Клиширано за Коледа

Сняг. Много, на парцали, до над глезените. Украса. Цветна, хвърчаща, писукаща и светеща. Песни. Със звънчета, весели гласчета и призиви за любов. Коледа. Дебнеща зад ъгъла, чакаща да види кой каква я е свършил. И някъде там има много канела.

Нека дебне, няма за какво да се хване. Подаръците са готови - големи, в красиви опаковки, чакат под елхата. Сладките се пекат и нетърпеливо чакат някой да ги изяде. Близките ей сега хващат влака и са тук да празнуваме. И украсата е готова, само една лампичка изгоря, ама...

Как да няма? Та подаръците са целогодишно явление, просто по Коледа сякаш са задължителни. Сладки имаше и през април, само че с по-малко канела и повече цветове. Пък леля ти да не се е родила оня ден? Тук си беше цяла година. Това ли е Коледа, по дяволите?

Ами да, наистна... Всичко е фалшиво и познато. Защо точно сега да подаря подарък, като всички го правят? Защо точно сега да... ям сладки, помагам на нуждаещите се, говоря на близките си? Та аз дори не харесвам повечето си роднини. Да не говорим за снега. Мокър и лепкав... И става на киша.

Но пък ти е хубаво, нали? Обстановката с близките е приятна и топла, като вкусните сладки, подаръците са красиви, като емоцията вложена в тях, а тя пък е приятна като стоплянето след като влезеш от студа навън. Тези неща не са фалшиви.

Ха, та какво е Коледа тогава? Нали било фалшиво, преигравка и тъп бизнес? После пък ни топлило и се чувстваме добре. Май излиза, че е каквато си я направим.

Кариерно развитие - circa 2011

Животът е странна случка и често ни дава разни драматични обрати и вдъхновяващи истории, които просто няма как да не бъдат разказани. Не знам доколко съм прав, но май е подобна случката с моята работна заетост, която стана обект на малко по-масово внимание цели два пъти тази година.

Всъщност, чисто блогърски, историята може да започне още от края на 2010 г., когато на същото това място избълвах една анти-ода в немерена реч за клиентите и обслужващия персонал, какъвто имах лошия късмет да съм. Тогава работех в интернет клуб и работата ми беше много далеч от вдъхновяваща, забавна и интересна, като единствения плюс бяха колегите.

Прескачаме напред с няколко месеца и се озоваваме в пролетна София, където аз оставам без тази работа и решавам, че е добра идея да отида на интервю в  Saatchi & Saatchi, където пък ми дават една задача, която аз изпълних с доза вдъхновение и реших, че се е провалила с доза гръм и доза трясък. В същото време чрез Twitter разбрах за стаж във вестник, за който се пробвах и ме приеха.

Доколко този стаж ми помогна да се развия, не мога да кажа със сигурност. Факт е, че научих много неща, разбиха ми се много илюзии, но за съжаление така и не почувствах, че това е начинът, по който искам да работя в тази сфера. Затова и когато вестникът, за който работих, беше продаден, а аз освободен от позицията си, по-скоро се зарадвах. Да, в първата седмица бях тотално откачил, но след това установих, че всъщност е за добро. Това се случи миналия месец.

След като малко се осъзнах от новия си работен статус, реших, че ще отделя внимание на себе си, университета и на спокойно търсене на работа. Бързо разбрах, че не мога да се съсредоточа върху себе си за дълго, после се убедих, че университетът ми е пълна подигравка и няма смисъл да си губя времето в не-лекции. За щастие два дни след като туитнах, че съм останал без работа установих, че и намирането на нова може да не е толкова трудно, колкото очаквах, защото тогава получих и съобщение от шефа на Saatchi, че иска да се видим.

Около три седмици по-късно почти се бях решил да се обадя, но ме изпревариха. След една среща с гореспоменатия получих нова задача - нищо апокалиптично и притеснително за приятелите ми. Още седмица по-късно бях изпълнил задачата, като се оказа, че съм се справил. Преди седмица започнах работа като Digital planner в Saatchi & Saatchi.

Не знам дали подобна история е вдъхновяваща за читателите, които нямат много общо с мен, но все пак си мисля, че всеки, който си изкарва хляба с това, което харесва да прави е вдъхновяващ. Не за друго, а защото това е възможно. Без да искам да се изтъквам, но съм пример, че не е и толкова трудно. Не съм положил някакви убийствени усилия, за да правя неща, които ми харесват. Или поне не ми се струват убийствени.

Всъщност най-силният фактор, който помага за движението напред, е подкрепата. По повода искам да благодаря на всички, които по един или друг начин ме подкрепиха през последния месец. Дали чрез туит, коментар във Facebook, SMS или потупване по рамото, всяко такова нещо ми помогна, затова и благодаря. А най-голямото благодаря е за сестра ми, като тя си знае причините. Колкото до безработните - борете се и ще си намерите работата, която ви харесва.

Re: Българският студент

Здравей г-н Байчев, много хубава статия си написал в изтривалката за отзад с името "Стандарт". Много хубаво си ме описал. Аз съм един български студент, който, незнайно как, ти прочете "статията".

Знаеш ли, Байчев, какво предизвика тази статия у мен? Не, не знаеш, зает си да анализираш и високопарничиш, вместо да работиш. Тази статия предизвика у мен гняв - искрен и огромен. Гняв към такива като теб. Хора, които уж трябва да са коректива на обществото ни, да показват проблемите и да се опитват да дадат адекватни решения. Хора, които трябва да дават всичко от себе си, за да може народа да не бъде със затворени очи, но не го правят. Тези хора трябва да са журналисти, но работата им е гниеща журналистика.

Работата на такива като теб, г-н Байчев, не само не помага на обществото ни да се развива, а дори напротив. Много се радвам, че си направил анализ на същността на студента в България, но искам да ти съобщя, че типично за българските журналисти си го написал без да си си направил труда да видиш каква е реалната ситуация.

Аз съм студент, това го споменах. Но като такъв нямам условия да уча нормално. Мечтата ми е да съм ти колега, но от истинския тип, а не точно като теб. Уча във ФЖМК в Софийския, където, явно не знаеш, до преди 2 месеца нямаше библиотека. Специалността ми е Книгоиздаване. Библиотека е нямало 10 години. През този семестър имам общо 5-6 изучавани дисциплини, но само 2-ма преподаватели, които се появяват абсолютно редовно на лекции.

Повече няма да ти говоря, г-н Байчев, журналист си, можеш да проучиш, предполагам. Само искам да ти кажа, че изпадането на младите и студентите в България се дължи изцяло на такива като теб - родители, журналисти, хора, които определят какво виждат децата в медиите. И нашето невежество всъщност е твоят провал.

Без уважение,

Един Студент.

Забавено темпо

Windows 95 е символ на dial-up ерата.

Много често си спомняме с доза романтизъм за зората на Интернет и великите скорости, които ни се предоставяха тогава. Мило ни е как всичко ставаше бавно, а в мрежата нямаше прекалено много неща за правене.

Тогава един филм се теглеше по няколко дни, като накрая се озоваваше на дискове, които струваха по 2-3 лв. и се копираха до откат. Проверяването на имейла или пък на някаква информация в мрежата беше доста сложен и непознат процес, достъпен за малцина просветени.

