужават адмирации. Също толкова добре се справят и поддържащите Нийл Патрик Харис и Тайлър Пери, които задават тона в някои ключови моменти от филма. Истински блестяща е и поддържащата роля на Кери Кун, която играе Марго, сестрата на Ник.

"Не казвай сбогом" е много близо от това да е перфектният филм на Финчър, но за съжаление е жертва на историята, която разказва. Тя изисква в първата част на филма да си объркан от плоските персонажи, които са замесени в интрига, за която не знаеш нищо. Въпреки че втората част е перфектният реванш и може би най-вълнуващото кино от много време насам, след края на филма остава нещо, което смущава. Във всички случаи това е един от най-умните, забавни и вълнуващи филми, в който съм влюбен.
9/10

28 август 2014

Баща, майка, Криско и СЕМ на калъп!

Днес интернедите бумнаха с доволни възклицания, че СЕМ са решили да забранят парчето "Видимо доволни" на Криско и Мария Илиева. Причината, както и може да се очаква, е в това, че според Гого Лозанов "тази песен вреди на моралното, психическото и физическото здраве на децата". Без да изразявам и нотка съпротивление към този факт, няма как да не отбележа колко е нелепо поведението на СЕМ.

Факт е, че песента на един най-смотаните и глупави "рапъри" в страната, макар и в дует с Мария Илиева, чието падение не спира от години, е много далеч от стойностно изкуство. Да не говорим колко е смущаващо, че в нея се подстрекава към разхвърляни стаи, безразборен секс, консумация на трева и други национални катастрофи. За капак на всичко строфи като "тялото си мазно, пипа си го бавно" са резултат на интересна за науката липса на вкус.

Всички тези факти обаче се отнасят за около 90% от модерната "поп" музика, в която влизат прелестни артисти като Robin Thicke, Nicki Minaj, 100 кила и др. Отнасят се и за цялата плеяда от легенди, които обитават изданията на Пайнер. В същото време всички тези артисти - защото въпреки качеството на изкуството им, то е такова - не са забранени, пускат се в ефира и децата им се кефят.

Но по-страшното в случая е, че СЕМ забранява изкуство. Съветът си позволява да влезе в ролята на баща и майка, за да възпита вкус и ценности в българската младеж, което е нелепо. Още по-безумно е, че прави това с методи, които отиват на едно друго време, което същата тази младеж ще си спомня като детството на бащата и майка, дори да не визира СЕМ.



А истината за смисъла на тези действия може да се види в брояча под видеото на въпросния музикален шедьовър. Към момента в YouTube той е на над 8 млн., а в местния еквивалент VBox7 на малко над милион.

Най-тъжното в цялата тази борба на цензори и артисти е, че парчето на Криско и Мария Илиева всъщност не е смущаващо. То отразява някаква съществена част от реалността, в която живеят не само 14-годишните пикльовци, а дори и родителите ни. У нас наистина хората са мазни, затова рейса вони, модерно е да се карат скъпи, лъскави таратайки, да се размазваме мощно и т.н. Така че другия път нека СЕМ, а и другите институции, да се замислят дали нискокачественото изкуство не е отражение на нискокачествена публика.

PS: Факт обаче е, че на Nicki Minaj бийтовете са доста по-яки.

07 август 2014

Кино в четвъртък: Guardians of the Galaxy

Филмите на Marvel определено са далеч от класически примери за висотите на киното като изкуство, изпълнено със смисъл, дълбоки послания и други артси неща. За сметка на това те съвсем успешно успяват да концентрират качествен екшън, готин хумор и онова типично комикс настроение в няколко часови филми. Всичко това се отнася с пълна сила заGuardians of the Galaxy, който спокойно може да грабне титлата "Най-готин Marvel филм".

В него се срещаме с пишлеме версията на Питър Куил, който бива отвлечен от извънземни. Двайсетина години по-късно, вече порастналия Куил е типичния комикс нехранимайко, който успява да се забърка в големи неприятности, докато търси мистериозна сфера, която трябва да предаде на Брокера. В процеса бива преследван от Ронан и щерките му - зелената Гамора и синята Небула, както и от "добрия си приятел" Йонду.

Цялата комедийна патаклама го отвежда в имеприята Нова, където е заловен от местната полиция и изпратен в жестоко охраняван затвор. Там попада с гореспоменатата Гамора, най-готиният и саркастичен енот, който сте гледали, Рокет и Груут, който е дърво. Буквално. Там се срещат и с Дракс, който покрива всички стереотипи за глупава бабанка-борец и смята думата "thesaurus" за обидна.

Очевидно силата на Guardians of the Galaxy съвсем не се крие в оригиналната история. Реално филмът е изпълнен с всички клишета, за които можете да се сетите, включително и щастливия край, сприятеляването с противника и драматичната сцена, в която те стават истински приятели. Само че тук има и огромна доза наистина свеж хумор, който е допълнен от адекватна актьорска игра и очаквано добра визия.
В края на филма е силно вероятно да харесвате досадния енот повече, отколкото предполагате и да се залеете от смях на последните кадри с дървото, което събира Чубака и Дървобрад в едно. Всъщност целият филм е пълен с класически, сърцераздирателни моменти, които всъщност сработват и много, ама много четкане за комикс/sci-fi нърдове. Най-хубавото е, че "Пазителите" не се взима на сериозно и успешно се подиграва с всяко клише, което срещате.

