Кино в четвъртък: Interstellar

Предубежденията са един от основните врагове на човек, особено когато става дума за изкуство. С такива подхождам към всеки филм на Кристофър Нолан, който е смятан за един от гениалните режисьори на нашето време, докато филмите му, безспорно впечатляващи, всъщност бих определил като леко празни. Той притежава изключителна грандомания, доста студенина и визия, която всъщност прави нещата наистина добри. В Interstellar, който е написал с брат си Джонатан, Нолън успява да се възползва с пълна сила от всичките си негативи и позитиви, за да създаде едно неповторимо кино изживяване.

Това не е история за края на света, въпреки че ни поставя в недалечното бъдеще, където животът на Земята е към своя край, докато хората се хранят от намаляващи добиви царевица и са жертви на прашни бури и социална деградация. Нищо от това обаче не се казва директно, а го разбираме от коментари и подхвърлени реплики от героите. Първите, които срещаме, са Куупър (Матю Макконъхи) – бивш пилот на NASA, който като всички останали е фермер, и децата му Том и Мърф (Маккензи Фой), които живеят с тъста на Куупър в усамотена къща насред царевично поле. То е като извадено от времето на Голямата Депресия или Dust Bowl, но с лаптопи и автоматични машини.

Това не е и филм за космически пътешествия, въпреки че точно на такова тръгва Куупър, след като гравитационна аномалия го отвежда до тайна база на NASA. Целта на екипажа му, в който е и Амелия Бранд (Ан Хатауей), е да намери нов дом за човечеството, който обаче се намира от другата страна на червеева дупка, появила се близо до Сатурн. Тук науката, фантастиката и жестоката емоционалност на героите, която не съм очаквал във филм на Нолан, се преплитат в нещо, което няма как да не събуди сравнения с много sci-fi класики.

Най-големият враг в този филм се оказва не друго а времето. Тук то не просто тече, а се огъва, скъсява и разширява, докато екипажът лети през космоса, то всъщност е и един от главните ресурси и двигатели на историята. Точно времето води и до едни от най-меланхоличните и силни сцени, в които Макконъхи и Джесика Частейн (порасналата Мърф) показват великолепна актьорска игра. Всъщност в целия филм Макконъхи впечатлява – от свръх емоционалните сцени, през целия екшън, до саркастичните моменти, което със сигурност не се отнася за Мат Деймън, Ан Хатауей и Майкъл Кейн, например.

Към края си Interstellar се опитва да бъде наистина абстрактен и трудно смилаем, подобно на "2001: Космическа одисея". Ако в началото имаме просто гравитационна аномалия, която малката Мърф нарича призрак, а големите учени смятат за висш интелект, който им говори, то към края нещата отиват още по-далеч. Тук идва и съществената разлика с шедьовъра на Кубрик. В "2001: Космическа одисея" Кубрик изследва неща като еволюцията, интелекта и съществуването на човека, неговото преминаване към нещо по-висше, като създава един от най-големите шедьоври в киното, който е фокусиран в посланието си.

В Interstellar Нолан е типично разхвърлян, като основно възхвалява любовта между изоставената дъщеря и неостаряващия ѝ баща. Любовта е единственото, освен гравитацията, което може да победи времето, като признавам, че и аз въздишах от очарование. Тук се коментират човешки неща като злото и мотивацията ни, невъзможността да изоставим себе си и любовта си в името на нещо по-голямо. Докосва се и темата за еволюцията, но бързо е оставена. Може би най-силните послания са около възможността на човека да контролира сам живота си и коментарът на технологиите и отношението им с човека и човешкото. А може би няма точно определено послание и сценарият е пълен с линии, които така и не са прекратени.

Докато посланията страдат от неяснота и биха объркали незаинтересованите зрители, визията на Interstellar е грандоманска, поглъщаща и наистина впечатляваща. Тук виждаме най-красивия космос в киното, който е голям, тъмен и обземащ, докато малките хора пътуват в малкия си кораб, минаващ покрай огромния Сатурн. Има и червеева дупка, която изглежда като от сън, както и зашеметяваща визуализация на черна дупка. За приятния ефект със сигурност спомага огромното влияние на Кубрик, което буквално блика отвсякъде, включително и от снимането на филма.

Всички сцени с кораба „Ендюранс“ са резултат на практически ефекти, вместо погълналите цялата индустрия компютърни ефекти. Освен това Нолан е сред малкото режисьори, които снимат на лента, като това се отнася и за Interstellar, който също така не е в 3D формат. Това показва далеч по-голямо внимание към визията и изживяването, отколкото към смисъла и историята на филма.

А визията не свършва с космоса, като има и чужди светове, които виждаме. Те са също толкова зашеметяващи, с непозната гравитация, замръзнали облаци и гигантски вълни, които са тържество за окото. Дори родната ни Земя е странно красива, макар и в обичайните за Нолан тъмни, сиви и кафеникави нюанси. Голяма вина тук носи оператора Хойте Ван Хотема, който очевидно се справя чудесно с работата си.

Interstellar е замислен и изпълнен като кино изживяване, в което да се потопиш. В него големите неща са големи, поглъщащият космос е поглъщат, а шумният орган в музиката на Ханс Цимер е помитащ, което е и силата в работата на Нолан. Що се отнася до предразсъдъците те си остават, тъй като Interstellar, подобно на Incepction има огромен потенциал да каже големи неща, който сякаш е пропилян. За сметка на това Interstellar е шедьовър на увеселителното кино и наистина ще ме накара да гледам на Нолан с друго око.

9/10

Кино в четвъртък: Живи машини

Всеки си има слабости, като една от моите е научната фантастика, без значение дали говорим за кино, литература или друг вид изкуство. За съжаление този жанр е почти напълно доминиран от британски и американски продукци, като аз поне не се сещам за значим sci-fi филм от континентална Европа. Имах някаква бегла надежда, че “Живи машини”, филм на испанския режисьор Габе Ибаньес, който е сниман в България, ще бъде повод за гордост, че и Европа го може този жанр.