Когато човек искаше да играе Diablo в Мрежата, трябваше да предупреди, че телефонът му няма да работи известно време, защото връзката минаваше оттам. Тогава скоростта, която всички имаха и обичаха беше 56 kb/s.

Сега е 2011 г. и тегленето на един филм отнема средно между 5 и 15 минути. Имейлите са ни в телефоните, както и всички други социални мрежи и методи за комуникация в мрежата. Освен това всички са в мрежата, включително и баба ми и дядо ми. През 2011, след определен трафик, мобилният ми Интернет получава ограничение на скоростта от 128 kb/s.

Тъй като кабелният Интернет у дома е спрян, а не мога да не съм онлайн, свързвам телефона и компютъра и използвам тези 128 килобита в секунда, за връзка с Интернет вкъщи. Тази скорост е два пъти по-висока от онази, която получавахме във великите времена на dial-up връзките.

И въпреки това в началото е смущаващо бавна и отегчителна. Всичко зарежда бавно, особено картинките. Всеки сайт е предизвикателство, гледането на клипчета е невъзможно, а за теглене дори не може да се помисли. Меко казано неудобно. Но в същото време изненадващо готино.

През 2011 живеем на някаква невероятна скорост и е нещо ново и много приятно да забавиш ритъма. Особено освежаващо е да го направиш онлайн. Вместо да нацъкаш 20 линка, чието съдържание да прочетеш до средата, когато си с бавен Интернет цъкваш само най-интересните и ги изчиташ докрай, най-малкото, защото следващият още се зарежда.

Бавният нет учи и на спокойствие и търпение. Първите дни е наистина досадно и на човек му идва да си счупи компютъра, но после усещаш, че ритъма се забавя, което пък доставя известно удоволствие и оставя време да видиш повече от нещата наоколо. И после когато трябва да почакаш за нещо не си изнервен, защото си свикнал.

Кино в четвъртък: Кожата, в която живея

Въпреки че се опитвам да пиша за филми, като цяло се възприемам за кино лаик и една от причините е, че не съм гледал филми на значими режисьори като Педро Алмодовар, например. Миналия четвъртък реших да променя това, като гледах "Кожата, в която живея", който беше част от фестивала Киномания. Честно казано мога да опиша филма с точно три думи - задължителен за киноманите, но държа да споделя и още малко впечатления.

Историята разказва за пластичния хирург Робърт Ледгар (Антонио Бандерас), който разработва революционен вид синтетична кожа и очевидно се бори със собствени демони. Той тества изобретението си върху мистериозната пациентка Вера Круз (Елена Аная), която използва като опитно зайче. И всяко изречение в повече би развалило удоволствието, затова спирам тук.

Актьорската игра е на много високо ниво, като Елена Аная, чието име прочетох за първи път в IMDb след филма, прави силно впечатление, не само с фигурата си. Антонио Бандерас, който попринцип не харесвам много, също прави силна роля, макар да не ме впечатли особено.

За съжаление и този филм гледах в Зала 1 на НДК и също като "Опасен Метод" прожекцията беше с по-скоро лошо качество. Въпреки това се видя майсторството в кинематографията, което в комплект с добрите актьори и впечатляващата музика прави самото гледане на филма удоволствие. Особено приятен е фактът, че визуално филмът е по-скоро нежен, което е в абсолютен контраст с историята, която е по-скоро брутална.

Точно там се крие и силата му. Историята е вулгарна, смущаваща и наистина адски брутална, докато общият тон е приятен, спокоен и ужасяващо нормален, с изключение на няколко по-интензивни сцени. Но всъщност онова приятно усещане за един изключителен филм, на излизане от залата, се дължи на факта, че нежността и бруталността присъстват от началото, до, буквално, последния кадър. Та, макар че се повтарям, гледайте филма - задължително.

Кино в четвъртък: Опасен метод

В историята на човечеството има личности, за които хората просто трябва да знаят. Не заради друго, а защото тези личности са едни от "виновниците" за сегашното масово разбиране за света, като в същото време имат интересна и донякъде поучителна история. Зигмунд Фройд и Карл Густав Юнг са точно такива личности и вероятно това е причината да са основните действащи лица във филмa на Дейвит Кроненбърг "Опасен метод".

Филмът се фокусира върху лечението на Сабина Шпилрейн (Кийра Найтли), която е пациентка първо на Юнг (Майкъл Фасбендър), а по-късно и на Фройд (Виго Мортенсен). С тази история се  разказва за началото на психоанализата и заформянето на някои от най-значимите идеи на Юнг, както и за влошаването на отношенията между него и Фройд. За мен поне историята е представена доста добре, като фокусът е по-скоро върху пациентката и Юнг, отколкото върху Фройд. Както една приятелка отбеляза, това вероятно се дължи на факта, че за тези събития има исторически данни само от дневника на Юнг. Иначе филмът е базиран на постановката The Talking Cure на Кристофър Хемптън.

Макар да смятам, че е излишно, се чувствам длъжен да отбележа изключителната актьорска игра. Ролята на Фройд е била отредена за Кристоф Уолц, но за щастие по това време той е зает с друг филм, заради което Кроненбърг се обръща към Мортенсен, който се справя отлично. Фасбендър също е убедителен в ролята на Юнг, но личният ми фаворит е Кийра Найтли, която прави най-добрата си роля до момента.

Чувствам се длъжен да споделя, че въпреки ужасяващото качество, което предлага Зала 1 на НДК, имаше кадри и сцени, които ми направиха впечатление с красотата си, което пък говори за добре свършена режисьорска и операторска работа. 

Накратко не очаквайте филм за Фройд или Юнг. По-скоро филмът е за развитието на един метод и влиянието му върху двамата учени. Според мен филмът заслужава да бъде изгледан, ако не заради друго, то поне заради общите познания, които дава за Фройд и Юнг.

#ИстинскиМодернаБългария

Автор: GEX (от)

Ако запитате Уикипедия що е то нихилизъм*, ще получите един много кратък и конкретен отговор - философската позиция, според която всичко в света, особено човешкото съществуване, човешкото минало и настояще, е лишено от обективно значение, цел, познаваема истинност и реална ценност. Един слабо известен и силно интересен факт от народпсихологията е, че съществува явлението български национален нихилизъм, чиито дири се проследяват в историята чак до VII-VIII в.

Но това е блог, векът е XXI, така че нека си говорим за нещо по-модерно, а? Нека си поговорим за туитър явлението от последните дни, което носи звучния хаштаг #МодернаБългария. Ако не ви се рови ще обясня накратко - с този хаштаг се отбелязват брутално иронични туитове, в които се плюе и смачква всичко българско и родно, което "обичаме" - чалга, шльокавица, сексуална разкрепостеност, липса на интелект, липса на нормално поведение и т.н., и т.н. Ако питате, този път не Уикипедия, а мен какво е това ще отговоря кратко - нихилизъм в най-висша форма.