До скоро не харесвах летни блокбъстъри, главно защото смятах, че киното трябва да е изкуство. Marvel филмите бяха първите, които ме убедиха, че това изкуство може и просто да разтоварва и забавлява, без претенциите за стойност. В този смисъл Guardians of the Galaxy е върхът в продукциите на Marvel - ироничен, наистина забавен, непретенциозен и добре изпълнен.

8/10

23 юни 2014

#СреднияБългарин - Атанас Куцев

atanas kutsev
Предполагам всеки си има своята Нака. В случая използвам думата за нарицателно, което описва онзи активен веселяк, който никога не се спира и постоянно избухва с интересни занимания. Такъв е и Атанас Куцев, за който сухата информация включва 24-те му години, професията оператор/фотограф и пловдивския произход.

За Куцев слушах дълго време през 2012 г., когато започнах с Hipster Business Weekly по радио "Реакция". За екипа на радиото Наката беше един от най-важните хора, като заминаването по Еразъм в Словения, на което се беше подложил, отложи запознанството ни и в общи линии натъжаваше околните. След като се завърна и се запознахме, Куцев ми остави впечатлението за веселяшка хаймана.

За двете години, в които се познаваме това мнение почти не се промени, просто еволюира. Миналата година Наката засне филма "Името ми е Протест", с който ми скри шапката. Помогна и на един друг #СреденБългарин - Велианна Кашева, за нейния филм "Искам" (който така и не е качила онлайн).

В края на 2013 г. Куцев зачезна към Азия по програмата EVS, за да преподава английски език на будистки монаси в Непал. След като работата му там приключи Наката ни дразнеше с блогпостове и снимки от азиатското пътешествие, което направи. Крайният резултат обаче ще видим утре във Photosynthesis, където ще бъде открита изложбата "Между Нирвана и Самсара".

Изложбата, а и повечето други неща, за които ви разказвам, са от нещата, за които Наката говори с месеци. Вълнения, притеснения, въпроси, проблеми - все неща, които биха отказали много хора. Но за разлика от многото, Наката често знае какво иска и го постига. Утре в 19 ч. ще отида да подкрепя това, заповядайте и вие.

____
#СреднияБългарин е една рубрика, за която си мисля отдавна. В нея искам да покажа онези смислени хора, които могат да убият българщината и да донесат промяната в България. Това, което мисля, че ги различава от хората, които фразата #СреднияБългарин извиква в главите ни, е основно позитивното мислене и постоянната борбеност за нещата, в които вярват.

16 юни 2014

Бавният колапс на българщината


Върнете лентите на един друг четиринайсети ден от месеца. На 14 януари 2009 г. беше един от първите крайни и масови протести у нас, след 1997 г., който беше смазан. Ако тогава някой беше посмял дори да си помисли, че България може да е страна с едногодишен протест, който да има някакъв, макар и не особено осезаем смисъл, вероятно щеше сам да си се изсмее.

За тези над 5 години обаче се случиха много неща, които промениха света. Може би най-важното е, че вече всички имаме интернет и смартфони. Може би по-важно е, че Occupy движението показа, че крайно лишените от власт избиратели, всъщност могат да променят нещо. А може би на всички ни писна да накланяме главици.

Важното е, че в обществото ни, не само българското, се случват едни високоскоростни, огромни и важни промени. Както съм споменавал и преди, по протести ходя от прекалено много време за един 23 годишен човек. Разликата между преди и сега е, че хората днес знаят някои съществено важни неща, които носят и най-важната промяна в протестите ни и обществото ни.

Ние имаме власт
Най-важната промяна е, че хората осъзнават властта си. Да, нейните инструменти са смартфоните и социалните мрежи, но властта е тук, в нашите ръце. Ако някой си позволи нещо нередно, всеки от нас може да вдигне шум, който да доведе до последствия. Не казвам какви последствия, не е важно.

Заедно можем
През 2009 г. група подставени скинарчета причиниха хаос, в който полицията млатеше с палките си баби и тийнове. През 2013 г. Facebook и Twitter гъмжаха от постове за групи хора, които дават вид на подставени лица. Дори най-активните провокатори бяха смачкани от активното отстояване на принципите на протеста, което мисля се случи за първи път тогава.

С това си доказахме, че заедно можем да отблъснем вредителите, дори когато те са в човешка форма и уж са от нашия отбор.

Дневният ред идва от хората
Сред теориите, които ми наливат във ФЖМК, една от най-смислените е тази за медийния дневен ред. У нас той се определя напълно от зависимите медии и политическтие формации. Протестът обаче устоява цяла година в медиите, въпреки намаляващия интерес. Това е важно, защото по този начин активните хора получават важната медийна трибуна, която допреди няколко години беше практически недостъпна.

Българинът е мъртъв. Да живее българинът!
Хилядите хора на площада доказват най-важната промяна. Класическият българин, който изкарва по-голямата част от живота си в мрънкане и оплакване, докато мляска салата и жули ракия, изчезва. Бавно, трудно, постепенно, но сигурно.