Е, както се очаква надеждите ми бяха разбити, но не и с началото на филма, което е великолепно, макар и клиширано. Ибаньес ни праща в 2044 г., когато слънчеви изригвания са превърнали Земята в предимно радиоактивно място и 99.7% от човечеството е мъртво. Оцелелите хора създават роботи, които наричат Automata - оригиналното име на филма, и имат два непроменими протокола - да пазят човешкия живот и да не променят нищо по себе си. Главният герой е Джак Вокан (Антонио Бандерас), застрахователен агент от корпорацията производител на роботите, който разследва случай с машини нарушили втория протокол.

Още в резюмето е ясно, че си имаме работа със стандартна история за роботи, които стават интелигентни и правят разни неща. Тук Ибаньес и другите двама сценаристи грабят с пълни шепи от Айзък Азимов, “Blade Runner” и още купчина sci-fi класики, които може би нямат нужда от повтаряне. Все пак има и светли моменти, като например повдигането на въпроса защо хората си мислим, че задължително трябва да оцелеем? В графата с приятните неща влиза и изграждането на света във филма.

Той ни представя една прекрасна анти-утопия, в която хората живеят в градове, затворени зад стени, докато роботите вършат почти всичко. В тези градове има огромни холограми на стриптизьорки, както и много разруха и непропорционално на настроението количество светлина. Историята обаче бързо ни изритва в пустинята, която е отвъд стените, където историята започва да буксува в клишетата на евтиния екшън и лишената от креативност фантастика.

Голяма вина за лошия вкус от филма има посредствената актьорска игра на почти всички, с изключение на Антонио Бандерас, която може и да е резултат на плоските герои. Това обаче не оправдава ветеранката Мелани Грифит да играе толкова жалко ролята на д-р Дюпре, въпреки че компенсира с гласа си, който дава на робота Клео. Най-ужасна обаче е Бригите Сьоренсен, която е в ролята на Рейчъл - досадната, бременна и напълно ненужна за историята съпруга на главния герой. Повод за усмивка, поне за родната публика, са няколко български актьори, които са просто част от посредствеността.

“Живи машини” е жертва на ужасния си сценарии, който е пълен с излишни елементи и клишета, с които дори хората незапознати в дълбочина с жанра са се наситили. Ибаньес показва потенциал за нещо добро, но за целта има нужда от внимателно фокусиране в посланията на филмите си, тъй като в "Живи машини" те са прекалено много, прекалено познати и прекалено недовършени. Затова и бих препоръчал този филм само на заклети фенове на жанра и също толкова заклети поддръжници на продукции с българско участие.

4/10

Кино в четвъртък: Не казвай сбогом

Дейвид Финчър е ужасен човек, който обаче обожавам. Причините за моята любов би трябвало да са известни на всеки, като основната вероятно е Fight Club. Неговият най-нов филм е по роман на Джилиан Флин, чието българско издание има ужасна корица. А Финчър е ужасен човек, защото с "Не казвай сбогом" за пореден път показва, че може много, докато прави един почти перфектен филм.

Филмът е почти перфектен заради историята. Тя ни запознава с Ейми и Ник Дън - готина двойка, която се маха от Ню Йорк заради икономическата катастрофа и отива да живее в дома на Ник в Мисури. В деня на петата им годишнина Ник се прибира у дома, където открива обърната и счупена холната маса, а от съпругата му няма и следа. Следва полицейско разследване, което бързо стига до извода, че изчезналата Ейми вероятно е убита. Търсенето на девойката се превръща в медийната кауза на местната общност, която получава изключително внимание, докато медийният цирк осъжда Ник като убиец и ужасен човек. Единствената причина за това е, че той е дистанциран, студен и дори леко неадекватен.

Историята е разказана с постоянно прескачане назад във времето, като условно филмът се разделя на две части. В първата "Не казвай сбогом" е предвидим и дори леко скучен филм, в който са изградени образите на странния Ник, гнусните медийни лешояди и невинната, изчезнала Ейми. След един от най-готините обрати, които съм виждал на голям екран напоследък, филмът рязко сменя тона си и Финчър успява да постигне онзи типичен за него ефект на постоянно напрежение.

"Не казвай сбогом" е филм, който показва няколко ужасни страни на модерното общество, но в нито един момент не раздава присъди. Задаването на дневния ред от медиите, които търсят сензация и работят по най-долните и таблоидни методи е обект на внимание. Също така виждаме ефекта от икономическите събития в последните години, без обаче тези две линии за размисъл да са натрапени. Подобно на "House of Cards", в който Финчър също има пръст, "Не казвай сбогом" е коментар на обществения живот в САЩ, докато всъщност обръща повече внимание на това как едни умни хора могат да манипулират масите, просто защото машината работи така.

За добрата история и сравнително доброто ѝ развитие със сигурност помага факта, че Джилиан Флин е автор, както на книгата, така и на сценария на филма. Също толкова важни обаче са и Бен Афлек и Розамунд Пайк (Ник и Ейми), които се справят превъзходно с едни многопластови и сложни персонажи, за което и двамата заслужават адмирации. Също толкова добре се справят и поддържащите Нийл Патрик Харис и Тайлър Пери, които задават тона в някои ключови моменти от филма. Истински блестяща е и поддържащата роля на Кери Кун, която играе Марго, сестрата на Ник.

"Не казвай сбогом" е много близо от това да е перфектният филм на Финчър, но за съжаление е жертва на историята, която разказва. Тя изисква в първата част на филма да си объркан от плоските персонажи, които са замесени в интрига, за която не знаеш нищо. Въпреки че втората част е перфектният реванш и може би най-вълнуващото кино от много време насам, след края на филма остава нещо, което смущава. Във всички случаи това е един от най-умните, забавни и вълнуващи филми, в който съм влюбен.

9/10

Кино в четвъртък: Guardians of the Galaxy

Филмите на Marvel определено са далеч от класически примери за висотите на киното като изкуство, изпълнено със смисъл, дълбоки послания и други артси неща. За сметка на това те съвсем успешно успяват да концентрират качествен екшън, готин хумор и онова типично комикс настроение в няколко часови филми. Всичко това се отнася с пълна сила заGuardians of the Galaxy, който спокойно може да грабне титлата "Най-готин Marvel филм".