За съжаление подобни избухвания никак не са ми чужди, въпреки че са безкрайно безсмислени, защото са насочени в грешна посока и не променят тези хора и неща, които трябва. Нещо като протестите от преди малко повече от месец (забравихме ги нали :) ). И точно, защото не са ми чужди подобни избухвания, съм безкрайно несъгласен с авторите на всеки един ироничен туит. Не за друго, а защото аз не живея в тази модерна България. Моята модерна България е друга, макар че има нюанси, които присъстват и в туитовете. Освен това, когато видя от тази #МодернаБългария, за която се туити, аз страня от нея, а до скоро се опитвах да я променя.

С лек финт извън нихилизъма искам да разкажа за #ИстинскиМодернаБългария, която виждам около себе си и която искам да се развива, въпреки черните облаци, които са надвиснали около нея. В тази #ИстинскиМодернаБългария хората се интересуват - от обществено важните теми, от хората около тях, от начините по които могат да направят живота си по-готин и интересен, от хубави филми, музика, книги. Истински модерните българи са високо интелигентни, пишат на кирилица, знаят какво е спор и защо се различава от скандал и монолог, говорят правилно, знаят какво е контрацепция и я употребяват. 

Сред тези хора има някои, които наистина мислят преди да критикуват, а когато го правят се опитват да инициират действия от критикуваните хора, институции и т.н. Тези хора не разчитат на телевизията, за да се забавляват - те ходят на кино, театър, концерти и барове, където понякога много сериозно се напиват. 

Модерните българи съществуват наистина и работят нещата, които ги интересуват и харесват, затова и отделят внимание на работата си и я вършат добре и отговорно. Те се борят със системата и спазват правилата. Като всички хора на света, истински модерните българи кривват от правия път понякога и се държат като просто модерни българи.

За съжаление моето определение за истински модерен българин може да послужи и за определение на титлата "българин хипстър". Не за друго, а защото тези хора все още са доста малко и трудно се забелязват в масата. Хубавото е, че истинските хипстъри - с нечуваната от никого музика и странните цайси, вече са мейнстрийм. Един жокер е фактът, че зависи само и предимно от нас дали ще живеем в #МодернаБългария или #ИстинскиМодернаБългария.

______________

*авторът държи да отбележи, че е нихилист до степен, в която е решил да се терминира (идва от терминал на летище!).

Благодаря, Z-Rock

Някакъв есенен ден на 2006 г. е, а моята 15 годишна особа зяпа телевизия на вилата на леля си и вуйчо си. Там се появява реклама с участието на някаква яка мацка, която (рекламата) твърди, че има ново радио, което трябва да е Рок Радиото на България. Денят ще да е бил събота, а датата примерно 21-ви октомври.

После се прибрах в София и тъкмо бях изнудил моята мила мама да ме пусне на "нощна". Тогава нямахме интернет вкъщи, а и компютърът ми морално остаряваше, пък още си бях геймър. Та като мама ме пусна на нощна реших да видя що е то Рок Радиото на България. И се оказа Z-Rock, което си имаше и форум.

Форума казва, че тази нощна е била в нощта на 22-и срещу 23-и октомври 2006 г., откогато фигурира регистрацията ми там. Сега по радиото слушам за 5 невероятни години, в които има Z-Rock и си мисля, че те са невероятни основно заради Z-Rock.

Едва няколко месеца по-късно се състоя първата форумна среща на Z-Rock, на която мама не беше много навита да ме пусне, но все пак ми се довери. Благодаря, мамо. Там се срещнах с някакви всякакви хора, като повечето от тях вече не са, нито във форума, нито в компанията. Но това беше началото на нещо интересно.

Всъщност историята не е интересна, защото тя е много дълга, а и случките не са нещо уникално. Но пък са нещо много специално за мен, а предполагам и за другите участници. Важен е крайният резултат, на който се радваме в момента.

Пет години по-късно вече не сме компанията от форума, а просто компанията или приятелите. И то не само задочно и онлайн, а реално и живо. Когато някой закъса винаги има много, много рамена, на които да се подкрепи и да го избутат нагоре, доколкото могат. Когато някой се радва има още поне 30 човека, които да се радват с него.

За мен това е безценно и нито една кофти схема на парчетата няма да променят това. Единственото, което искам да пожелая на всички ни е да има повече подобни каузи и случки, които да обединяват разни хора, така че да се подкрепят и обичат, защото е важно, а и готино.

Честит рожден ден, Z-ROCK!

"Оня пилешки фенер..."

Днес изпратихме един много важен и ценен човек, който си отиде безкрайно ненадейно и остави една огромна празнина в хората, които псуваше от време на време и хранеше с лимонови резенчета и други лакомства. Соня, 100, hundred, Кака... Все за нея става дума и то все хубава.

Ако сте прочели онази част от блога, в която обяснявам за себе си, знаете, че последните пет години пиша в най-якият форум в България - този на радио Z-Rock. Соня беше живецът на този форум, както и един от най-големите фенове на радиото, които никога не го оставиха. С този пост искам да споделя част от ярките писания ("Елегии за Буги" по-точно), с които ще я запомним, затова от тук започват цитатите. Почивай в мир, Соня и наистина подготвяй небесата, че като дойдем ни чака голям купон.

hundred написа:

Буги, не се смей на Гергана Ботева, защото ти още не си видял народните стенания за себе си! Как мислиш, че ще устискаме месец и половина без теб? Да, Ники Тодоров е върхът, но той запълва друга ниша на многопластовите ни души. Ти цепиш, той ще пори мрака - ще му се кефим, но ще си мрънкаме за теб, тъй както ако теб те пуснат десантчик в Джунглата, ще охкаме по него.

Откривам тази тема благоговейно, като съкровищница - да си изливаме негата за свидния ти глас и светлата надежда, че Мистър Зи ще се завърне скоро в Буги Тайм. 

Желая ти успешна мисия и да не ни забравяш! \m/\m/

Ето ти първия вопъл:

Вършей из родната страна,

аз няма да те спирам,

ще плача, люто ще кълна,

от ревност ще примирам.  

Със тоя чуден шевролетси сладостна примамка,дано не паднеш ти, превзет от друга върла самка...  

  

Полезно и евтно с Prestigio MultiPad 7070c

Пазарите говорят - iPad е най-продаваният таблет в света, като държи над две трети от него. Един основен минус на епълския таблет, поне за мен, е цената - изключително висока. За това на пазара идват такива играчи като Prestigio MultiPad 7070c, който няма хиляди екстри а-ла iPad, но въпреки това върши всичко важно, и то само срещу 399 лв.

Живецът

Prestigio MultiPad 7070c се задвижва с Android 2.2 Froyo, черпи мощ от ARM Cortex A8 процесор на 1 GHz и 256 MB RAM, а за съхранение на всякакви неща предлага 8 GB вградена памет. Всичко това се визуализира на 7-инчов капацитивен дисплей с резолюция 800x480 пиксела. Свързаността се ограничава с Wi-Fi и Bluetooth, като липсват GPS и 3G, което е по-скоро за добро. За сметка на това има благинки като HDMI порт, G sensor и слот за microSD карта, които са доста полезни, особено слотът за карта.

