Mtel Media Masters - пиар или стимул

По-късно днес една от най-големите технологични компании у нас ще награди най-добрите, според нейното жури, технологични журналисти в България. Конкурсът Мтел Media Masters ще се проведе за четвърти път, като целта му е да “фокусира общественото внимание върху значимостта на иновациите за развитието на икономиката и обществото не само в България, но и в световен мащаб”, както пише в сайта му. Под въпрос е обаче дали с конкурса се фокусира вниманието върху темата и качествената журналистика или просто Мтел си правят доста добър пиар.

У нас медиите рядко са наистина независими, дори да нямат връзки с политически организации. Причината е, че големите компании, сред които са и Мтел, са основните източници на реклама и пари за много медии, които все пак трябва да оцеляват някак. Затова и на немалко места негативното отразяване на голям рекламодател е тема табу, тъй като така може да секне значим извор на средства.

Тази реалност води до факта, че дори без да го искат, големи компании не рядко си "купуват" медии с реклама. Това води до изкривяване на отразяването около тези компании, въпреки че крайните случаи мисля са малко. Тук идва съмнението, че с наградата от 5000 лв, която получава всеки отличен в Media Masters журналист, Мтел директно си купуват журналисти, които освен това работят в сферата, в която и самата компания съществува - високите технологии.

Дали тези съмнения са основателни няма как да знаем напълно, тъй като крайният резултат зависи силно от морала на отделните журналисти и медии. Със сигурност обаче раздаването на журналистически награди от бизнеса по-скоро е лоша практика. Вероятно и затова наградите Пулицър, колкото и лошо да е сравнението, се раздават от университет, който използва парите на издател.

Позитивното в Media Masters 2014 е журито, което включва смислени и качествени хора. Сред тях е Ники Балов, който спечели награда от конкурса през 2011 г. Това му помогна да изстреля блога си до степен, в която в момента вероятно е единственият наистина голям българоезичен блог, който предполагам, че му носи и някакви приходи. Още по-интересното е, че той спечели с материал, който беше свързън с проблемите точно на Мтел и телекомите у нас.

В крайна сметка с тези награди Мтел наистина правят доста добър пиар на компанията си, не само пред крайните клиенти, но и сред хората в бранша. Дали това ще повлияе на отразяването ни, когато трябва да говорим за компанията е изцяло в наши ръце. Все пак ми се ще компанията да се замисли дали този формат на конкурса е най-смисления и правилен. Дали няма да е по-добра идея независима организация да се грижи за него и фокусът да е повече върху качествената журналистика, отколкото върху популярния гост и участието на телекома, въпреки че това не продава абонаменти и смартфони.

Кино в четвъртък: Живи машини

Всеки си има слабости, като една от моите е научната фантастика, без значение дали говорим за кино, литература или друг вид изкуство. За съжаление този жанр е почти напълно доминиран от британски и американски продукци, като аз поне не се сещам за значим sci-fi филм от континентална Европа. Имах някаква бегла надежда, че “Живи машини”, филм на испанския режисьор Габе Ибаньес, който е сниман в България, ще бъде повод за гордост, че и Европа го може този жанр.

Е, както се очаква надеждите ми бяха разбити, но не и с началото на филма, което е великолепно, макар и клиширано. Ибаньес ни праща в 2044 г., когато слънчеви изригвания са превърнали Земята в предимно радиоактивно място и 99.7% от човечеството е мъртво. Оцелелите хора създават роботи, които наричат Automata - оригиналното име на филма, и имат два непроменими протокола - да пазят човешкия живот и да не променят нищо по себе си. Главният герой е Джак Вокан (Антонио Бандерас), застрахователен агент от корпорацията производител на роботите, който разследва случай с машини нарушили втория протокол.

Още в резюмето е ясно, че си имаме работа със стандартна история за роботи, които стават интелигентни и правят разни неща. Тук Ибаньес и другите двама сценаристи грабят с пълни шепи от Айзък Азимов, “Blade Runner” и още купчина sci-fi класики, които може би нямат нужда от повтаряне. Все пак има и светли моменти, като например повдигането на въпроса защо хората си мислим, че задължително трябва да оцелеем? В графата с приятните неща влиза и изграждането на света във филма.

Той ни представя една прекрасна анти-утопия, в която хората живеят в градове, затворени зад стени, докато роботите вършат почти всичко. В тези градове има огромни холограми на стриптизьорки, както и много разруха и непропорционално на настроението количество светлина. Историята обаче бързо ни изритва в пустинята, която е отвъд стените, където историята започва да буксува в клишетата на евтиния екшън и лишената от креативност фантастика.

Голяма вина за лошия вкус от филма има посредствената актьорска игра на почти всички, с изключение на Антонио Бандерас, която може и да е резултат на плоските герои. Това обаче не оправдава ветеранката Мелани Грифит да играе толкова жалко ролята на д-р Дюпре, въпреки че компенсира с гласа си, който дава на робота Клео. Най-ужасна обаче е Бригите Сьоренсен, която е в ролята на Рейчъл - досадната, бременна и напълно ненужна за историята съпруга на главния герой. Повод за усмивка, поне за родната публика, са няколко български актьори, които са просто част от посредствеността.

“Живи машини” е жертва на ужасния си сценарии, който е пълен с излишни елементи и клишета, с които дори хората незапознати в дълбочина с жанра са се наситили. Ибаньес показва потенциал за нещо добро, но за целта има нужда от внимателно фокусиране в посланията на филмите си, тъй като в "Живи машини" те са прекалено много, прекалено познати и прекалено недовършени. Затова и бих препоръчал този филм само на заклети фенове на жанра и също толкова заклети поддръжници на продукции с българско участие.

