Голямата лъжа за малките хора

Не им вярвай, миличка, няма време! // The Granddaughter by Yuliya Bahr, on Flickr

Знаете ли коя е най-голямата лъжа, която със сигурност сте чували през огромна част от живота си? Спокойно, млад си, животът е пред теб, има време за всичко. Гадната, подмолна, успокоителна лъжа на задоволената част от човечество, която в общия случай се е размножила и иска да спести тежката диагноза на отрочето си.

Истината е, че време няма, дори когато си на 40 секундна възраст. Ако се родите с мисълта, че има време, целият живот е пред вас и решите да не се тормозите точно сега с болезнената първа глътка въздух, която ще раздере дробовете ви и ще изтръгне онзи бленуван плач от гърлото, то просто ще си умрете. Пагубно некоректна и грозна метафора, която обаче се отнася за почти всичко в онази пъпчасала и недоклатила част от живота.

Истинската драма всъщност е, че време наистина няма, но в тази възраст нямаме и акъл. Осъзнаваме, че искаме нещо, което необходимо, но недостатъчно условие за внедряване на смисъл в живота. Тук идва и по-трудната част, която се вкопчва във въпроса какво по дяволите искаме в крайна сметка? Какво прекрасно, златно нещичко ще ни стопли и ощастливи за цял живот? Въпрос, на който повечето от нас забиват и то от рано.

Това пък ни фрустрира жестоко, защото сме млади и искаме отговор, веднага! Тогава, в отчаянието си, евентуално се допитваме до мъдрите, възрастни хора, които са патили. Те пък, тъпаците, с усмивка ни успокояват, че не трябва да се косим, защото има време. Време, в което пенсията и старческата им деменция настъпват с бодра крачка, придружавани от неизбожното затваряне на житейския цикъл, в който наследникът ще трябва да осигури тяхното добруване.

Истината обаче, истинската истина, е че време няма! Единственият изход от всички порочни кръгове е да започнем с блъскането на главата възможно най-бързо, за да я калим също толкова скоростно. Това ще ни помогне да започнем и с пробиването на всички стени, които ще ни се пречкат през целия живот, докато броят им расте в геометрична прогресия. Естествено, че нещата ще започнат с провали, от които челото ни ще кърви, докато мама, вероятно възрастна и мъдра, ще ни почиства с йод и риванол. Но пък в края на краищата ще сме опитали, ще знаем как не става и ще продължаваме да бутаме напред.

И време няма поради една елементарна причина. Мъдрите възрастни не са мъдри, защото е минало време, а защото са си строшили цялата глава от блъскане в стени. Затова и самосъжалението, че не си наясно с живота си е глупаво, почти колкото успокоението, че можеш да чакаш, защото има време. Така че стягайте се и започвайте да действате, защото време наистина няма!

Кино в четвъртък: Interstellar

Предубежденията са един от основните врагове на човек, особено когато става дума за изкуство. С такива подхождам към всеки филм на Кристофър Нолан, който е смятан за един от гениалните режисьори на нашето време, докато филмите му, безспорно впечатляващи, всъщност бих определил като леко празни. Той притежава изключителна грандомания, доста студенина и визия, която всъщност прави нещата наистина добри. В Interstellar, който е написал с брат си Джонатан, Нолън успява да се възползва с пълна сила от всичките си негативи и позитиви, за да създаде едно неповторимо кино изживяване.

Това не е история за края на света, въпреки че ни поставя в недалечното бъдеще, където животът на Земята е към своя край, докато хората се хранят от намаляващи добиви царевица и са жертви на прашни бури и социална деградация. Нищо от това обаче не се казва директно, а го разбираме от коментари и подхвърлени реплики от героите. Първите, които срещаме, са Куупър (Матю Макконъхи) – бивш пилот на NASA, който като всички останали е фермер, и децата му Том и Мърф (Маккензи Фой), които живеят с тъста на Куупър в усамотена къща насред царевично поле. То е като извадено от времето на Голямата Депресия или Dust Bowl, но с лаптопи и автоматични машини.

Това не е и филм за космически пътешествия, въпреки че точно на такова тръгва Куупър, след като гравитационна аномалия го отвежда до тайна база на NASA. Целта на екипажа му, в който е и Амелия Бранд (Ан Хатауей), е да намери нов дом за човечеството, който обаче се намира от другата страна на червеева дупка, появила се близо до Сатурн. Тук науката, фантастиката и жестоката емоционалност на героите, която не съм очаквал във филм на Нолан, се преплитат в нещо, което няма как да не събуди сравнения с много sci-fi класики.