Затова и #ДАНСwithme не трябва да се разглежда просто като протест. За мен това е по-скоро един важен, закъснял, но безценен процес, от който България има нужда отдавна. Процес, който е в самото си начало, но вече дава плодове, за които не сме и мечтали.
________
Снимка: Streets of Sofia: #ДАНСwithme, day 2 by Alexandra on Flickr

10 юни 2014

Драмата на тестъра


Част от работата ми като технологичен журналист е да тествам нови джаджи. През ръцете ми са минали всевъзможни лаптопи, таблети и смартфони. Всеки от тях става част от ежедневието ми, като заменя личните ми устройства, в повечето случаи напълно.
Причината да правя това е, че искам да се доближа максимално до усещането на един обикновен потребител. Купуваш смартфон, отваряш кутията, пъхаш твоя си SIM и се изстрелваш в новата джаджа. Така мисля, че ревютата ми стават възможно най-обективни и информирани.

Проблемът е, че тестовете са ограничени във времето. Досега най-дългият тест, който съм правил е на HTC Windows Phone 8X, който беше в мен над две седмици. В повечето случаи обаче яките смартфони са мой за не повече от 7 дни. И докато оценявам възможността да пробвам почти всеки нов топ модел... Краят е ужасен.

Онзи тъжен момент, в който прехвърляш снимките от седмицата в Dropbox, туитваш за последно от красивия екран и стигаш до Factory reset функцията, която слага край на краткия технологичен романс. После тъжно вадиш картата си, вклюваш телефона за последен път, да не би нещо да не се е ресетнал грешно и го връщаш в кутията му. След това взимаш своя си телефон, слагаш картата и сумтиш.

Аз сумтя, защото моят смартфон е Sony Ericsson Xperia Arc S. Честно - обожавам си го, защото е с 4.2-инчов, удобен екран, готина форма, има си място откъдето да виси Master Yoda и съм му свикнал много. Но този телефон е на 2 години, 5 месеца и 30 дни. За един смартфон това е цяла вечност. Като да имате 25 годишен телевизор. Хем стар, хем още не е антика.

Старостта води до бавене, което е ужасно. След седмица с някой нов, осемядрен звяр, връщането към скромния Arc S е болезнено. Изведнъж туит отнема около 2 минути, а мейл само една. Отварянето на съобщение в WhatsApp или Facebook Messenger е подвиг, за който трябва да седнеш и да дишаш дълбоко. Положението е такова, че дори търсенето на номер в указателя ти се струва, че отнема около час, понеже допреди ден си бил с LG G Flex, например.

Та, мили читатели, хората, които тестваме най-новите джаджи също си имаме нашите проблеми. Вярно, че са в сферата на First World Problems, но ги има. Затова другия път като решите да ми завидите, че "уау, тестваш постоянно яки телефони" си спомнете, че след всеки тест има връщане.
_______
Този текст писах по някое време през април, когато връщах поредните тестови джаджи. Преди няколко седмици HTC България ми подариха новият HTC One (M8), който смятам за един от трите телефона, които си заслужават парите. Това не променя факта, че не обичам да връщам тестови джаджи.

04 юни 2014

Рождество поредно


Събуждаш се от пронизителената вибрация на телефона си и по навик,  като стрела, започваш да докосваш екрана,  докато досадното движение не спре. Следват десет минути тихо блаженство. В обикновените дни, днес обаче ужасният звук се завръща след около 20 секунди сънена безтегловност с елементи на вина. 

Сещаш се, че имаш рожден ден и вибрацията е била обаждане от ранобудния човек, който те обича и иска да сподели този факт. Поводът е, че днес официално си с 365/6 дни по-близо до пенсия, гроб, порастването или каквото там си искаш. Днес е твоят ден и по повода ти се отказва правото на блажената вина, която представлява бутонът snooze.
Вече си на 23 и изпитваш умерено вълнение от факта, че имаш рожден ден. Смесица от сериозното пораснало цупене на фона на объркващи детски емоции, въпреки сигурната липса на торта, свещи и сандвичи от франзели. И докато се маеш по тази екзистенциална полемика смартфонът ти чегърта по шкафа с неминуемото вълнение на любимия ранобудник в другия край на 3G вълната.
Сънена, престорена изненада блика от най-милото телефонно "Да", на което си способен. От другата страна се изливат талази от позитивизми, мили думи и благопожелания, на които трябва да отговориш поне толкова смислено и въодушевено. Само че от устата ти се изтръгва единствено наниз от смотолевени и смутени "мерси" - та и "благодаря" - та.
Всяка година се случва едно и също. Имаш празник, който наистина е специален, но често е по-специален за околните, отколкото за теб. Както за теб са важни рождените дни на близките ти хора, докато те смутено мотаят благодарности в нелепи телефонни обмени.
И още след първия разговор, докато с трепет наблюдаваш кафеварката си, осъзнаваш, че те чакат още 20-ина часа в леко притеснено въодушевление. И докато всяка година, ден преди твоя, се питаш дали няма как да го прескочим тази година, цялото мероприятие и вълнения всъщност топлят сърцето ти по неповторим начин. "Man, толкова много хора ми желаят доброто".

Да им се връща.
_____

03 юни 2014

Напред, науката на Ratio е слънце


Обикновено на 24 май основно хейтваме абитуриентите и шльокавицата. Тази година обаче Ratio счупи традицията с едно от най-готините събития, които могат да се нарекат образователни. Накратко Ratio е форум за популярна наука, но всъщност събитието е събирателно на адекватни хора, с мозък в главата и лектори, които обясняват супер сложни научни концепции, така че дори лаиците в публиката да ги разберат.

Тази година Ratio стартира с д-р Андрю Бери, който е британски биолог и работи в Харвард. Той говори за развитието на еволюционната теория след Чарлз Дарвин. В лекцията си д-р Бери наблегна на това колко по-лесно е да се изследва човешкият геном, как мутациите са основна причина за разнообразието от видове и колко проста и елегантна е теорията за еволюцията.