В него се срещаме с пишлеме версията на Питър Куил, който бива отвлечен от извънземни. Двайсетина години по-късно, вече порастналия Куил е типичния комикс нехранимайко, който успява да се забърка в големи неприятности, докато търси мистериозна сфера, която трябва да предаде на Брокера. В процеса бива преследван от Ронан и щерките му - зелената Гамора и синята Небула, както и от "добрия си приятел" Йонду.

Цялата комедийна патаклама го отвежда в имеприята Нова, където е заловен от местната полиция и изпратен в жестоко охраняван затвор. Там попада с гореспоменатата Гамора, най-готиният и саркастичен енот, който сте гледали, Рокет и Груут, който е дърво. Буквално. Там се срещат и с Дракс, който покрива всички стереотипи за глупава бабанка-борец и смята думата "thesaurus" за обидна.

Очевидно силата на Guardians of the Galaxy съвсем не се крие в оригиналната история. Реално филмът е изпълнен с всички клишета, за които можете да се сетите, включително и щастливия край, сприятеляването с противника и драматичната сцена, в която те стават истински приятели. Само че тук има и огромна доза наистина свеж хумор, който е допълнен от адекватна актьорска игра и очаквано добра визия.

В края на филма е силно вероятно да харесвате досадния енот повече, отколкото предполагате и да се залеете от смях на последните кадри с дървото, което събира Чубака и Дървобрад в едно. Всъщност целият филм е пълен с класически, сърцераздирателни моменти, които всъщност сработват и много, ама много четкане за комикс/sci-fi нърдове. Най-хубавото е, че "Пазителите" не се взима на сериозно и успешно се подиграва с всяко клише, което срещате.

До скоро не харесвах летни блокбъстъри, главно защото смятах, че киното трябва да е изкуство. Marvel филмите бяха първите, които ме убедиха, че това изкуство може и просто да разтоварва и забавлява, без претенциите за стойност. В този смисъл Guardians of the Galaxy е върхът в продукциите на Marvel - ироничен, наистина забавен, непретенциозен и добре изпълнен.

8/10

Кино в четвъртък: Хобит: Пущинакът на Смог

Безспорно "Властелинът на пръстените" е един от киношедьоврите на нашето време. Голяма, епична, жива и завладяваща трилогия, с която човек убива 10 часа от живота си и се чувства добре от това. Литературната предистория на Властелина, както предполагам знаете, се казва Хобит и представлява една детска книга с обем от около 300 страници.

Кинопредисторията на Властелина, колкото и да е нелепо, се оказва, че също е 10-ина часов киноепос, разделен на три части. Втората част - Хобит: Пущинакът на Смог, най-накрая е тук, с общо 160 минути екшън. Историята продължава там, където свърши Неочаквано пътешествие и проследява пътя на веселата дружина през Мраколес, Езерния град, та чак до леговището на Смог в Еребор.

Тези 160 минути, за разлика от всичко друго във вселената на Властелина, което сме виждали, представляват една последователност от екшън сцени. Първо са орките, после са паяците в Мраколес, после е спасителната акция на Билбо в града на елфите, след това идва епизода с реката и буретата и т.н., докато не стигнем до последния час от филма, в който действието се развива около спиращия дъха дракон Смог.

Тук прозира и най-големия проблем на филма. Той наистина представлява една последователност от сцени, които са пълни с визуални ефекти, екшън и джуджета и хобит, с леки прескачания до Гандалф и някой-друг орк. Която и сцена да махнете, това няма да окаже никакво влияние на историята и геройте, защото те не претърпяват никакво развитие. И за да е идиотщината пълна, в Мраколес се срещаме с Леголас, който наистина произхожда от там според Толкин, но не се появява в оригиналната история. Последната капка за търпението на Толкин пуристите е изцяло новата и измислена от Джаксън и co. героиня - Тауриел.

Тя е изиграна от Еванджелин Лили (позната ни най-вече от Lost) и вкарва романтичната нотка на този филм. Макар че за човек, който не търпи такива "гаври" с историята на Толкин, тя няма място във филма, ролята ѝ е добре изиграна и вкарва нужната на всеки филм любовна нотка. Странното е, че тук зараждащата се афера е между елф и джудже.

Като цяло актьорската игра е на добро ниво. Мартин Фрийман е страхотен в ролята на Билбо Бегинс, като е достатъчно свеж и весел, но и пропит от Пръстена, когато трябва. Проблемът е, че в оригинала на Толкин, а и във филма, героите не са центъра на нещата. Това води до една тричасова поредица от наглед произволни събития, в които героите не търпят развитие и актьорите няма как да покажат особени способности, освен красива акробатика.

Всъщност новата трилогия на Джаксън представлява 10 часа кино, създадено по една плоска, детска книга. Книга, която се фокусира върху едно по детски свежо, макар и с някои сериозни моменти, приключение, чиято силна част са геройствата и приказния свят. Тук имаме едни протяжно и отегчително дълги геройства, безспорно красив свят и нищо друго. А това не е основата на истински добро кино. Затова и Хобит: Пущинакът на Смог е един болезнено дълъг и сравнително забавен филм, с много действие, чиито най-големи постижения са визуалните ефекти.

7/10
Хобит: Пущинакът на Смог е в кината от 13 декември. Разпространява Форум Филм България.

Кино в четвъртък: Kick-Ass 2

Kick-Ass е от онези адаптации по комикси, които харесвам, защото остават адски близки до изходния материал. Заради това, ако сте чели или гледали първият филм, Kick-Ass 2 ще ви донесе познато усещане. За съжаление обаче приликата е само привидна и детайлите по-скоро ще ви разочароват.

Както видяхме в края на първия филм Крис Д'Амико, познат и като The Red Mist, е супер ядосан на Kick-Ass, заради смъртта на баща си. Това го вдъхновява да стане първият истински суперзлодей с умопомрачителното име The Mother Fucker и да събере банда от други злодеи, които да намерят и убият Kick-Ass. В това време Kick-Ass успява да намери други супергерои, с които сформират Justice Forever - група, която се бори с малки и големи злини. Hit-Girl пък се опитва да се внедри в живота в гимназията и да намери себе си, което по-скоро не й се получава.