Функциите

Както с всяко Android-ско устройство, така и при MultiPad функцианолстта зависи на почти 100% от това какви приложения ще си свалите. И тъй като не всички са манияци Prestigio са улеснили началото и таблетът идва с предварително инсталирани 20-ина приложения. Сред тях има видеоплейър, който се справя със стандартните видеоформати, включително и с български субтитри. Освен това има Twitter клиент, алтернатива на Google Maps, както и една много сполучлива и удобна програма за четене на електронни книги във всички обичайни формати. Основната странност на 7070c е фактът, че табелтът не идва с официалните приложения на Google и дори Google Market не е наличен, а на негово място е AppsLib на Archos, която дава достъп до много приложения, но все пак не е Google Market. Въпреки това нямаше приложение, което да ми потрябва и да не може да се намери. 

Най-смущаващо якото нещо, което не очаквах от MultiPad 7070c, всъщност са доста приличните колонки на предния панел на устройството. Те, в комбинация със стойката на задната част на устройството, която не прави впечатление когато се прибере, помагат да споделите гледането на филм например. Само да вметна - да пуснете на хлапета филм на таблет е далеч по-забавно и отвличащо вниманието им, отколкото на телевизора - това е опитано и доказано. 

Белите кахъри 

Prestigio MultiPad 7070c не страда от пропуски. Както споменах няма GPS и 3G, но за мен това дори е плюс, защото така съм повече офлайн, а и WiFi връзката е супер и браузването е удоволствие. Другият основен минус, особено за глезльо като мен, е дизайнът - пластмасово тяло, някаква странна мешаница от черно и сребристо и определено грозен гръб на устройството... Просто е сравнително кофти. Не на последно място е и сравнително малкият ъгъл на виждане на екрана, който създава неудобства в някои ситуации. И въпреки това, за мен тези минуси са бели кахъри, тъй като това е устройство със смущаващо ниска цена, което работи без никакви софтуерни и хардуерни проблеми. 

Кратко заключение 

В крайна сметка Prestigio MultiPad 7070c не е iPad, но за щастие не се и опитва. С достъпната си цена и широкият набор функции този мъник върши неочаквано много работа, което всъщност е и целта. Реално на него преспокойно може да се чете, гледа, слуша, написва и записва съдържание, така както на всяко подобно устройство. Всъщност най-удобното е, че всичко това влиза без проблем в задния джоб на нормални мъжки дънки, заради размера на устройството.

Характеристики:

Размери: 201 x 114 x 10 mm  

Тегло: 300g   

Размер на екрана: 7” | 17.8cm   

Разделителна способност: 800 x 480 pixels   

Екран: TFT LCD Capacitive multi touch screen 

CPU: ARM Cortex A8 1 GHz

RAM: 256MB

Камера: VGA лицева

Памет: 8GB, слот за microSD карта

Живот на батерията: До 36 часа аудио, до 7 часа видео и до 10 часа уеб video ≤7h, web ≤10h

OS: Android 2.2 Froyo

WiFi, Bluetooth 2.1, USB 2.0, HDMI, 3.5mm аудиожак, вграден микрофон и колонки

Цена: 399 лв.

Етнически какво?!?

Gogol Bordello*

В последните няколко дни основната тема, която успя да измести дори Шенгенския провал на правителството, е с. Катуница - мястото, което обитава един престъпник, който всички до скоро знаехме само като цар Киро, а сега се опитваме да запомним, че е Кирил Рашков. Ако сте били на Марс, в чужбина или в информационно затъмнение, ще припомня, че през уикенда хора, които са свързани с Рашков прегазиха младеж, което доведе до палежи на къщите на въпросния и протести в цялата страна. Лошото в случая е, че това са протести, ама не съвсем.

Откакто мисля като малко по-голям човек съм на мнение, че българският народ е в летаргия и трябва да излезе на улицата да протестира. И ако спрем до тук с разсъжденията, то тези събития са прекрасни - народът е на улицата. Вярно, че не са точно всички, но е масово и навсякъде в България. Само че в тези протести има няколко елементарни неща, които ме карат (отново) да се хващам за главата от безмозъчието на тълпите, както и на организиращите тълпите.

Първото и най-фрапиращо безумие, което забелязах вчера, когато отидох на протеста в София, беше, че хората не са събрани от обща идея, която искат да формулират пред някой, който може да промени нещо. Така например едно 15-ина годишно момче обясни на приятелите си, че всички цигани крадат от 20 години и никой нищо не прави, но е крайно време да ги спрат. По-късно една около 40-годишна жена ми обясни, че "като няма цигани - няма проблем". Някакъв друг младеж, който беше с качулка и не му се виждаше лицето, обясняваше на спътниците си, че "тъпите куки трябва да спрат да бият само българите и да бият цигани". Цялото действие се развиваше около НДК.

Тук някъде тотално се отказах от идеята да протестирам, затова и се отцепих от тълпата. Според мен проблем с циганите има, при това наистина голям. Това е една голяма група хора, които се слагат под общ знаменател, тъй като голяма част от тази група е в едно и също положение - неграмотни, изключително бедни, многодетни и безучастни спрямо обществото. Факт, който дори БХК не може да оспори е, че наистина голяма част от ромското население у нас живее по начин, който не е ОК. Според мен за това са виновни властите, които са позволили това да се случи и трябва да протестираме срещу неадекватно управление.

Вторият безкрайно фрапиращ фактор е, че всички говорят за циганинът Кирил Рашков. Че е циганин - циганин е, дори сам си го е казвал, ако не се лъжа. Но в случая е много по-забавен фактът, че Рашков е доста мастит престъпник, като подробности за това има дори в Уикипедиа. Тук някъде, поне аз си мисля, че хората от Катуница едва ли имат против циганите като цяло, а по-скоро имат против престъпника, който вероятно се държи сякаш наистина е цар, поне в селото, в което живее. За мен в случая няма конфликт с етнос, а конфликт с определен престъпник, който тормози село. Например.

Най-незначителната причина, която всъщност ми мина първа през главата, беше фактът, че тези протести всъщност са нерегламентирани. Един вид протестиращите искат законност, докато нарушават закона. Освен това нарушават закони, които очевидно не познават, тъй като повечето протестиращи се чудеха защо полицаите им казват да се разотидат. За да не съм голословен искам да напомня части от Закона за събранията, митингите и манифестациите:

Чл. 6. (1) В събрания, митинги и манифестации не могат да участвуват граждани, които: 

1. носят оръжие или други специално предназначени или приспособени предмети, които може да се използуват против живота и здравето на хората или за причиняване на материални щети; 

2. са в очевидно пияно състояние; 

3. са маскирани с цел да се затрудни тяхното разпознаване.(2) Всеки организатор или участник отговаря за вредите, които по негова вина са причинени при провеждането на събранието, митинга или манифестацията. 

Чл. 8. (1) (Изм. - ДВ, бр. 24 от 2010 г.) За свикване на събрание или на митинг на открито организаторите най-малко 48 часа преди началото му писмено уведомяват кмета на общината, на чиято територия ще се проведе, като посочват организатора, целта, мястото и времето на събранието или митинга. 

Чл. 11. (1) (Изм. - ДВ, бр. 24 от 2010 г.) Организаторите на манифестация уведомяват писмено кмета на общината за целта, времето и пътя на движението на манифестацията най-малко 72 часа преди провеждането й, а в неотложни случаи - най-малко два дни. 