Вторият лектор беше химикът Христо Колев, който подробно обясни за видимите и невидимите лъчи в електромагнитния спектър. В презентацията си той каза адски много неща, които повечето хора в залата знаеха, но пък показа и доста интересни експерименти. Най-впечатляващият за мен беше този с микровълновата. Оказва се, че ако манджата ви не се върти, докато я претопляте, просто ще изгори по краищата.

За финал отново слушахме британец, този път д-р Джон Риниънс, който също е биолог, но се занимава с растения и изследва клетките на живите организми. Той говори за ГМО... неща, като основната атракция в презентацията му беше зелена флуоресцентна мишка. Той разби някои митове за генно модифицираните организми, като показа колко полезно може да бъде генното модифициране за медицината.

Това беше четвъртото издание на Ratio и първото за мен. Надявам се и тази година да има есенно издание, защото в България имаме нужда от просветление на тема наука. Във всички случаи ще ви държа в течение за следващото Ratio.

31 май 2014

Отличен


В четвъртък станаха шест години откакто списвам този блог с променливи успех и постоянство. За 6 години толкова много неща се промениха, че чак не мога да повяврвам. В същото време първопричината да блогвам продължава да е тук - искам да се науча да пиша, да съм по-добър и да споделям част от лютеницата в главата ми. Освен това искам да си имам моето място, за моите неща.

Отличния от заглавието обаче не е нито за мен, нито за блога като такъв. Има по-добри автори, по-интересни блогове, по-смислени писания. Отличният е за случките, които е предизвикал този блог. Не знам за другите блогъри и блоговете им, но [temelkoff] продължава да сбъдва моите мечти.

Преди 6 години си казах, че искам да стана студент и докато завърша да работя в "Капитал" - медията, която и до днес считам за най-смислена у нас. Имах си вътрешната уговорка, че ако това не се случи, очевидно тази кариера не е за мен и ще трябва да си намеря нещо друго. Започнах от тук и съм някъде тук. Шест години по-късно знам, че съм на прав път и имам още много, много хляб да изям.

Пиша отличен, защото без блога нямаше да съм тук. Нямаше да пиша, да мисля, да изразявам мнение, позиция, себе си, да стигна до други хора, които да ме натирят или похвалят, да ми дадат шанс или безценен съвет. Затова благодаря на блога и на всички хора, които четат, коментират, дават фийдбек и ме бутат напред. Пожелавам си и вие да пишете отличен.
____
Снимка: Celebrating six years of Flickr! by Eric Flexyourhead

27 май 2014

Евроизбори 2014: Печеливши няма


Тазгодишните избори ще запомня като поредните, в които печеливши няма. Причината не са тривиалните забележки за качеството на политическия ни псевдоелит. Основната причина е, че Евроизбори 2014 се описват като едва ли не преломен момент в българската политическа сцена, въпреки че те показват основно едно - на българина въобще е спряло да му пука какво се случва.

Причината за този мой извод е избирателната активност, която е била 35.5%, според най-сносния източник, който намерих към момента. Това означава, че в неделя гласа си са дали 2.32 млн. българи, които представляват около една трета от имащите право на глас. Благодарение на този факт изборните резултати със сигурност са силно изкривени в няколко не чак толкова забавни посоки.

По данни на ЦИК победителят в тези избори са ГЕРБ с малко над 30% от гласовете, което се равнява на около 700 хил. гласа. Това е една безапелационна победа над вторите БСП, които имат 19% и 440 хил. гласа. Надолу в списъка са ДПС със 17%, Бареков с 10% и Реформаторския блок, който има 6.5%. Всичко това звучи чудесно и показва тенденции, които вече се обсъждат доста подробно в публичното пространство.

За мен обаче от тези избори няма победител, ако погледнем подкрепата на тези партии в контекста на едни илюзорни 100% избирателна активност. В този сценарии излиза, че един евентуален парламент би имал три партии - ГЕРБ, БСП и ДПС, като подкрепата за ББ би се равнявала на 11%. Другите две партии биха получили по малко над 6% и близо 7%. Всъщност таблицата долу илюстрира по-добре положението.







Поради тази причина намирам за проява на лош вкус който и да е от любимите ни политици да се тупа в гърдите след тези избори. Реално погледнато недоразумението Бареков има подкрепата на 3.55% от гласоподавателите. Причината да съм убеден в това е, че на тези избори излязоха само крайните хора - червени бабички, вярващи националисти, гласуващите туристи и малката адекватна и вярваща група, която гласува заради принципа.

Реално победител в тези избори няма, няма и как да има. Над 4 млн. българи избраха да са пасивни и се дистанцираха от кочината, в която се превръща страната ни. Честита победа!

21 май 2014

Критика на глас


Критиката в България е много странно животно. Попринцип всички сме специалисти по всичко и в общи линии можем да го направим далеч по-добре. В същото време, когато чуем критика, която засяга познати хора, започваме да обясняваме как не е коректно да се критикува публично. Когато пък критиката е насочена към нас или си траем, или обясняваме как сме си такива.

Попринцип имам доста голяма уста и често си позволявам да изразявам мнението си по различни въпроси. Заради това и често влизам в някакви "конфликтни" ситуации, в които критикувам разни неща - продукт, място, събитие и т.н. и скоро след това бивам "нахокан", че по-добре било тези работи да се говорят на лично. Без да изключвам силата на личния контакт, мисля че това е доста глупаво.