Съвсем очаквано филмът не блести с нищо особено. Актьорската игра е по-скоро средна работа, като дори Джим Кери в ролята на Captain Stars and Stripes не успява да оправи положението. За разлика от комикса тук имаме доста плоски персонажи, които не получават развитие от актьорите, макар че би могло. Музиката е ненатрапчива, което винаги съм смятал за плюс. Единственото, което е очаквано много е кръвта и насилието - неща, които са съвсем в духа на Kick-Ass.

Сигурно бих оценил Kick-Ass 2 далеч по-високо, предвид факта, че това е летен хит, ако не беше адаптация по комикс. И то не какъв да е комикс, а по един от най-добрите комикси в последните няколко години, поне според мен. Проблемът е, че комиксите са не просто кървави, безумни и пълни с нецензурни думи и изрази. В тях има едно настроение на тегнеща драма и отчаяние от света, хората и самия себе си, което лъха от героите. Историята в по-новите комикси става още по-"тегава", докато филмът продължава да бъде супергеройска комедия с тонове очевидно фалшива кръв и повръщано.

И все пак препоръчвам феновете на този тип филми да видят Kick-Ass 2, защото той е забавен. Оставете очакванията си за нещо сериозно и върховно за четенето на комиксите и отидете да гледате летен блокбъстър. Като такъв филмът е върховен.

6/10
Kick-Ass 2 е в кината от утре 16. август

Кино в четвъртък: Детски работи

Battle Royale

В условия на икономически спад и масово бойкотиране на системата от страна на учениците, Японското правителство приема Battle Royale act. Закон, според който всяка година произволен клас бива избран, за да участва в нещо като риалити шоу, от което оцелява само един. След като всичките 41 ученици получат торба с провизии и произволно оръжие (от узи до капак за тенджера), те имат 3 дни, в които да се избият, докато оцелее само един.

Изключително динамичен, кървав и силно притеснителен филм с произход Япония. Аз лично го възприех като дисекция на японските училища, от която прозират безумните отношения, които имат тамошните деца. В същото време филмът е завладяващ и забавен, доколкото поредица от кървави убийства между обезумели тийнейджъри може да е забавна. Важно е да отбележим, че Куентин Тарантино е обявил Battle Royale за един от любимите си филми.

8/10

Moonrise Kingdom

Любовната история на две 12 годишни хлапета. Действието се развива през 60-те на изолиран остров, където Сам избягва от скаутския лагер, за да се срещне със Сузи и двамата да се отдадат на любовта си. Това води до едно от най-абсурдните издирвания, в което са включени останалите малки скаути и лидерът им (Едуард Нортън), местният полицай (Брус Уилис) и родителите на Сузи.

Това е филм, в който 12 годишно момиче се разхожда по сутиен, чете на любимия си, също 12 годишен, който пък пуши лула и рисува голи тела. И всичко това е напълно естествено, без да дразни или шокира. Едно визуално тържество, което се покланя на ретро подходите в киното и искри от цвят и топлина.

9/10

Кино в четвъртък: Imagine

Самата идея за слепотата е нещо, което зрящите хора трудно могат да си представят. Как тогава един режисьор би успял да представи слепотата в едно визуално изкуство, каквото е киното? Единственият възможен отговор след сблъсъка с „Imagine" на Анджей Якимовски е "великолепно".

Лентата е в селекцията на 17-тото издание на международния София Филм Фест, който върви в момента.

Иън е слепец, който не използва бастун, а се ориентира благодарение на звуци, миризми и изострените си инстинкти. Един ден той пристига в институт за незрящи в Лисабон, където трябва да помогне на група деца да се научат как да изпълняват ежедневни задачи, например - да си налеят вода. Негов съсед е затворената Ева.

Иън успява да стигне до нея и двамата излизат по опасните улици на Лисабон, където той демонстрира уменията си да "вижда" света, въпреки слепотата. Това успява да вдъхнови децата в института, че и те могат да се справят с живота и без белия бастун. Главният лекар на института обаче не е съгласен и се конфронтира с Иън, тъй като смята, че действията му са опасни.

Така стигаме до един от ценните моменти на филма. Въпреки първосигналната подкрепа на независимия Иън, режисьорът Якимовски сваля зрителите на земята с рационални доводи, които показват, че светът всъщност не е идеално място.

Концентрирайки се в света на незрящите, „Imagine" успява да покаже, че слепотата не е само физическа. Иън разказва за пристанището и кораба който е "видял", но през целия филм нито героите около него, нито зрителите са убедени, че думите му са истина. След като дори редовните клиенти на бара казват, че кораб няма, магията сякаш изчезва, но само, за да се завърне в последните секунди.

„Imagine" не представя незрящите си геори като светци, но успява да постави зрителя на тяхно място. Така, вместо да виждаме всичко, често кадърът е фокусиран върху лицата на героите. И единствените признаци за случващото се около тях са звуците на минаващата кола, например. По този начин зрителят е много умело поставен на мястото на незрящите герои, въпреки визуалната природа на киното.

В дъното си „Imagine" е поредната вдъхновяваща история, която би накарала зрителите да се замислят доколко оценяват нещата, които приемат за даденост. Всъщност, Якимовски успява да прикове вниманието с подхода си към визуализиране на слепотата, който е изключително силен и вдъхновяващ. Това превръща простата история в истинско кино удоволствие.

9/10

Публикувано в webcafe.bg

Кино в четвъртък: Цветът на хамелеона

След като преди почти година си причиних недоразумението Аве на Константин Божанов, се отказах от българското кино. За съжаление обаче надеждата умира последна и затова реших да дам шанс на родния Цветът на хамелеона, който е част от програмата на София Филм Фест и ще е из родните кина от 5 април. За по-голямо съжаление, това беше грешка.