4/10

Култура на безплатното

Хванете си произволен човек в България и му задайте елементарния въпрос Кога за последно си купи филм или музика? За съжаление у нас това е риторичен въпрос, чийто отговор е в основата на един огромен проблем за България. Тук никой не просто не иска или не може, а и не смята за необходимо да си плаща. И не говоря само за изкуство.

За да може една инициатива, бизнес или каквото си решите начинание да работи, то трябва да се издържа от нещо. Светът, в който живеем най-често изисква пари, за случването на каквото и да е. Доста често това случване води до продукт или изживяване, което е предназначено за трети лица. Тук идва тънкият момент, в който създателят трябва да получи някакво възнаграждение, което в общия случай няма как да дойде от друг, освен от възползвалите се трети лица. В по-голямата част на света тази концепция работи и крепи мощта на капитализма от има-няма век и нещо.

Тази концепция, която звучи като лаишко обяснение на бизнеса, се отнася за всеки отрасъл, за който се сетите. От големия, сериозен бизнес с петрол, храна или енергия, през кварталната бакалия, та до изкуството и културата, които също са превърнати в бизнес. По света хората са приели тези факти по някакъв начин и имат потребителската култура, че трябва да си плащат. За каквото и да става дума.

У нас, както се сещате, положението е различно. Най-семплият пример са любимите ни торенти, от които всички се възползваме, при това без притеснения. Все пак кой има толкова много пари за всичката тази музика и кино, а и защо да даваме пари, когато ги има безплатно. Живеем в бедна страна.

Трагедията е, че това мислене и възприятие за обезценяване на труда се прехвърля в целия ни живот. В България хората не искат да дават пари за концерти, защото би могло и на аванта. Тук организаторът на концерта не иска да плати за медийното партньорство, защото се смята за достатъчно важен, че да го отразиш така или иначе. Тук медията не иска, а често и не може да плати на журналиста за работата му по темата, затова го привлича с безплатен билет за концерта. А пък журналиста си търси някаква аванта, защото никой не му е платил.

Естествено, не искам да кажа, че торентите са виновни за всеки беден журналист в родината ни. Искам да кажа, че те са симптом за начин на мислене, който отива отвъд тях. Тази тенденция показва какъв е подхода ни като общество спрямо нещата, които струват на някого време, енергия, умения, познания и пари. А ако не можем да оценим и поне малко възнаградим труда на любимите си артисти, то как ще уважим труда на следващия стажант, редактор, промоутър или посетител на концерт?

Кино в четвъртък: Не казвай сбогом

Дейвид Финчър е ужасен човек, който обаче обожавам. Причините за моята любов би трябвало да са известни на всеки, като основната вероятно е Fight Club. Неговият най-нов филм е по роман на Джилиан Флин, чието българско издание има ужасна корица. А Финчър е ужасен човек, защото с "Не казвай сбогом" за пореден път показва, че може много, докато прави един почти перфектен филм.

Филмът е почти перфектен заради историята. Тя ни запознава с Ейми и Ник Дън - готина двойка, която се маха от Ню Йорк заради икономическата катастрофа и отива да живее в дома на Ник в Мисури. В деня на петата им годишнина Ник се прибира у дома, където открива обърната и счупена холната маса, а от съпругата му няма и следа. Следва полицейско разследване, което бързо стига до извода, че изчезналата Ейми вероятно е убита. Търсенето на девойката се превръща в медийната кауза на местната общност, която получава изключително внимание, докато медийният цирк осъжда Ник като убиец и ужасен човек. Единствената причина за това е, че той е дистанциран, студен и дори леко неадекватен.

Историята е разказана с постоянно прескачане назад във времето, като условно филмът се разделя на две части. В първата "Не казвай сбогом" е предвидим и дори леко скучен филм, в който са изградени образите на странния Ник, гнусните медийни лешояди и невинната, изчезнала Ейми. След един от най-готините обрати, които съм виждал на голям екран напоследък, филмът рязко сменя тона си и Финчър успява да постигне онзи типичен за него ефект на постоянно напрежение.

"Не казвай сбогом" е филм, който показва няколко ужасни страни на модерното общество, но в нито един момент не раздава присъди. Задаването на дневния ред от медиите, които търсят сензация и работят по най-долните и таблоидни методи е обект на внимание. Също така виждаме ефекта от икономическите събития в последните години, без обаче тези две линии за размисъл да са натрапени. Подобно на "House of Cards", в който Финчър също има пръст, "Не казвай сбогом" е коментар на обществения живот в САЩ, докато всъщност обръща повече внимание на това как едни умни хора могат да манипулират масите, просто защото машината работи така.

За добрата история и сравнително доброто ѝ развитие със сигурност помага факта, че Джилиан Флин е автор, както на книгата, така и на сценария на филма. Също толкова важни обаче са и Бен Афлек и Розамунд Пайк (Ник и Ейми), които се справят превъзходно с едни многопластови и сложни персонажи, за което и двамата заслужават адмирации. Също толкова добре се справят и поддържащите Нийл Патрик Харис и Тайлър Пери, които задават тона в някои ключови моменти от филма. Истински блестяща е и поддържащата роля на Кери Кун, която играе Марго, сестрата на Ник.

"Не казвай сбогом" е много близо от това да е перфектният филм на Финчър, но за съжаление е жертва на историята, която разказва. Тя изисква в първата част на филма да си объркан от плоските персонажи, които са замесени в интрига, за която не знаеш нищо. Въпреки че втората част е перфектният реванш и може би най-вълнуващото кино от много време насам, след края на филма остава нещо, което смущава. Във всички случаи това е един от най-умните, забавни и вълнуващи филми, в който съм влюбен.

9/10