Чл. 13. (1) (Изм. - ДВ, бр. 24 от 2010 г.) Кметът на общината, прекратява събранието, митинга или манифестацията, когато не са организирани или не се провеждат при условията и по реда, установени с този закон. 

(2) (Изм. - ДВ, бр. 24 от 2010 г.) При прекратяване на събранието, митинга или манифестацията участниците са длъжни да се разотидат.

За съжаление това е поредният протест, който има защо да се случва, но хората не влагат правилната емоция, нито искат правилните неща от властта. В случая дори е по-лошо, защото те не искат нищо от властта, а искат от един етнос да напусне страната, като за целта палят, трошат и създават безредици. Не казвам, че протестите трябва да са задължително мирни, но нека пробваме по добрия начин, пък след това да трошим. И се надявам народът да започне наистина да бъде заедно, а да не е временно явление.

_______________________

*Сложих снимка на Gogol Bordello, защото това е първото нещо, за което се сещам като чуя циганин. Пичовете свирят цигански пънк (gypsy punk), който според мен е най-енергичната и забавна музика на света.

"Друго кино" в четвъртък

То не е точно в четвъртък всъщност, но традицията повелява, въпреки че блогът сякаш е получил някакъв инсулт в последния месец. Споко, тука съм, само имам много да разказвам и нямам време. Но това е друга тема, сега си говорим за кино.

Не какво да е кино, а друго кино. Т.е. не просто друго кино, а "Друго кино". Наречете го кино фестивал или както си решите, но важното е, че този уикенд в София ще видим нещо ново. На 24 и 25 септември в кино "Одеон" ще ни бъдат показани някои български документални филми, само че не в стилистиката на Discovery Channel. Сред тях са два филма, които очаквам с интерес от доста време.

Единият се казва "Малък-голям" филм и се опитва да разкаже за родната музика и по-конкретно твърдата музика - хеви метъл, турбо фолк... Повече може да усетите от трейлъра на филма, който е качен в YouTube. Също там са и видеоклиповете на бандите Melekh, Past Redemption и Sisters of Radomir, които са част от филма.

Другият филм е "Опасни игри", в който ще видим историята на Христина Тушева. Не си чувал за нея, нали? Е, аз ще ти разкажа малко, пък като видиш филма ще знаеш много. Христина е едно дебеличко тийнче, което има доста повече воля и желание за промяна от очакваното и се превръща в жена, която краси страниците на доста списания, сред които и Playboy, добра боксьорка и нещо като секс икона.

Освен тези два филма, които са най-интересното за мен, този уикенд в Одеон ще се покажат още няколко пълнометражни, както и подборка от късометражни филми, които не са показвани на голям екран или са показвани пред доста малък кръг хора. Повече информация има във фейса.

ПП:
Искам да вметна, че и в двата филма, за които говоря е замесен Темелко Темелков, който по някакво стечение на обстоятелствата ми е баща. Това е и причината да не искам да пиша "ревюта" за тези филми и да искам някой доброволец-блогър да ме отмени по тази задача. Знаете къде да ме търсите.

Министерство на Всевъзможния Резил

Снимка: lulin.info

Напоследък МВР е много в устите на хората и по страниците на вестниците, включително и в моето полезрение. И на фона на цялата гадост и корупция около това министерство съм много щастлив, че тази седмица МВР по-скоро ме забавлява, въпреки че и ме вбесява.

В понеделник "24 часа" съобщи новината на седмицата в личния ми списък с безумия (добре де, бебето Оргазъм бие, но с малко), като обяви, че КАТ-София призовава пешеходците да вдигат ръка докато пресичат на пешеходни пътеки зебра, за да бъдат забелязвани от шофьорите и да заявяват недвусмислено желанието си да пресекат, защото видиш ли, явно много пешеходци ползват пешеходните пътеки за почивка между тротоарите.

Естествено Капитал не останаха да си се хихикат самостоятелно и затова решиха да направят операция "Ръкомахане", като се опитат да пресекат пешеходната пътека на паметника Левски в центъра на София и дори снимаха опитите си. Ако питате мен, човекът, който са снимали не е достатъчно ентусиазиран и не ръкомаха добре. Трябва да бъде обучен на движние тип хеликоптер, като внимава да не литне от вълнение.

Всъщност въпросът не е в безумните изказвания, а в практиката. За начало искам да припомня нещо, което всеки шофьор е длъжен да знае:

 Чл. 119 от ЗДП

1. При приближаване към пешеходна пътека водачът на нерелсово пътно превозно средство е длъжен да пропусне стъпилите на пешеходната пътека или преминаващите по нея пешеходци, като намали скоростта или спре.
2. При заобикаляне на спряло пред пешеходна пътека пътно превозно средство водачът на нерелсовото пътно превозно средство е длъжен да се движи с такава скорост, която да му позволи да спре, за да пропусне преминаващите по пешеходната пътека пешеходци.
3. Пешеходната пътека е част от платното за движение, очертана или не с пътна маркировка и сигнализирана с пътни знаци, предназначена за преминаване на пешеходци. На кръстовищата пешеходни пътеки са продълженията на тротоарите и банкетите върху платното за движение.

Истниският проблем е, че на институцията, която трябва да следи за спазването на прословутия Закон за движение по пътищата, й се налага да прибягва до подобни мерки. Това не говори просто за безсилие на институцията, нито за смущаваща некомпетентност. На мен това ми говори за неограничена наглост. Говори ми, че тези хора ни мислят за абсолютни балъци, които ще вървят по улиците ръкомахайки, като първите кретени.

В тези три точки недвусмислено се казва, че шофьорите са длъжни да правят път на пешеходците, които са на пешеходна пътека. Без сигнализация от страна на пешеходците, включително и без размахване на крайници, така както се случва в цяла Европа. Работата на КАТ е да следи за спазването на тези три точки, както и на всички други от ЗДП. Само че КАТ спи и досега не съм чул да има глобен шофьор, за това, че не спира на пешеходна пътека.

В крайна сметка явно няма какво друго да очакваме от служителите на една институция, която има за основна цел да събира дарения и да смуче от държавния бюджет. За мен тази институция безумно прилича на един паразит, който причинява безброй вреди. За съжаление в момента не разполагаме с антибиотик, който да отстрани паразита, затова и ще си останем с ръкомахането.

Ша откача

Снимка: Грозно е, значи е мое творение

Мдам, сериозно. Веднага почти, ама ще изчакам поне да свърши работния ден, 'щото някак си не е възпитано да изкрейзваш около колеги. Ще откачам, 'щото навън е август, пък тука вътре не е.

Не че е някакъв времеви балон нашата редакция, просто е някакво работно, пък главата ми не е тук, тя е навън в август.

Една част е на стопаджийската среща, която е сега на Карадере. Няма да ходя, ама искам, ма няма. Нищо де, все пак е яко и ще има някакви хиляда европейци от всичките много европейски страни, като всичките си ползват само палците за пътуване. 100% е много яко.