Цветът на хамелеона е поредният български филм, чието действие се развива в края на комунизма и началото на демокрацията. Супер обърканата и объркваща история ни запознава с Батко (Руши Видинлиев) - сирак, отгледан от леля си, която му казва, че всъщност тя му е майка. Той бива вербуван като агент на ДС, но доста скоропостижно е освободен от длъжност, защото се престарава в работата си. След като егото му е посмачкано, той решава, че ще използва методите на ДС, за да си създаде собствен фиктивен отдел, който нарича "Пол" и в който вербува доста колоритни "агенти". Някъде в средата на филма демокрацията идва, Батко разбира, че лелята, която трябва да му е майка, всъщност е умряла девствена и започва да използва всички документи от отдел "Пол", за да изнудва бившите си агенти, които в момента са по върховете на властта. Някъде там има и нещо като любовна афера, която е толкова неразвита, че по-добре въобще да я нямаше, въпреки приятните препратки към Казабланка.

Идеята на филма е да е забавна история за един патологичен лъжец. Само че тази идея се изгубва в до болка втръсналите ни комунистически елементи, които се сипят от него. И макар това да не е филм за социализма, както натърти режисьорът Емил Христов, то той оставя впечатлението за точно такъв. Всичко това би могло да се преживее, ако историята не беше толкова безумно объркваща и непоследователна, че към средата на филма да се чудя какво точно се случва.

Единствените хубави неща в Цветът на хамелеона са Руши Видинлиев и визията на филма. Колоритните персонажи, приятните кадри и цялостно добрата продукция са все по-често срещани у нас, но тук сякаш летвата е вдигната до ново ниво. В същото време Видинлиев, без да блести, успява да бъде убедителен в ролята си на Батко. Естествено и тук каста страда от проблема на рецитирането в българското кино, но с това сякаш вече сме свикнали.

Като цяло Цветът на хамелеона е поредното доказателство на твърдението, че родното кино е в имитация на възход. Цялостно объркващ филм, който ме накара на 40-тата минута да се замисля дали да не си тръгна от залата. И поредната причина да подхождам с още по-големи резерви към българските филми.
4/10

Кино в четвъртък: Оз: Великият и могъщият

След няколкото версии на Снежанка, гаврата с Хензел и Гретел, интерпретациите на Братя Грим и анимационните закачки по Червената Шапчица, дойде време и на Магьосникът от Оз да преживее модерна екранизация. Общото във всички изброени филми е, че това не са екранизации на приказки, а по-скоро доста странни адаптации по мотиви на тези приказки. Това е важно уточнение, когато си говорим за бозавите истории, които се развиват в тези филми.

Тази интерпретация е нещо като предистория на Магьосникът от Оз и разказва за един доста смотан фокусник, който успява да попадне в магическата страна Оз. Там той среща добрата вещица Теодора, която му обяснява за пророчество, според което той е великият магьосник, който ще спаси страната от Злата Вещица. После се оказва, че добрите са лоши, лошите са добри, а магьосникът не бил толкова смотан. Стандартна история, в която най-силния момент е когато "магьосника" все пак успява да поправи краката на второто момиченце, което го моли за помощ.

Без да изненадам никой, ще кажа, че фокусът в този филм са ефектите. А те са впечатляващи, въпреки че напомнят прекалено на Бъртъновата Алиса. Особено готино е раздвижено порцелановото момиченце, както и летящата маймуна. Другата приятна заигравка е, че филмът започва във формат 4:3 и е черно-бял, като само от време на време малко огън изхвърча извън кадъра и в черните полета отстрани. Когато фокусникът пристига в Оз, нещата елегантно добиват цвят и преминават в стандартното 16:9. Може би най-голямата визуална катастрофа е злата вещица, която в един момент безумно напомня Hulk, яхнал метла.

Играта на Мила Кунис, вероятно би била впечатляваща, ако не беше досадна. В опита си да е зла, изглежда като че позеленяването идва от напъване. За сметка на това Джеймс Франко съвсем прилично го раздава като глуповат и отдаден плейбой. Останалите в каста са по-близо до нелепи, отколкото каквото и да е друго, но в контекста на детска залъгалка е ОК.

Като цяло Оз: Великият и могъщият е визуално пиршество, което със сигурност ще се хареса на хлапетата и феновете на безсмислените приказни филми. На всички останали препоръчвам да помислят доколко им се гледа двучасов маратон от визуални ефекти и кофти актьорска игра. А феновете на оригиналната история, най-добре да си спестят мъките.

6/10

Кино в четвъртък: Хобит: Неочаквано пътешествие

Няма да преувелича ако кажа, че Хобитът* е най-очакваният филм за тази година, ако не и за последните няколко. "Продължението" на Властелинът на пръстените е точно толкова нелека задача, колкото и на трилогията, тъй като книгите на Толкин, освен едни от най-описателните творби, имат и легиони от претенциозни фенове. За щастие Питър Джаксън и екипът му за пореден път показват, че няма невъзможни неща в киното.

За нечетящите - Хобитът е Билбо Бегинс, а неочакваното пътешествие му е поднесено сравнително принудително от магьосника Гандалф Сивия, който организира пиршество с 13 джуджета в дома на невинния полуръст. Ден по-късно въпросната дружина се втурва в приключение, което цели освобождаването на падналия преди 200 години град на джуджетата Еребор, в който сега се е настанил злият дракон Смог. Надявам се е излишно споменаването, че Хобит е предисторията на Властелинът на пръстените.

Адаптацията на Хобитът следва сравнително стриктно книгата, като естествено има някои промени в името на киното. Най-коравите фенове може и да им се подразнят, но със сигурност ще останат доволни от многото реплики, които са директно извадени от произведенето на Толкин. Другото голямо удоволствие за феновете са песните, които разказват голяма част от предисторията и във филма са реализирани перфектно.

Хобитът носи онова ужасно приятно чувство, с което свързвам и трите части на Властелина. То е предизвикано от смесицата от визуална и звукова епичност, супер убедителна актьорска игра, безкомпромисни костюми и поглъщата история на Толкин. Резултатът е, че в рамките на три часа трудно ще си помислите за нещо извън киното. Като излезете от залата може и да се сетите, че в някои моменти визуалните ефекти са били наистина некачествени и очеизбодни, но това по никакъв начин не променя цялостното впечатление от филма.