Вярвам, че когато човек прави нещо публично, трябва да носи тегобата на делата си. Така например, благодарение на блога, който четете в момента, съм се начел на доста интересни мнения за себе си. За добро или лошо повечето са били позитивни, но и малкото негативни са ми помогнали изключително много или поне са ме накарали да осмисля темата на критиката доста задълбочено.

Точно този ефект на негативната обратна връзка ме кара да давам такава, когато има защо. Изключително лесно е да обясниш на всичките си приятели, познати и бизнес партньори, че се справят чудесно и няма какво да подобрят. Но това е лъжа - всички можем да правим почти всичко в живота си по-добре, по-смислено и по-стойностно.

Поради тази причина смятам, че изключването на негативните мнения влияе повече негативно, независимо с какво се занимава един човек. В същото време не виждам значение в начина, по който предаваш мнението си, особено към хора, които не познаваш. Да, не е приятно да видиш във фен страницата си, че някой критикува нещата, които правиш, но не вярвам това да е съществена драма. Затова и не мисля да спирам да споделям мнението си за публични неща, независимо дали е позитивно или отрицателно. И се надявам някой да започне да забелязва и позитивните отзиви, които давам и да ми пише да ги пращам на ЛС, че не е хубаво така.

16 май 2014

Безнадеждната шизофрения на нормалните хора

Streets of Sofia: #ДАНСwithme, day 16
Streets of Sofia: #ДАНСwithme, day 16 by Alex Pavlova, on Flickr  © All Rights Reserved
От има няма четири години знам, че България не е мястото, където искам да живея. Противно на очакванията, причината е далеч от ежедневна, защото в ежедневието България, или поне София, е адски приятно място за живеене. Всъщност проблемът е в онези големи неща, за които си казвам, че подлежат на промяна чрез постоянство и труд, докато шизофренично осъзнавам, че реално надежда няма.

Иронично е, че липсата на надежда и огромното обезверяване всъщност идват от малките неща в ежедневието. Честно казано трудно ще ме притесни, че някой отделен индивид е глупак, простак и олигофрен. Проблемът е, че в България се сблъсквам предимно с глупаци, простаци и олигофрени от всякакъв вид. Това прави промените в по-големите и важни неща у нас невъзможно.

За смислена и постоянна промяна в едно общество трябва да има критична маса от нормални хора, които да я задвижат. В България такава критична маса не просто не съществува, но дори когато започне да се формира, много бързо бива разцепена и изтикана в ъгъла. През годините сме виждали този сценарии множество пъти, като продължаващите протести са последният пример.

При тях се оформи една огромна маса от хора, които се опитаха да променят дневния ред в общественото пространство, но след първия успех бяха потъпкани. За съжаление всеки път когато това се случи, статуквото се завръща по-силно от преди и дневният ред става още по-извратен. От Бойко, скочихме на Орешарски, за да стигнем до Бареков и Сидеров като ключови и най-обсъждани обществени фигури. За темите, които тръгнаха от цените на тока, за да стигнат до брадатата победителка на Евровизия, дори не мисля, че има нужда да се споменава.

Другият ключов проблем за неслучващата се промяна се дължи на изчезващите нормални хора. Емиграцията, въпреки че не е основен, е голям фактор и се приема като спасение от шизофренията, която съм убеден не гони само мен. По-големият фактор е ежедневното обезверяване на голяма част от желаната критична маса.

То е резултат на обществения дебат, който сякаш няма как да излезе от омагьосания кръг на крайностите. От една страна имаме спасителите на славянска България, които мразят всичко чуждо и различно. Те оставят един единствен начин на съществуване за всички останали, който също работи с крайни изказвания и приумици. Това статукво меко казано отвращава много от адекватните хора, които биха могли да променят нещо, но вместо това просто се превръщат в апатични зрители.

В много лаичен и сбит вид това са причините да нямам вяра, че нещата тук могат да се променят към някаква нормална посока. Поне не и във времеви рамки, които да ме убедят, че има смисъл да продължавам да вярвам. Все пак се надявам да си намеря достатъчно голяма причина да повярвам, защото мъничките проблясъци не стигат.

28 април 2014

Всичко ни е Розово


Шокирани ли сте? Хората в село Розово не искат бежанци. Попринцип нямат против сирийците, но те нямат място в тяхното село. Попринцип розовите хора в България нямат против гейовете, жените, чужденците, циганите, турците... Ама те нямат място при тях.

Аз не съм шокиран от "новината", защото това е България. Страната, в която е ОК да си какъвто си искаш, стига да си невидим. Страната, в която социалните норми са жестоки и ограничават абсолютно всичко различно от познатото ни. Страната, в която мразим съседите, роднините, управляващите, учителите и всички останали.

В такава страна няма как да предизвикаш милосърдие или просто да бъдеш приет, независимо дали си бял, работещ и образован гей или прогонен от война и страдания сириец. И това не е нормално, не е правилно и трябва да бъде осъждано. Само че не го правим. По лични наблюдения не сме го правили никога.

Но най-глупавото, което правим е, че се шокираме. Шокираме се, че в село Розово се държат точно както би се държал всеки средностатистически българин. Аз и вероятните читатели на този блог, сме част от нашия си розов социален балон, в който положението е различно. Но не се шокирайте, защото знаете, че колкото и да е извратена и ненормална, това е нормата тук.

