Клиширано за Коледа

Сняг. Много, на парцали, до над глезените. Украса. Цветна, хвърчаща, писукаща и светеща. Песни. Със звънчета, весели гласчета и призиви за любов. Коледа. Дебнеща зад ъгъла, чакаща да види кой каква я е свършил. И някъде там има много канела.

Нека дебне, няма за какво да се хване. Подаръците са готови - големи, в красиви опаковки, чакат под елхата. Сладките се пекат и нетърпеливо чакат някой да ги изяде. Близките ей сега хващат влака и са тук да празнуваме. И украсата е готова, само една лампичка изгоря, ама...

Как да няма? Та подаръците са целогодишно явление, просто по Коледа сякаш са задължителни. Сладки имаше и през април, само че с по-малко канела и повече цветове. Пък леля ти да не се е родила оня ден? Тук си беше цяла година. Това ли е Коледа, по дяволите?

Ами да, наистна... Всичко е фалшиво и познато. Защо точно сега да подаря подарък, като всички го правят? Защо точно сега да... ям сладки, помагам на нуждаещите се, говоря на близките си? Та аз дори не харесвам повечето си роднини. Да не говорим за снега. Мокър и лепкав... И става на киша.

Но пък ти е хубаво, нали? Обстановката с близките е приятна и топла, като вкусните сладки, подаръците са красиви, като емоцията вложена в тях, а тя пък е приятна като стоплянето след като влезеш от студа навън. Тези неща не са фалшиви.

Ха, та какво е Коледа тогава? Нали било фалшиво, преигравка и тъп бизнес? После пък ни топлило и се чувстваме добре. Май излиза, че е каквато си я направим.

Кариерно развитие - circa 2011

Животът е странна случка и често ни дава разни драматични обрати и вдъхновяващи истории, които просто няма как да не бъдат разказани. Не знам доколко съм прав, но май е подобна случката с моята работна заетост, която стана обект на малко по-масово внимание цели два пъти тази година.

Всъщност, чисто блогърски, историята може да започне още от края на 2010 г., когато на същото това място избълвах една анти-ода в немерена реч за клиентите и обслужващия персонал, какъвто имах лошия късмет да съм. Тогава работех в интернет клуб и работата ми беше много далеч от вдъхновяваща, забавна и интересна, като единствения плюс бяха колегите.

Прескачаме напред с няколко месеца и се озоваваме в пролетна София, където аз оставам без тази работа и решавам, че е добра идея да отида на интервю в  Saatchi & Saatchi, където пък ми дават една задача, която аз изпълних с доза вдъхновение и реших, че се е провалила с доза гръм и доза трясък. В същото време чрез Twitter разбрах за стаж във вестник, за който се пробвах и ме приеха.

Доколко този стаж ми помогна да се развия, не мога да кажа със сигурност. Факт е, че научих много неща, разбиха ми се много илюзии, но за съжаление така и не почувствах, че това е начинът, по който искам да работя в тази сфера. Затова и когато вестникът, за който работих, беше продаден, а аз освободен от позицията си, по-скоро се зарадвах. Да, в първата седмица бях тотално откачил, но след това установих, че всъщност е за добро. Това се случи миналия месец.

След като малко се осъзнах от новия си работен статус, реших, че ще отделя внимание на себе си, университета и на спокойно търсене на работа. Бързо разбрах, че не мога да се съсредоточа върху себе си за дълго, после се убедих, че университетът ми е пълна подигравка и няма смисъл да си губя времето в не-лекции. За щастие два дни след като туитнах, че съм останал без работа установих, че и намирането на нова може да не е толкова трудно, колкото очаквах, защото тогава получих и съобщение от шефа на Saatchi, че иска да се видим.

Около три седмици по-късно почти се бях решил да се обадя, но ме изпревариха. След една среща с гореспоменатия получих нова задача - нищо апокалиптично и притеснително за приятелите ми. Още седмица по-късно бях изпълнил задачата, като се оказа, че съм се справил. Преди седмица започнах работа като Digital planner в Saatchi & Saatchi.

Не знам дали подобна история е вдъхновяваща за читателите, които нямат много общо с мен, но все пак си мисля, че всеки, който си изкарва хляба с това, което харесва да прави е вдъхновяващ. Не за друго, а защото това е възможно. Без да искам да се изтъквам, но съм пример, че не е и толкова трудно. Не съм положил някакви убийствени усилия, за да правя неща, които ми харесват. Или поне не ми се струват убийствени.