Като луд фен на Толкин, първата част на Хобитът ми донесе огромно удоволствие с всяка минута. Освен това успя да оправдае всичките ми безумно високи очаквания, като дори ги надмина. Най-просто казано Питър Джаксън съумя да създаде поредния шедьовър.

9/10

________________

Някакво логично обяснение защо The Hobbit се превежда нечленувано Хобит?

Кино в четвъртък: Облакът атлас

Облакът атлас не е просто филм. Не е и шест филма в едно. Това е едно киноявление, което ще остане в историята.

В рамките на близо 3 часа тандемът Уашовски, както наричат бившите братя, след като Лари стана Лана, успяха не просто да ме забавляват, а буквално да ми върнат вярата в киното. Ще пропусна изреждането на герои и актьори, защото героите са много, а актьорите имат много роли. Ще пропусна да разкажа и основите на шестте истории, които разказва филма. С лек финт ще избегна и жалките опити да опиша какво се опитва да каже филма. Причината е, че той казва малко, но и адски много едновременно. 

Но не тези неща са най-хубавото на Облакът атлас. Диамантът се крие в невероятната магия, която Уашовски и Том Тиквър са забъркали, за да се получи един урок по кино. Увлекателно, смислено, красиво, докосващо и зашеметяващо. А всъщност всичко написано дотук е глупост и филмът се нуждае от само една дума.

Велик!

10/10

Кино в четвъртък: 007 координати: Скайфол

Агент 007 никога не е бил отправна точка за качествено кино, нито пък филмите с него са били сред личните ми фаворити. Въпреки това вече 50 години Джеймс Бонд е институця, както в киното, така и в модата и цялостната представа за мъжа. Въпреки че прави опит да каже нещо повече, Скайфол не бяга от познатия калъп и предлага приятен, но почти изпразнен от съдържание, екшън.

Лентата започва с дежурната екшън сцена с всички нужни елементи - коли, мотори, разходка по покривите на сгради, секси мацка, престрелка, драматичен скок върху покрива на влак и един багер там. Естествено в края на тази сцена Бонд (Даниел Крейг) умира, само за да възкръсне няколко минути по-късно, тъй като трябва да открие и пребори злодеят. Докато предвидимият сценарий води 007 за носа, той успява да се отърка във всички Бонд клишета, за които можете да се сетите, та дори и в класическия Aston Martin DB5, който помним от времената на Шон Конъри.

Различното в Скайфол идва със злодея Раул Силва (Хавиер Бардем), който отмъква списък с данните на всички тайни агенти на MI6. С тази информация и свръхвисоката си техническа грамотност той се опитва, и почти успява, да причини тотален хаос и разруха, както в агенцията, така и в героите. А за разлика от преди, тук Бонд не е Супермен, дори напротив. Той остарява, не е перфектен в стрелбата и физическите изпитания, има душевни проблеми и е изправен пред трудни въпроси за необходимостта от него.

Идеята за човешки Бонд, както и развитието й са интересни, но за съжаление всичко е прекалено повърхностно и се губи на фона на секси мацките, бързите коли и ефектните престрелки. Интересно е, че 007 координати: Скайфол се опитва да бъде The Dark Knight, а Сам Мендес се опитва да е Кристофър Нолън, но опитът е крайно неуспешен. Това прави лентата една идея по-интересна от класическия филм за Бонд, но в крайна сметка си остава просто поредния екшън филм с голям бюджет, който ще забравите след няколко дни.

6.5/10

Кино в четвъртък: Недосегаемите

Всеки път, когато гледам европейски филм, се чувствам потресен от факта, колко изостанала е масовата култура, която се провира откъм щатите. И всеки път излизам от залата зареден, сякаш съм гледал есенция на Into The Wild. Нещо подобно се случи и с Intouchables - френски филм на режисьорското дуо Olivier Nakache и Eric Toledano, за които са работили и по няколко други филма заедно, макар че са сравнително млад тандем. Освен това филмът е обрал солидно количество награди по всякакви кинофестивали, обявен е за културното събитие на 2011 във Франция и е на 103-о място в IMDB Top 250.

Историята се завърта около богаташа и аристократ Филип, който е закован за инвалидната количка и може да мърда единствено главата си, след като претърпява инцидент с параглайдер, и Дрис - младеж от гетото, който съвсем случайно става личен асистент на Филип. След това историята се впуска в оформянето и затвърждаването на едно приятелство, което се случва като на магия, но успява да дръпне рязко някой струни на емоционалността. За първи път от много време някой филм ми навя толкова много мисли в главата - от безумието в класовото разделение, което ни лишава от ценни контакти, мине се през важността на това да има кой да ти покаже как да се освободиш от демоните си и да се наслаждаваш на живота и се свърши с елементарното осъзнаване, че всеки има нужда от искрена подкрепа и истински приятели.

В главните роли са François Cluzet (Филип) и Omar Sy (Дрис), чиито имена видях за първи път в киносалона, но правят невероятни и запомнящи се роли. Химията между двамата със сигурност е една от основните причини филмът да е толкова автентичен. Историята е поднесена ненатрапчиво, но изключително вълнуващо. Без проблем се вижда разкоша в имението на Филип, мизерията на гетото, великолепието на полета с параглайдера. Във всички тези сцени има и внимателно подбрана музика, като комбинацията от Nina Simone и гореспоменатия полет е меко казано вълнуваща. В целия каламбур от хвалебствия добавям и прелюбопитния поглед над музиката и изобразителното изкуство, които се показват от героите.

Като за финал трябва да спомена, че този филм може да се окачестви като комедия. Не за друго, а защото още от първата сцена, та чак до края ни дава поводи за искрен смях. Още един задължителен филм, създаден по истински случаи.

8.5/10

Кино в четвъртък: Отмъстителите

Винаги съм си падал по комикси и историите в тях, като откакто се помня любимият ми герой е Spider-Man, любимият ми комикс е The Dark Knight на Франк Милър, а любимата ми вселена е тази на Marvel. Като такъв фен бях доста разочарован от някои опити на Marvel Studios в кино индустрията, които просто объркваха всичко в историята, без да предлагат кой знае колко хубави филми. За щастие един от краиъгълните камъни на Marvel вселената - The Avengers, се сдоби с един съвсем нелош филм.