Вместо това работете да променяте нормата. Спукайте си розовия балон, излезте и гледайте реалността. Ако имате топките и нервите я променяйте. Само не се шокирайте. Лицемерно е.
____
Снимка: Toby Melville/Reuters от

15 април 2014

Ръждясах


Блогърската ми мечта е да пиша най-яките текстове на света, милиони хора да ме четат, а аз да скромнича, че всъщност блогът и писането ми са незначителни. Реалността е доста далеч от тази картинка, като причината не е само в това, че си говорим за мечта, а съм и самият аз. Всъщност блогът ми наистина е незначителен, което е в унисон с мечтата, но писането ми е толкова далеч от яко, че няма накъде.

Както вероятно тримата редовни читатели (без да броя мама!) са забелязали в последните месеци не пишех. След като си бих рекордите по брой постове тук през 2013, 2014 започна с абсолютно мълчание. В това време бях в сесия, където пишех курсови работи, домашни и друго супер вдъхновяващи и творчески неща. После започнах нова работа, в MobileNews.bg, където единствената политематичност се изразява в писане за софтуер и хардуер или пък смартфони и таблети.

И докато не мога да кажа, че съм спрял да пиша, всъщност в последните три-четири месеца имам чувството, че съм се превърнал в машина за писане. Имам си подредената схема на това как се пише даденият вид текст, сглобявам го с информацията, която трябва да предам на читателите и минавам към следващия. В същото време творческото писане, което изисква да помислиш, да усетиш нещата, да вложиш онази частица от душата си, която прави текста смислен, сякаш е останало в миналото.

В последните седмици стоя пред празни бели полета и сякаш мозъкът ми е тотално спрял. Имам поне 20 идеи за яки писания, които се превръщат в някаква псевдоновинарска последователност от идиотщини, които не носят никакъв заряд и емоция. Накрая затварям документа, пускам си музика, слушам красивите и гневни текстове и се питам какво по дяволите се случва.

Истината е, че съм ръждясал. Така както един кран ръждясва, дори когато се ползва. Времето минава, правиш едно и също, през теб минават хиляди литри вода и в крайна сметка пак си кафеникаво-оранжев и се рушиш. Хубавото при хората е, че този процес може да се спре с практика, готини изживявания и нови неща в живота.

И още по-хубавото е, че за пореден път си спомням, че фокусът е много важен. Не фокусът в това дали милиони те четат, а в това дали пишеш нещата, които искаш. Дали сам се четеш и си казваш “това е ок, може и по-яко, но е ок” или “това е пълно лайно”. Този текст го дописвам с мисълта, че е лайно, но поне е истина. С повече практика и фокус ще е ОК.
____
Снимка Chantal Nederstigt

10 април 2014

Бизнесът и блогърите: Как да комуникираме смислено


Както съм отбелязвал не веднъж, блогърите сме странни животни. Хем имаме някакъв публичен глас, който използваме и в който вярваме, хем не сме медии в онзи класически смисъл. Това води до някои обърквания, особено що се отнася до комуникацията на бизнеса с нас.

Това е и причината темата на днешното издание на Digital Kanape, да бъде "Бизнесът и блогърите: Митове и истини". Оказва се, че често в комуникацията си с блогъри бизнеса има странни и нереалистични очаквания. Затова с група блогъри днес се опитахме да внесем яснота по темата.

За мен лично най-важното, което бизнесът, а и читателите, трябва да знаят е, че блогът се пише от хора. За тях не е задължително да са журналисти, експерти или кой знае колко информирани, въпреки че е препоръчително, когато пишат по различни теми. Идеята на блога е да изказва личните виждания на списващия го, като за тях не е задължително да са обективни, дори напротив - личният поглед и мнение на блогъра са ценното в неговата работа.


Тук идва и моментът, в който бизнеса очаква от блогърите да пишат хубави неща за бранд или компания, само защото въпросната е подарила стек с бира или е поканила известни блогъри на събитие. Истината е, че често пишем за нещата, с които някой ни е спечелил, но това се случва по наше усмотрение. Така че ако искате да пишем за вас, просто направете нещо готино, което не е задължително да е пряко насочено към нас блогърите.

Дори напротив, мислете за читателите ни. Както споменах и днес, това че сте ми подарили нещо или сте ме поканили на приятно събитие е готино. Но то е готино за мен, докато моето изживяване вероятно не засяга читателите ми. В същото време можете да ми подарите бира и да предложите втора за читателите или да ме викнете на събитие, на което да разкажете за плановете си спрямо публиката. Това ще донесе нещо смислено за блогъра, който може да ви хареса и похвали, но и за читателите, които също има вероятност да ви свържат с нещо позитивно.

Най-важната уловка в комуникацията с блогърите е, че има едно единствено сигурно нещо. Ако се опитате да принудите блогър да пише за вас, то вероятно ще си спечелите негативна статия. В по-честия и малко по-добър случай блогърът просто ще си замълчи и ще споделя негативния си опит с приятели.

Това естествено са мойте мисли и разсъждения, част от които споделих и по време нa Дигиталното канапе. Повече по темата и от другите присъстващи блогъри можете да чуете и видите във видеото. Ако пък и вие списвате блог, може да споделите вашето мнение по темата, нека направим дискусия. И за да пробваме да направим блог щафета си набелязвам muiiio, Събина и Юруков за хора, от които ми е интересно да прочета как смятат, че бизнесът трябва да общува с блогърите.