Всъщност най-силният фактор, който помага за движението напред, е подкрепата. По повода искам да благодаря на всички, които по един или друг начин ме подкрепиха през последния месец. Дали чрез туит, коментар във Facebook, SMS или потупване по рамото, всяко такова нещо ми помогна, затова и благодаря. А най-голямото благодаря е за сестра ми, като тя си знае причините. Колкото до безработните - борете се и ще си намерите работата, която ви харесва.

Re: Българският студент

Здравей г-н Байчев, много хубава статия си написал в изтривалката за отзад с името "Стандарт". Много хубаво си ме описал. Аз съм един български студент, който, незнайно как, ти прочете "статията".

Знаеш ли, Байчев, какво предизвика тази статия у мен? Не, не знаеш, зает си да анализираш и високопарничиш, вместо да работиш. Тази статия предизвика у мен гняв - искрен и огромен. Гняв към такива като теб. Хора, които уж трябва да са коректива на обществото ни, да показват проблемите и да се опитват да дадат адекватни решения. Хора, които трябва да дават всичко от себе си, за да може народа да не бъде със затворени очи, но не го правят. Тези хора трябва да са журналисти, но работата им е гниеща журналистика.

Работата на такива като теб, г-н Байчев, не само не помага на обществото ни да се развива, а дори напротив. Много се радвам, че си направил анализ на същността на студента в България, но искам да ти съобщя, че типично за българските журналисти си го написал без да си си направил труда да видиш каква е реалната ситуация.

Аз съм студент, това го споменах. Но като такъв нямам условия да уча нормално. Мечтата ми е да съм ти колега, но от истинския тип, а не точно като теб. Уча във ФЖМК в Софийския, където, явно не знаеш, до преди 2 месеца нямаше библиотека. Специалността ми е Книгоиздаване. Библиотека е нямало 10 години. През този семестър имам общо 5-6 изучавани дисциплини, но само 2-ма преподаватели, които се появяват абсолютно редовно на лекции.

Повече няма да ти говоря, г-н Байчев, журналист си, можеш да проучиш, предполагам. Само искам да ти кажа, че изпадането на младите и студентите в България се дължи изцяло на такива като теб - родители, журналисти, хора, които определят какво виждат децата в медиите. И нашето невежество всъщност е твоят провал.

Без уважение,

Един Студент.

Забавено темпо

Windows 95 е символ на dial-up ерата.

Много често си спомняме с доза романтизъм за зората на Интернет и великите скорости, които ни се предоставяха тогава. Мило ни е как всичко ставаше бавно, а в мрежата нямаше прекалено много неща за правене.

Тогава един филм се теглеше по няколко дни, като накрая се озоваваше на дискове, които струваха по 2-3 лв. и се копираха до откат. Проверяването на имейла или пък на някаква информация в мрежата беше доста сложен и непознат процес, достъпен за малцина просветени.

Когато човек искаше да играе Diablo в Мрежата, трябваше да предупреди, че телефонът му няма да работи известно време, защото връзката минаваше оттам. Тогава скоростта, която всички имаха и обичаха беше 56 kb/s.

Сега е 2011 г. и тегленето на един филм отнема средно между 5 и 15 минути. Имейлите са ни в телефоните, както и всички други социални мрежи и методи за комуникация в мрежата. Освен това всички са в мрежата, включително и баба ми и дядо ми. През 2011, след определен трафик, мобилният ми Интернет получава ограничение на скоростта от 128 kb/s.

Тъй като кабелният Интернет у дома е спрян, а не мога да не съм онлайн, свързвам телефона и компютъра и използвам тези 128 килобита в секунда, за връзка с Интернет вкъщи. Тази скорост е два пъти по-висока от онази, която получавахме във великите времена на dial-up връзките.

И въпреки това в началото е смущаващо бавна и отегчителна. Всичко зарежда бавно, особено картинките. Всеки сайт е предизвикателство, гледането на клипчета е невъзможно, а за теглене дори не може да се помисли. Меко казано неудобно. Но в същото време изненадващо готино.

През 2011 живеем на някаква невероятна скорост и е нещо ново и много приятно да забавиш ритъма. Особено освежаващо е да го направиш онлайн. Вместо да нацъкаш 20 линка, чието съдържание да прочетеш до средата, когато си с бавен Интернет цъкваш само най-интересните и ги изчиташ докрай, най-малкото, защото следващият още се зарежда.

Бавният нет учи и на спокойствие и търпение. Първите дни е наистина досадно и на човек му идва да си счупи компютъра, но после усещаш, че ритъма се забавя, което пък доставя известно удоволствие и оставя време да видиш повече от нещата наоколо. И после когато трябва да почакаш за нещо не си изнервен, защото си свикнал.