Историята е съвсем тривиална - директорът на S.H.I.E.L.D. Ник Фюри събира супергероите под името The Avengers, за да се борят с Loki, който иска да унищожи света. Въпросните супергерои са Iron Man, Captain America и Hulk, като в процеса на историята се присъединяват и Black Widow, Hawkeye и Thor. 

Хубавото на това развитие на събитята е, че виждаме характера и историята на всеки от шестимата супергерои, както и личните им търкания, които съвсем не минават без огънат метал и няколко зрелищни сцени. Тук изпъкват и уменията на актьорския състав, който сякаш се върти около Робърт Дауни Джуниър (Iron Man) и Скарлет Йохансон (Black Widow), които вкарват нужното количество драма и сексапил в екшъна. Всъщност е много вероятно това леко драматично и повече забавно представяне на нещата да е тайната съставка, която прави тези стари и изтъркани супергерои толкова готини през 2012.

Със сигурност за това помагат искрено разсмиващите бъзици по време на целия филм, наистина зрелищните визуални ефекти и добрия саундтрак. Особено внимание заслужава финалната битка, в която орда извънземни нападат Манхатън, а The Avengers се опитват да ги спрат. Това са може би най-зрелищните 30-40 минути, които съм виждал напоследък и първата подобна сцена от много време насам, която ме накара да ѝ се изкефя искрено. За целта обаче, наистина гледайте филма на IMAX, защото предполагам, че на обикновено 3D се губи част от зрелището.

Филмът определено няма да получи награда за оригиналност, дълбочина на историята или особени кинематографични похвати, но въпреки това вече получава силно одобрение. Явно тайната наистина се крие в баланса между драмата, любимите герои, зрелищните ефекти и добрият маркетинг. Аз съм приятно изненадан от резултата и препоръчвам филма.

7.5/10

Кино в четвъртък: Аве

Признавам без бой - силно резервиран съм към всеки български филм, въпреки че имаше няколко заглавия в последните години, които ми харесаха доста. За съжаление серията от хубави български филми приключи драматично. За още по-голямо съжаление тя приключи със смущаващо слабият "Аве", който е носител на награди от фестивали в Сараево, Варшава, Хамбург, София и Порто.

Историята на филма е безумна, по-скоро скучна, и тук-таме леко разсмиваща. Докато Камен (Ованес Торосян) стопира от София за Русе, за да отиде на погребението на свой приятел, се среща със 17 годишната Аве, която се опитва да намери брат си. По време на пътуването девойката успява да вкара Камен в редица проблеми, благодарение на патологичният си навик да лъже хората, което води до няколко забавни ситуации. Ако правилно съм разбрал филмът се опитва да покаже порастването на двама лешпери, като инструментът за това действие е извратената им комуникация и сблъсъкът със смъртта. Само че представянето е далеч повече от посредствено и единственото, което остава в главата на зрителя след финалните надписи е досада. Да не говорим, че никога не бях бързал да се махна от залата толкова много.

Дали заради свръхпретенциозния сценарий или просто неумение, не мога да говоря със сигурност, но актьорската игра в "Аве" е наистина силно смущаваща. Ованес Торосян, който прави доста силни роли в "Източни пиеси" и "Тилт", тук е по-скоро безучастен. Пуши си циграта, ходи наперено, малко вика, но по никакъв начин не влага каквото и да е от себе си в образа на Камен. Същото, но в по-голяма степен се отнася за Анжела Недялкова. Епизодичните появи на кинозвезди като Йосиф Сърчаджиев и Николай Урумов не помагат за цялостното впечатление.

Предвид факта, че гледах филма в кино "Одеон", което е пословично с ужасното качество на звука и картината, не мога да дам напълно обективна оценка за визията на филма, но е факт, че на моменти прави впечатление. Има някои ценни кадри, като визията е по-скоро мрачна, какъвто е и цялостният тон на филма, въпреки шегите. Музиката, нито дразни, нито прави впечатление, което попринцип считам за плюс.

Честно казано всички позитивни коментари, които видях за филма са адекватни, но пропускат една ключова част от киното - то трябва да е ясно и разбираемо, да говори на хората, дори когато изисква малко мисловна дейност преди същинското осъзнаване. Комбинацията от неясна режисура, претенциозен сценарий и посредствена актьорска игра превръщат "Аве" от филм с потенциал в поредната кинобоза.

4/10

Кино в четвъртък: Into The Wild

Има филми, които са тежки, потни и лепкави. Те са трудносмилаеми и те карат да мислиш много, за да стигнеш до същността им. Тези филми имат за цел да отворят вратичката на въпросите, които да изпълнят главата на зрителя и да не го оатавят да спи. Тези филми са наистина добри.

Into The Wild е коренно различен тип филм. Той е от онези заглавия, които те хващат за ръката, включват емоционалния бутон и буквално изстрелват нанякъде. От онези филми, които до последната минута са като гореспоменатите филми, но точно накрая просто ти разказват играта и убиват въпросите. На тяхно място удобно се намества едно незаменимо прозрение.

Into The Wild е от онези филми, които те карат да се усмихваш през сълзи. Докато Еди Ведър шепне поезията си, а главният герои отново не намира себе си. Докато същият той успява да покаже простички неща от живота на околните. Докато сякаш си в екрана и усещаш вълните и залеза. Споменах ли за китарата на Еди?

Into Тhe Wild е адски прост филм. Той не повдига въпроси, не е наръчник за духовно извисяване, нито пък сложната история на една откачалка. И в същото време е точно това. Но последната му минута просто изстрелва куршум на точното място. Точно така че да не станеш от стола и да си кажеш "Ебаси филма".

И не, тук няма нищо библейско - просто историята на един човек, който има нужда да открие света и себе си. Но открива една елементарна истина, която сякаш убягва на всички ни, точно както и на самия него.