Главата ми е и в Унгария, нищо че интересното там е чак след няколко дни. За мен конкретно е във вторник, когато около 7 сутринта ще се пренеса от леглото в нечия кола и ще отпраша за Будапеща. Поводът е фестивалът SZIGET, който упорито хората наричат Зигет, ама той се зове Сигет и е много, много, много як. Тази година там ще има някакви абсолютни "гадости" като White Lies, Kasabian, Interpol, The National, 30 STM, Leningrad и още една огромна купчина мега якости. И аз там... 

Главата ми е и в Дания. Там музика сигурно има постоянно, не знам. Само знам, че там има едно същество, което на 27-ми ще стане на 23 и трябва да го отбележи подобаващо. Не че ще й помогна много точно за отбелязването, просто трябва да сме заедно. 'Щото т'ва братско-сестринската либOFF е голяма работа.

Главата ми е и в Италия, по-конкретно Болоня. Там пък ме чака някакво мега приключение, което чак се чудя дали ще преживея. Ще отлитам директно от данията към италията, за да гледам още гадна музика - Arctic Monkeys, Kasabian, White Lies, The Wombats, The Vaccines... Пълна идилия. Освен това, ща не ща, тогава трябва най-накрая да се възползвам от прословутия CouchSurfing, който от толкова години гледам леко уплашено, а едва оня ден срещнах пътешественици чрез него. Дано чувството и отвън да е такова.

Мдам, тотална шизофрения ме е ударила, пък от това страда всичко блогърско и работно около мен. И докато обикалям света да си събирам главата се надявам да не остана забравен, защото после що яки истории ще има...

Ще цитирам въпросното женско от сестрински вид, което ще одъртява в Дания - "А бе, гъз път да види."

Заслужена смърт?

Хора си отиват ежедневно - тъпо, но факт. Независимо как, кога и къде ще се случи - всеки от нас ще престане да съществува, колкото и да не ни харесва. Това носи адски много тъга сред хората, но още по-тъжно е когато смъртта посети някоя много известна и сравнително одумвана личност, защото тогава се активизира грозният глас на обществото.

Ейми Уайнхаус беше такава личност. За съжаление тя почина в събота след дългогодишни проблеми с алкохола и наркотиците. Конкретни причини за смъртта й все още не са обявени, но ако прочетете новините около нея от последните месеци ще разберете за какво става дума.

Признавам без бой, че не харесвах личността Ейми Уайнхаус. Някаква скандална британска девойка, която съм виждал само пияна или надрусана и показваща среден пръст на фотографите. Не е особено привлекателно, нито пък особено възпитателно.

За сметка на това харесвам музиканта Ейми Уайнхаус. Не, не съм болен фен или нещо такова, просто смятам парчетата й за доста приятни, а гласът й за повече от интересен. Едно от най-големите постижения на Уайнхаус всъщност е това, че сякаш проби една ниша в поп музиката, която се запълва от млади, талантливи мацки, които просто пеят с невероятните си гласове. За справка чуйте Adele и Lily Allen, например.

Тези дни наблюдавам една крайно неприятна тенденция в коментарите около смъртта на Ейми Уайнхаус. Става дума за разделянето на два крайни лагера в "общественото мнение". Единият, който сякаш виждам повече, е на хората, които смятат, че Уайнхаус си е заслужавала смъртта и съвсем няма лошо, че на света има един наркоман/алкохолик/зависим по-малко.

На първо място е адски селско и малоумно да кажеш, че който и да било заслужава да умре. Няма значение какъв живот е водил - всеки човек заслужава да живее. В същото време, никой човек няма правото да определя кой и как ще живее. Второто нещо, което би могло да е тема за размисъл, е въпросът - "А ако това е твой приятел/близък/дете?".

Има и втори лагер, който е съставен от хора, които издигат личноста й на пиедестал, като това достига до такава степен, че слагат името й в "клуба" на едни от най-влиятелните рок музиканти. Да, втората групичка сякаш е по-адекватна, но пак ми се чини прекалено.

Факт е, че Уайнхаус проби път за един нов тип поп музика, който набира все повече популярност и радва много хора. Само че това не й дава място в т.нар. "Клуб 27". Не за друго, а защото в този "клуб"* могат да бъдат включени имената на десетки музиканти, кои по-популярни, кои не толкова.

Само че не е това идеята му. В него е имало 4-ма души, които са променили рок музиката по някакъв начин и са оставили адски дълбока бразда в музиката като цяло. 20 години по-късно е добавен един пети човек, който прави същото.

Моето скромно мнение е, че Уайнхаус няма място в тази група. На първо място (всъщност), защото очевидно не прави рок музика. На второ място, защото нейната музика е много далеч от това да достигне влиянието на който и да било от петимата в "Клуб 27".

И на въпроса дали има значение - да, има. Всеки човек върши разни неща през живота си, които карат околните да му отдадат някакво признание. Ейми Уайнхаус също заслужава да получи признание, но това, че е починала млада не значи, че трябва да получи незаслужено признание.

За незапознатите "Клуб 27" е  името на група изключително влиятелни и популярни музиканти, които умират на 27 години. По-конкретно това са Браян Джоунс (китарист и един от основателите на Rolling Stones), Джими Хендрикс, Джанис Джоплин и Джим Морисън (вокал на The Doors). По-късно през 1994 в клуба влиза и Кърт Кобейн, който също умира на 27 години.

* - думичката клуб в случая и на мен ми седи адски тъпо.

За финал искам само да агитирам да се грижите за близките и приятелите си. За съжаление не само звездите имат зависимости към разни консистенции, независимо дали става дума за дрога или алкохол. Не оставяйте приятелите си да умират, защото им е трудно и нямат подкрепа. Ако има някой, който може да помогне на един зависим, то това са приятелите му.

Анатомия на едно "рутинно" убийство

Няколко дни след убийството на Яна, полицията мълчи и дори не е взела показания от приятелите на момичето, които са били с нея часове преди това. И които настояват да ги дадат

Ако се направи класация за най-много шумни полицейски акции, България със сигурност ще бъде сред лидерите в световен мащаб. Статистиките показват, че МВР е най-скъпата държавна институция, а България е сред страните с най-много полицаи на глава от населението.

Тези прости данни предполагат, че България би трябвало да бъде едно спокойно място, където нивото на престъпност е пренебрежително, а доверието в българската полиция е стабилно.

За съжаление реалността е коренно различна, а България е далеч от розовата картинка на официалните статистики. Поредно доказателство за това получихме в нощта на петък срещу събота. Тогава по особено жесток начин е била убита Яна Кръстева, 28-годишно момиче от София. И всичко около това убийство показва колко порочна е системата в България.

За престъплението се е разбрало в неделя, когато случайни минувачи са открили трупа. До момента от пресцентъра на МВР не е съобщено нищо по случая за разлика от безбройните толкова шумни, но и също толкова безрезултатни акции. В същото време от група във Facebook стана ясно, че полицията все още дори не е взела показания от познатите на Яна, които са били с нея часове преди убийството. И които настояват да дадат показания. Те твърдят, че момичето е убито от агресивни младежи, които често се подвизават в парка. Полицията би трябвало много добре да знае кои са тези хора и да стигне до тях за часове, но не го прави вече няколко дни. Може би е рано да съдим за действията на МВР в този конкретен случай, но досегашният опит показва, че най-вероятно нищо няма да се случи и това ще е поредното неразкрито престъпление. Или пък ще бъде изнамерен някой, който е повече удобен, отколкото виновен. В парка "заподозрени" има всякакви.