____
Снимка: от

08 април 2014

За машините и хората

Men At Work 2
Готов съм да се хвана на бас, че някаква нищожна част от всичките 50% от българското население, които използват интернет, могат да дефинират какво е интернет. И не, не говоря за подробности около това каква е ролята на IP, протоколи, DNS или недай си боже MAC адреси. Визирам онази проста концепция за глобална мрежа от свързани мрежи, която всеки човек в 21. век би трябвало да има в главата си.

Това обаче не пречи все повече хора в метрото да са забили нос в смартфоните си, легиони от маминки да спамят Facebook с бебетата си и дори децата да ползват фрази като “сваляне на апове” и “дай си фейсбука”. Това само по себе си не е лошо - светът и технологиите се развиват, хората се възползват. Само че напоследък все повече оставам с чувството, че докато технологиите наистина скоростно летят напред, масово хората съвсем спокойно си циклят на едно място.

Истината е, че за много хора интернетът е оная планетка отпред на компютъра. Знам, че звучи безумно, но съм получавал въпроси като “ама как ще си видиш пощата на моя интернет, тя нали си ти е у вас” и “да не ми изтри фейсбука, като си гледаш твоя”? И не, това не са вицове, съвсем истински въпроси, при това от хора, които са интелигентни, но с техническа грамотност, почти колкото на лампичката за работене на компютъра.

Това често ме кара да си мисля за хората, които не се интересуват от неща, които дефинират ежедневието им. Не разбирам как е възможно човек да е такъв игнорант, че да не любопитства за работата на всички машинки в джоба и дома си. Не е ли това един вид вървене срещу любознателната природа на човека, която ни е изкарала от пещерите?

В същото време е вярно, че не всеки е длъжен да разбира от технологии, нито пък да е способен да върже 20 компютъра в работеща мрежа. И докато това е факт, не мислите ли, че човек трябва да има някаква обща представа и грамотност за нещата, които го заобикалят?

_______
Снимка от

07 април 2014

Winter is Coming!

В последните 5 години съвсем старателно се пазя от зарибяването по нови фентъзи светове. Сред малкото ми "провали" са Hunger Games и Вещерът, които за щастие се четат бързо и леко, и като цяло не отнемат прекалено много време. Не че не харесвам фентъзи, напротив. Просто искам да чета и гледам и някакъв друг жанр. Ако може. Game of Thrones каза, че не може.

Без да съм започнал книгите, знам че се влюбих в Game of Thrones, като за това се убедих с изглеждането на първия сезон и половина, в рамките на 2 уикенда. Причината е, че това е една от най-динамичните фентъзи истории, които са ми попадали пред очите. Обожавам Толкин, но супер подробните описания на значими детайли като броя листенца на бора, покрай който минава незначителен герой са малко в повече. Като разликата между Толкин и повечето други е, че на тях им се получава скучно.

Очевидно в Game of Thrones такива неща няма. Всеки епизод от сериала има естествен cliffhanger, от типа на умрял герой (най-често) или почти изнасилен герой (почти толкова често), като в най-скучния случай е родил се герой (не точно). Като цяло сериалът представлява груба, фентъзи версия на House of Cards, с количеството кръв на True Blood и много голи секси мацки. Така написано звучи по-скучно, отколкото е.


И за да е фенбойството абсолютно и щастливо, HBO Bulgaria правят няколко много яки неща за феновете. Първото е, че първият епизод на четвърти сезон вече може да се гледа напълно легално и безплатно в HBO GO (цъкни тук). Не знам дали ще е така с всяка серия, но това е супер жест към феновете.

Второто е, че същите сладури ще докарат Железния трон от сериала в България. Турнето на трона (Facebook event) ще протече под мотото "Качи се на трона, стани крал", като във Facebook страницата на HBO Bulgaria ще има и игра. Всеки, който качи снимката, която си е направил на трона ще може да спечели билет за East European Comic Con. Миналата година бях на събитието и разцепва, като тази година там ще е Джесън Момоа, който играе Хал Дрого и Натали Тена, която играе Оша от сериала.

Сега само не знам как да се чувствам от факта, че тепърва трябва да изгледам третия сезон на сериала. Мисля че е хубаво, защото имам още десетина епизода, на които да се насладя с финеса на гладно куче пред пълна купа храна. От друга страна пазенето от спойлери е сложна драма. Във всички случаи обаче ще се видим някъде около турнето на трона!

02 април 2014

За #оставка трябват топки


Истинският мъж се познава по това, че има топки. Само че тук си говорим за топки като състояние на духа, а не като безсмислен израстък. Топките като допълнение към половите белези са характерни за повечето членове в парламента, но там въпросното състояние на духа е непознато явление.

Ако младите успешни бизнесмени и техните влиятелни закрилници имаха топки щяха да кажат кой. Може би щяха да задействат нещо и в чужд на техния интерес. Но най-реалистично - щяха да си тръгнат.

Но те си остават, главно защото нямат топки. А за #оставка те са силно необходими. По-големи и железни от нужните за #ДАНСwithme, по-дълготрайни от тези за Карадере и по-видими от тези срещу ACTA. Тези здрави топки са нужни, защото оставката ще бъде признание, че нищо не е наред, затръшване на алтернативната реалност и излизане от коматозното състояние.