Най-големият враг в този филм се оказва не друго а времето. Тук то не просто тече, а се огъва, скъсява и разширява, докато екипажът лети през космоса, то всъщност е и един от главните ресурси и двигатели на историята. Точно времето води и до едни от най-меланхоличните и силни сцени, в които Макконъхи и Джесика Частейн (порасналата Мърф) показват великолепна актьорска игра. Всъщност в целия филм Макконъхи впечатлява – от свръх емоционалните сцени, през целия екшън, до саркастичните моменти, което със сигурност не се отнася за Мат Деймън, Ан Хатауей и Майкъл Кейн, например.

Към края си Interstellar се опитва да бъде наистина абстрактен и трудно смилаем, подобно на "2001: Космическа одисея". Ако в началото имаме просто гравитационна аномалия, която малката Мърф нарича призрак, а големите учени смятат за висш интелект, който им говори, то към края нещата отиват още по-далеч. Тук идва и съществената разлика с шедьовъра на Кубрик. В "2001: Космическа одисея" Кубрик изследва неща като еволюцията, интелекта и съществуването на човека, неговото преминаване към нещо по-висше, като създава един от най-големите шедьоври в киното, който е фокусиран в посланието си.

В Interstellar Нолан е типично разхвърлян, като основно възхвалява любовта между изоставената дъщеря и неостаряващия ѝ баща. Любовта е единственото, освен гравитацията, което може да победи времето, като признавам, че и аз въздишах от очарование. Тук се коментират човешки неща като злото и мотивацията ни, невъзможността да изоставим себе си и любовта си в името на нещо по-голямо. Докосва се и темата за еволюцията, но бързо е оставена. Може би най-силните послания са около възможността на човека да контролира сам живота си и коментарът на технологиите и отношението им с човека и човешкото. А може би няма точно определено послание и сценарият е пълен с линии, които така и не са прекратени.

Докато посланията страдат от неяснота и биха объркали незаинтересованите зрители, визията на Interstellar е грандоманска, поглъщаща и наистина впечатляваща. Тук виждаме най-красивия космос в киното, който е голям, тъмен и обземащ, докато малките хора пътуват в малкия си кораб, минаващ покрай огромния Сатурн. Има и червеева дупка, която изглежда като от сън, както и зашеметяваща визуализация на черна дупка. За приятния ефект със сигурност спомага огромното влияние на Кубрик, което буквално блика отвсякъде, включително и от снимането на филма.

Всички сцени с кораба „Ендюранс“ са резултат на практически ефекти, вместо погълналите цялата индустрия компютърни ефекти. Освен това Нолан е сред малкото режисьори, които снимат на лента, като това се отнася и за Interstellar, който също така не е в 3D формат. Това показва далеч по-голямо внимание към визията и изживяването, отколкото към смисъла и историята на филма.

А визията не свършва с космоса, като има и чужди светове, които виждаме. Те са също толкова зашеметяващи, с непозната гравитация, замръзнали облаци и гигантски вълни, които са тържество за окото. Дори родната ни Земя е странно красива, макар и в обичайните за Нолан тъмни, сиви и кафеникави нюанси. Голяма вина тук носи оператора Хойте Ван Хотема, който очевидно се справя чудесно с работата си.

Interstellar е замислен и изпълнен като кино изживяване, в което да се потопиш. В него големите неща са големи, поглъщащият космос е поглъщат, а шумният орган в музиката на Ханс Цимер е помитащ, което е и силата в работата на Нолан. Що се отнася до предразсъдъците те си остават, тъй като Interstellar, подобно на Incepction има огромен потенциал да каже големи неща, който сякаш е пропилян. За сметка на това Interstellar е шедьовър на увеселителното кино и наистина ще ме накара да гледам на Нолан с друго око.

9/10

Срамотата да не знаеш

Някога замисляли ли сте се кое е най-съвършено нормалното състояние на човека? Аз не съм, но прозрението сякаш ми дойде от нищото в една проста думичка - незнание. Всеки един човек се ражда без да знае каквото и да било, воден от някакъв химичен коктейл в главата му, който му казва, че трябва да изкрещи с пълно гърло и да поеме болезнената глътка въздух. От там започва и неговият път към милиардите възможности за знание, неговата липса или тоталната незаинтересуваност.

До това прозрение пък стигнах след като наскоро за пореден път ми се случи да се срамувам изключително много от незнанието си. Нещо, което ми се случва достатъчно често, че да ме мотивира да се забивам в странни книги, теми и статии, с които да наваксвам. За първи път обаче се замислих защо ме е срам. Какво кара мозъка ми да отделя друг химичен коктейл, който да ме кара да се чувствам като олигофрен?