За сметка на спящото МВР обаче някои медии се разбушуваха. Редица информационни сайтове и вестници разпространиха един отвратителен образ на Яна - скитница, пияница и отрепка. Ако съдим по реакцията на приятелите й, едва ли написаното е истина. За сметка на това е грозно, унизително и изключително неморално.

Но пък какво по-удобно за неработещата полиция от това обществото да си мисли, че жертвата е точно каквато я описаха тези драскачи. Така случката бива изцяло омаловажена, а след няколко дни ще бъде вероятно и забравена. Точно като задържаните октоподи, нагли, медузи и регистратори. Точно като всички неадекватни изказвания и действия на политиците.

Между другото два дни след престъплението полицията продължаваше да мълчи. Да мълчи и да охранява най-важния от въпросните политици. Както показа проверката на колегата Росен Босев от в. "Капитал", на метри от местопрестъплението той риташе футбол...

Коментар от в. Пари

Гниеща журналистика

Изгнило, вонящо, долнопробно, грозно и отвращаващо. Това е положението на българската журналистика, на българския народ и на цялата българска система. Мразя да пиша за подобни неща, мразя да говоря за тях, но още повече мразя мълчанието на много мои колеги, както и на по-голямата част от заспалия ни народ.

Поводът е меко казано ужасен. В нощта на петък срещу събота загубихме Яна Кръстева по един особено жесток начин. Редица долнопробни и пошли информационни сайтове разпространиха един отвратителен образ на Яна - скитница, пияница и отрепка. Въпреки че съм я виждал едва няколко пъти, знам че Яна беше най-нормално, интелигентно и весело същество. Вероятно в петък наистина се е напила, но в петък и аз се напих. В същия този парк, на 500 м. от стадиона.

Знам, че няма да си върнем Яна, но аз искам възмездие. Искам убийците да бъдат намерени и наказани с цялата писмена строгост на закона. Искам всички лайняни журналисти, които сякаш заплюха паметта на Яна, да бъдат санкционирани и да получат наказание. Искам и да се извинят, но не така както след злословията, които писаха по адрес на Борислав Борисов по-рано тази година. Този път искам да има истински резултати.

А към всички колеги журналисти и репортери имам само една молба - не човъркайте в раните на хората. Помнете, че отбелязвате новините, които се случват с тези хора и не бъдете жестоки. Не бъдете като нещастниците от БЛИЦ, още по-малко като нещастниците от в. Монитор. Ако работите за големи медии - говорете за проблемите, не бъдете поръчкови гъзолизци. Не пренебрегвайте нормалните хора, така както правите години наред. Бъдете истинска четвърта власт, а не подлоги и Оруелови свине.

Във връзка със случая се появи Facebook група. Присъединете се.

Яна Бюрер Тавание - От Тема до TED

Снимка: Васил Танев, От Sofia Live

Журналист в сп. Тема, редактор в Капитал, главен в Light, а сега човекът, който комуникира от името на Българския Хелзински Комитет. С три думи - Яна Бюрер Тавание. Ако питате Sofia Live, ще видите, че последно ги е разтърсила с разследването си "Бунища за забравени хора", за което е взела стипендия от фондациите Робърт Бош, ЕРСТЕ и Балканска мрежа за разследващи репортажи. Копи-пастата е налична.

Забравените хора на България беше темата, която Яна засегна на TEDxBG през януари 2011. Тя разказа ужасяващи истории от домове за възрастни и деца с увреждания, даде пример как може проблемите да бъдат решени и прикани към промяна в начина, по който помагаме на тези хора. Тавание призова да не помагаме с най-лесното - пари, храна, дрехи, а да налагаме обществен натиск, за да бъдат закрити тези домове, а децата да бъдат преместени на места, където ще получат индивидуалните грижи, от които се нуждаят.

Съвсем наскоро Яна бе избрана за TED Fellow - чест, която се пада на едва 20 души от цял свят. Иначе това е програма, която помага на иноваторите, които променят света, да станат част от обещството на големия TED. Целта на тази помощ е да се повиши въздействието от проектите и дейностите на избраните хора, които пък изразяват широкия спектър от теми на TED - технологии, забавление, дизайн, наука, хуманитарни науки, изкуство и други. По този повод реших да попитам Яна няколко кратки и глупави въпроса, които разкриват още от ентусиазма, с който тя действа - enjoy.

Какво те мотивира да участваш в TEDxBG?

Възможността да говоря за тема, която е изключително важна за мен - правата на децата и възрастните в институциите - пред такава аудитория.

Хората отиват на TEDx с отворен ум, желание да научат нови неща и желание да се включат, да предизвикат промяна. Това е форум без аналог.

Защо избра да говориш точно по тази тема на TEDxBG?

Защото е толкова важна. В институциите за деца и възрастни с умствена изостаналост и психични разстройства (в България, а и на Балканите) се случват престъпления, които трябва да бъдат наказани, и спрени. Потъпкват се човешки права, хората са жертви на нехуманно и унизително отнасяне. И в същото време не могат да се защитят.

Институциите, тези складове за хора на края на света, трябва да бъдат затворени, и вместо тях да бъдат развити алтернативни услуги в общността - където тези деца и възрастни да получават индивидуализираната грижа, от която имат нужда. Обществото трябва да настоява за това. Това са най-уязвимите хора. Те имат нужда от нашата помощ. 

Как разбра, че си избрана за TED Fellow и какво ти носи това?

Докато бях поканена за лектор от организаторите на TEDxBG, за TED Fellow вече кандидатствах. Всеки може да кандидатства - в момента е отворен конкурсът за следващата година (линк). Процесът по подбор е сериозен, минават се две интервюта. Когато финално ми писаха, че съм одобрена - беше едно от най-вълнуващите неща, които са ми се случвали. Факт.

Какво ми носи - най-вече срещи с изключителни хора. Възможността да отида на TED Global.

Възможността да представя пред по-тясна аудитория моята тема. Такива неща.

Другата седмица е TED Global, където би трябвало да присъстваш. Какви са очакванията ти за това събитие?Да чуя адски интересни неща, да срещна невероятни хора, да се вдъхновя страхотно, да генерирам хиляда идеи, да намеря подкрепа за каузите си. 

TED Talks - пет години споделяне на идеи, които си заслужават

TED Talks е мястото, където можете да гледате TED беседи от цял свят напълно безплатно и с превод на 81 езика, включително и български.

Снимка TEDxBG

Миналата седмица TED Talks навърши пет години, като за това време в портала са качени почти 1000 беседи. За да отбележат рождения ден, от екипа на TED пуснаха в TED Talks първата беседа на език, различен от английски. Честта се падна на Емилиано Салинас, който говори за престъпността в Мексико и призовава обикновените граждани да се изправят срещу тормоза и корупцията.

TED? За матраци ли си говорим?