Тези неща са болезнени, както за самите управляващи, така и за масовото блеещо подобие на общество, което вие от кеф при вида на всеки барек или сидер. Такива удари с мокър парцал са опасни, водят до нужда от рехабилитация и пак - искат топки. А при нас не просто управляващите са духовно скопени. Както пише Мичъл в  "Хилядите есени на Якоб Де Зуд", "душата е глагол", изисква действия.

България отдавна е държава без глаголи. Тук виреят основно съществителни и нарицателни. Бай Иван глаголства, докато другите съществително го гледат. И в този смисъл топките са съществително, което подкрепя несъществуващите глаголи, като оставка, например, в една страна лишена от душата си.

В една среда на души-съществителни няма как да има дух, който да бъде в конкретно състояние. Затова и оставката, както на политическата клоака, така и на бездуховните плазмодеи, продължава да бъде в сферата на желанията на малкото нормални. Но това не пречи да продължаваме да искаме и да търсим, иначе бавно ще отидем в сферата на съществителните.

01 април 2014

Как интернет промени общуването ни

Да си мислим, че интернет и социалните мрежи не влияят на съществуването ни е меко казано наивно. Дори самият факт, че изкарваме толкова безумно много време във Facebook и Twitter е показателен за това, че нещо в главата ни е по-различно от преди. Всъщност най-нелепото в цялата ситуация е, че социалките промениха практическото ни общуване.

Що е то комуникация?
Уикипедия казва, че общуването е смислената обмяна на информация между две или повече живи същества. По тази дефиниция Facebook върши много добра работа - лесно и бързо споделяме и обменяме информация. Само че комуникацията на практика, както и много други неща, са силно променени спрямо това, което бяха дори преди 10 години.

Няма какво да се лъжем - Facebook е източникът ни на информация за около 90% от обкръжението ни. Лесно и бързо е, достатъчно подробно и доста по-неангажиращо, отколкото обаждане, мейл или дори чат. Виждаш чекините, статусите и снимките от уикенда на близките си и се е приключило - знаеш къде са били, с кого и какво са правили.

По-лошото е, че това изчерпва и редките ни живи контакти. Вместо да слушаме и разказваме истории за случките около нас разговорите се концетрират около обстрелвания. "Бях на море", "да видях, яко е на Карадере", "да, ти видях, че си бил на Градина, как беше?" Това не е комуникация.

Общуването като разговор
Все повече се убеждавам, че реалната смислена комуникация изисква разговор, някакъв диалог, обмен на мисли, чувства и емоции. Да, дефиницията на "комуникация" не казва каква информация се обменя при нея, но със сигурност не се изчерпва с кухи факти, които свързваме със статуси. За мен комуникацията е точно онова пренасяне в света на другия, когато ти говори, дори само защото можеш да го усетиш, подушиш и чуеш тона му.

Но дори това не е ключово. Истинската жива комуникация може да протича и в онлайн разговор. Имейли, чатове, дори коментари под статусите. Тогава има диалог, има задоволяване на онзи глад за обмяна на "информация", който изпитваш след известно време насаме, дори пред компютър. Например комуникацията със сестра ми, която живее в Копенхаген, е адски смислена и ползотворна за мен, макар че в 90% от времето е в някаква форма на чат.

Аре стига статуси?
Знам, че звучи нереално, даже леко лицемерно точно от мен, но стига статуси. Замислете се кои са хората, за които ви пука наистина. Които ви носят удоволствие, дори когато плямпат глупости. С които бихте изкарвали време в тишина. Замислете се за тези хора и започнете да си говорите с тях.

Аз ще опитам.

20 март 2014

Пак за Карадере


Живея от 22 години. Някаква по-голяма осъзнатост смятам, че имам от 7-8 години. Затова и смело мога да кажа, че откакто се помня ходя на протести срещу застрояването на Карадере, а и не само. Дори не мога да преброя колко и какви са били заплахите и въобще да разделя отделните случки.

Важното е, че Карадере все още е незастроена местност, макар и оакана. Лошото е, че компанията Станишев, Орешарски и близките им отново са в атакуваща позиция, както разбираме от mediapool и Капитал.

Всъщност проблемът ми не е строенето на Карадере. Проблемът е, че не остава алтернатива за хората, които не искаме комплекс с три хотела и три зони за обществено обслужване, където да изкарваме почивките си.

Проблемът ми е, че в този проект е замесен братът на Сергей Станишев, което автоматично означава, че това е една огромна, адски грозна и пошла корупционна схема, с която едни пари да отидат в правилните гушки. Без да се мисли за хората, природата или старите обещания.

Проблемът ми е, че този проект все пак ще се изпълни, въпреки че Карадере е част от "Натура 2000" и от две защитени зони.

Проблемът ми е, че собствеността на фондовете, офшорките и фирмите замесени в проекта е неясна и това явно не е проблем за нелегитимното ни правителство.

Проблемът ми е, че преди година точно партията окупирала Парламента отвътре внесе проект, с който да забрани строежите към морето.

Така стигаме и до по-генералните проблеми на псевдополитическата сцена у нас. Това е поредното доказателство, че политическата класа у нас е съставена от алчни, лицемерни, лъжливи и безотговорни хора, които нямат място в политиката.

Случващото се е и пореднто доказателство за липсата на опозиция, която да се противопостави на управляващите наглеци от ДПС и БСП и гъзолижещите псевдонационалисти от Атака.

Ако съвсем не сте изгубили вяра, че нещо зависи от нас, излезте довечера на площада. В другия случай билетите са тук.
_____
Снимка от Блогът на Carrie