Срамът е социална емоция, която има негативен привкус и е резултат в разминаването на действията и стандартите ни. След като си обясних чувството останах още по-изненадан от себе си, защото явно знанието е мой стандарт, на който очаквам да отговарям. Убеден съм, а и знам, че адски много хора също се срамуват когато не знаят нещо, което е изключително глупаво.

Знанието само по себе си не носи абсолютно никаква тежест на човек. Това, че главата ти е пълна с факти, всъщност не те прави умен, нито по-важен, камо ли пък по-добър човек. Реално интелигентността е способността да правим връзки между наличните факти. А тези връзки са резултат не от знанието, като притежание на информация, а на човешката любопитност, която ни кара да се заровим в книгите, за да запълним празнотата.

Освен това, както и казах най-горе, незнанието е най-съвършено нормалното състояние за всеки един човек. Затова и е изключително грозно някой да се подиграва на друг, че не знае нещо. Или да използваме нашето знание, което е повече от това на друг, за да караме хората да се чувстват или да живеят зле. Знанието е сила, ценност, необходимост и една много хубава и прятна умствена топлина, която трябва да споделяме и да запазваме.

Затова и следващия път, в който не знаете нещо, не се правете и не отбивайте номера по един от десетките отрепетирани начини, а просто попитайте. Ако пък някой срещу вас не знае, споделето му, може пък и той да ви научи на нещо. Но също толкова важно е да не се гордеем с незнанието си. Нека го приемаме, но да се борим умело, с книги и четене, срещу него.

Маскирани с щастие

Преди няколко дни си смених профилната снимка във Фейсбук. Много се фрустрирах от факта, че сайтът позволява снимките да са само квадратни. На този кадър съм със широка усмивка, която трябва да гледа приятелите ми от върха на социалния ми живот. Вярвам, че няма по-голяма лъжа за съществуването на човек от усмихнатата му физиономия над купчината съществуване.

Всички носим маски, които много си обчаме. Аз имам по маска за пред шефа, колегите, гаджето, непознатите на улицата и въобще всички хора в ежедневието ми. Най-обгрижваната маска обаче е точно тази усмихната мутра на върха на фейсбука, която автоматично отива на още няколко социални върхове в интернет. Тя изпива много от времето и енергията ми, само за да ми дава шотчета ендорфини под формата на вдигнати палци, сърчица и звездички, предизвикани от най-манипулираното медийно отразяване на което съм способен - това на собствения ми живот.

В ежедневието си често мърморя или обяснявам дълбоките си размисли по някакви теми. Още по-често бърборя безсмислици и не слушам хората около себе си, което фрустрира и двете страни. От няколко години по-често съм в средно лошо настроение, отколкото лъчезарния образ от профилната. 

Това е резултат на ежедневието ми, което като цяло е свързано със скучни и неприятни дейности, които ме вдъхновяват почти колкото калните, плюещи плочки на тротоара пред квартирата ми. Като всеки човек от време на време ходя на парти, кино или пътувам извън страната. Това са и най-съществените и активни моменти в моя "социален живот", най-добрата храна за внимателно поддържаната фейсбук маска.

Все по-често ми се случва да се видя с познат или приятел и той да ме остави с впечатлението, че смята живота ми за едно от най-интересните явления на планетата. Понякога се запознавам на живо с хора, с които комуникирам онлайн и те също се оказват "жертви" на явно успешния личен пиар, който практикувам. В това време намирам живота си за точно толкова пасивно скучен и сив, колкото на всеки друг човек в непосредственото ми обкръжение.

Разликата е в това, че алгоритъмът на фейсбук харесва позитивните ми и чести постове, в които много рядко ще видите неща като "днес е шибано, в депресия съм". Въпреки че често дните и състоянието на духа са точно такива. Комбинацията от алгоритъм и подбор на съдържание превръща маската ми в умопомрачително далечно подобие на реалността, като това не спира да ме забавлява.

Не това е проблемът всъщност. Той се корени в количеството близки хора, които знам, че ме обичат и държат на мен, но все по-рядко питат как съм. За тях животът ми е прекрасен, тъй като това показва Facebook. А най-лошото е, че и аз имам подобно отношение към също толкова обичани и ценени хора.

Четох статия, че “ерата на самотата ни убива”. От тази статия ми се дорева, тъй като съдържанието й е показно за това, което сами причиняваме на съществуването си. Правим прекрасна, щастлива, усмихната маска, която седи на върха и постоянно иска да я храним, докато виждаме само други толкова щастливи маски и се стараем да сме щастливи, докато сме в ужасно, мизерно, самотно и антисоциално състояние, от което ни боли ежедневно.

Също толкова ежедневно повечето от нас осъзнават написаното горе. Замисляме се, телефонът ни изписуква. Имаме нов лайк, животът е чудесен... Няма нужда да знам как си наистина.