Технически погледнато режисьор е Шон Пен, в главната роля е Emile Hirsch, а филма е от 2007. За капак музиката е от Eddie Vedder, а оператор е Eric Gautier. Оценката ми е 10/10. Това само, за да не останат незабелязани цифричките. Приятно гледане и си изключете прагматизма.

Кино в четвъртък: Кожата, в която живея

Въпреки че се опитвам да пиша за филми, като цяло се възприемам за кино лаик и една от причините е, че не съм гледал филми на значими режисьори като Педро Алмодовар, например. Миналия четвъртък реших да променя това, като гледах "Кожата, в която живея", който беше част от фестивала Киномания. Честно казано мога да опиша филма с точно три думи - задължителен за киноманите, но държа да споделя и още малко впечатления.

Историята разказва за пластичния хирург Робърт Ледгар (Антонио Бандерас), който разработва революционен вид синтетична кожа и очевидно се бори със собствени демони. Той тества изобретението си върху мистериозната пациентка Вера Круз (Елена Аная), която използва като опитно зайче. И всяко изречение в повече би развалило удоволствието, затова спирам тук.

Актьорската игра е на много високо ниво, като Елена Аная, чието име прочетох за първи път в IMDb след филма, прави силно впечатление, не само с фигурата си. Антонио Бандерас, който попринцип не харесвам много, също прави силна роля, макар да не ме впечатли особено.

За съжаление и този филм гледах в Зала 1 на НДК и също като "Опасен Метод" прожекцията беше с по-скоро лошо качество. Въпреки това се видя майсторството в кинематографията, което в комплект с добрите актьори и впечатляващата музика прави самото гледане на филма удоволствие. Особено приятен е фактът, че визуално филмът е по-скоро нежен, което е в абсолютен контраст с историята, която е по-скоро брутална.

Точно там се крие и силата му. Историята е вулгарна, смущаваща и наистина адски брутална, докато общият тон е приятен, спокоен и ужасяващо нормален, с изключение на няколко по-интензивни сцени. Но всъщност онова приятно усещане за един изключителен филм, на излизане от залата, се дължи на факта, че нежността и бруталността присъстват от началото, до, буквално, последния кадър. Та, макар че се повтарям, гледайте филма - задължително.

Кино в четвъртък: Опасен метод

В историята на човечеството има личности, за които хората просто трябва да знаят. Не заради друго, а защото тези личности са едни от "виновниците" за сегашното масово разбиране за света, като в същото време имат интересна и донякъде поучителна история. Зигмунд Фройд и Карл Густав Юнг са точно такива личности и вероятно това е причината да са основните действащи лица във филмa на Дейвит Кроненбърг "Опасен метод".

Филмът се фокусира върху лечението на Сабина Шпилрейн (Кийра Найтли), която е пациентка първо на Юнг (Майкъл Фасбендър), а по-късно и на Фройд (Виго Мортенсен). С тази история се  разказва за началото на психоанализата и заформянето на някои от най-значимите идеи на Юнг, както и за влошаването на отношенията между него и Фройд. За мен поне историята е представена доста добре, като фокусът е по-скоро върху пациентката и Юнг, отколкото върху Фройд. Както една приятелка отбеляза, това вероятно се дължи на факта, че за тези събития има исторически данни само от дневника на Юнг. Иначе филмът е базиран на постановката The Talking Cure на Кристофър Хемптън.

Макар да смятам, че е излишно, се чувствам длъжен да отбележа изключителната актьорска игра. Ролята на Фройд е била отредена за Кристоф Уолц, но за щастие по това време той е зает с друг филм, заради което Кроненбърг се обръща към Мортенсен, който се справя отлично. Фасбендър също е убедителен в ролята на Юнг, но личният ми фаворит е Кийра Найтли, която прави най-добрата си роля до момента.

Чувствам се длъжен да споделя, че въпреки ужасяващото качество, което предлага Зала 1 на НДК, имаше кадри и сцени, които ми направиха впечатление с красотата си, което пък говори за добре свършена режисьорска и операторска работа. 

Накратко не очаквайте филм за Фройд или Юнг. По-скоро филмът е за развитието на един метод и влиянието му върху двамата учени. Според мен филмът заслужава да бъде изгледан, ако не заради друго, то поне заради общите познания, които дава за Фройд и Юнг.

"Друго кино" в четвъртък

То не е точно в четвъртък всъщност, но традицията повелява, въпреки че блогът сякаш е получил някакъв инсулт в последния месец. Споко, тука съм, само имам много да разказвам и нямам време. Но това е друга тема, сега си говорим за кино.

Не какво да е кино, а друго кино. Т.е. не просто друго кино, а "Друго кино". Наречете го кино фестивал или както си решите, но важното е, че този уикенд в София ще видим нещо ново. На 24 и 25 септември в кино "Одеон" ще ни бъдат показани някои български документални филми, само че не в стилистиката на Discovery Channel. Сред тях са два филма, които очаквам с интерес от доста време.

Единият се казва "Малък-голям" филм и се опитва да разкаже за родната музика и по-конкретно твърдата музика - хеви метъл, турбо фолк... Повече може да усетите от трейлъра на филма, който е качен в YouTube. Също там са и видеоклиповете на бандите Melekh, Past Redemption и Sisters of Radomir, които са част от филма.

Другият филм е "Опасни игри", в който ще видим историята на Христина Тушева. Не си чувал за нея, нали? Е, аз ще ти разкажа малко, пък като видиш филма ще знаеш много. Христина е едно дебеличко тийнче, което има доста повече воля и желание за промяна от очакваното и се превръща в жена, която краси страниците на доста списания, сред които и Playboy, добра боксьорка и нещо като секс икона.

Освен тези два филма, които са най-интересното за мен, този уикенд в Одеон ще се покажат още няколко пълнометражни, както и подборка от късометражни филми, които не са показвани на голям екран или са показвани пред доста малък кръг хора. Повече информация има във фейса.

ПП:
Искам да вметна, че и в двата филма, за които говоря е замесен Темелко Темелков, който по някакво стечение на обстоятелствата ми е баща. Това е и причината да не искам да пиша "ревюта" за тези филми и да искам някой доброволец-блогър да ме отмени по тази задача. Знаете къде да ме търсите.