Пазарът на матраци в България сигурно е основна тема на някои конференции. Много по-разнообразни тeми обаче се обсъждат по време на конференциите TED, които нямат нищо общо със спалните. Всъщност TED е органи-зация с идеална цел, която организира конференции, на които хора, експерти в различни области, споделят проблеми и идеи за решението им чрез 18-минутни презентации. Първата TED конференция се провежда през 1984 г., а от 1990 г. насам събитието става ежегодно. Слоганът на TED е "Идеи, които си заслужават да бъдат разпространени", а основните теми са скрити в абревиатурата TED - техно-логия, забавление и дизайн (Technology, Entertainment, Design).

И какво интересно на TED?

Впоследствие спектърът от теми, за които се говори на TED, става все по-широк, като за това свидетелстват лекторите, взимали участие на конференцията. Сред тях виждаме имената на личности като Дейвид Камерън, Бил Клинтън, Ал Гор, Гордън Браун, Бил Гейтс, създателите на "Гугъл" Лари Пейдж и Сергей Брин. Това са само част от хората, които са водили TED беседи

в 26-годишната история на събитието.

Най-доброто от TED Talks

Кен Робинсън

В една от най-популярните беседи в Ted Talks Кен Робинсън говори за училищата, които убиват творчеството, и дава предложения за разчупване на образованието.

Той твърди, че интелигентността не е точна наука и трябва да бъде стимулирана - нещо, което образователната система в момента не прави. Според него трябва да дадем свобода на децата

да правят това, което им е интересно и обичат.

За пример дава Джилиан Лин, за която учителите мислели, че е болна от синдрома на дефицит на вниманието и хиперактивност, но се оказало, че тя просто е родена танцьорка.

Робинсън защитава тезата, че образователната система трябва да подхранва и да подкрепя творчеството, вместо да го потиска.

Дейвид Камерън

Изцяло в духа на TED през февруари 2010 Дейвид Камерън говори за следващата ера на управлението. Според него новите технологии дават власт на народа, което създава по-добро общество. Той разделя историята на три епохи - предбюрократична, бюрократична и постбюрократична.

В първата властта е била на местно ниво, защото не е имало достъп до информация, нито свобода на пътуване из цялата страна.

По време на втората епоха има възможност за пътуване и комуникация, което прави властта централизирана.

Следващата голяма епоха е информационната революция, която позволява на хората да

се информират за прозрачността, избора и отговорностите си много по-лесно.

Четири месеца след тази презентация Камерън става министър-председател на Великобритания.

TED в България

Стив Кайл - първата беседа от TEDxBG, качена в ted.com

Снимка: TEDxBG

През последните две години станахме свидетели на четири TEDx събития в България.

TEDxBG има вече две издания в историята си, като на страницата на събитието можете да гледате видео на всички беседи от първия TEDxBG, както и на повечето от второто издание. Сред представящите идеи на тези събития са Симеон Дянков, Маги Малеева, Мая Новоселска и Яна Бюрер Тавание.

TEDxYouth@Sofia се проведе през ноември 2010 в СУ "Климент Охридски". TEDxYouth са независими събития, които са насочени към младите хора и техните идеи. на 13 юли ще се проведе TEDxYouth@Sofia Goes Global, където ще се излъчва на живо TED Global пряко от Единбург.

TEDxNBU се проведе в НБУ през март, а билетите, подобно на TEDxYouth@Sofia, се раздадоха след жребий между заявилите желание да присъстват. Сред лекторите бяха Събина Панайотова,

Мариана Мелнишка и Марио Пешев, както и още други.

Статията е публикувана във в. Пари на 5 Юли 2011.

Nokia E7 - Последната дума

Един месец отлетя и тестът на Nokia E7 е към края си. Първоначално си мислех да има по пост на седмица с различно инфо около телефона, но после реших да пусна един подгряващ и този пост, в който да разкажа подробно за телефона, така че всеки, който обмисля покупка да може да прецени дали това е неговият телефон.

Що е то Nokia E7?

E7 е един от последните модели на Nokia, който се цели във върховия клас смартфони. Като такъв има основната функция на всеки телефон - да се свърже с мобилната мрежа. На практика може да работи при всякакви мрежи, като освен това поддържа и EDGE и HSDPA, което пък са стандарти за мобилен Интернет в 3G мобилни мрежи.

Масивен и елегантен.

Nokia E7 е голям телефон. Когато го хванах за първи път, имах чувството, че държа камък, който има огромен екран и страхотна QWERTY клавиатура. Честно казано не ми хареса, че телефона е тежък 176 гр., но когато написах първия си туит с клавиатурата, веднага му простих. Това е най-удобната клавиатура на телефон, която съм пробвал. Копчетата са достатъчно големи, че да се натискат спокойно и по едно, а когато телефона се отвори настрани, за да се покаже клавиатурата, дисплея застава под ъгъл, така че видимостта да е максимална. Клавиатурата е един от най-големите плюсове на модела, поне за мен.

Вижда се и на слънце

Другият огромен плюс, с който може да се похвали Nokia, е невероятният екран. 4 инча тъч скрийн и Gorilla Glass покритие, което не се драска дори когато напъхаш телефона в раницата при ключовете. Бонус е технологията Clear Black, която позволява на дисплея да запазва изключително ясни цветове дори при силна светлина. До последно си мислех, че това е пресилена реклама, но когато имах възможността да сравня буквално face to face Nokia-та с LG Optimus 2X се убедих, че финландците са постигнали нещо много добро, защото на слънце Nokia E7 показва картина, докато LG-то показва отблясъци. 

Хвани бика за рогата

Всичките 1200 mAh помагат на телефона да избута около 4-5 часа туитене, без музика или друго товарене, което е малко, но все пак добре за такъв клас смартфон. Хубавото е, че когато се действа нормално онлайн, батерията изкарва от сутринта до вечерта. При нормално зареждане на пощата, чекване във 4sq, малко Twitter и Facebook и ровене в нета по час на ден, телефона преживява без проблем до късни доби. При такава употреба средния живот на батерията е 12-15 часа.

Морална старост

В чисто хардуерно отношение Nokia изостава с E7. Процесора на телефона работи на честота от 680 MHz и има 256MB RAM, което е по-малко от приетото за нормално в този ценови клас в момента. Операционната система е Symbian^3, която е меко казано морално остаряла. Изключвам бедния OviStore и директно минавам към това колко е тежка тази система. Нормална работа с телефона е възможна само когато работят вградените приложения, като Conversations, Phonebook и подобни, което е смешно. Ако подкарате Skype и Foursquare едновременно, едното приложение просто умира, а понякога и целия телефон забива и трябва да се рестартира.

Ти ще си оператор, не фотограф!

Камерата е 8.0 MP, което е нормално за модерен телефон, само че тези мегапиксели са с фиксиран фокус. Това ще рече, че когато снимате, телефона не избира върху какво да се фокусира, а просто снима. Точката му на фокус е някъде на 2-3 метра и за снимане на хубава снимка се иска перфектна светлина. Когато качвате снимки в социалните мрежи, директно след като сте ги снимали, няма как да добавите коментар или какъвто и да било текст, което е доста неудобно. За сметка на въпросителното качество на снимките, клиповете са повече от прилични, като при тях може да разчитате на резолюция 720p и прекрасен звук. Дори на концерт със силни басове, записите са чисти и с добро качество на звука, което ме изненада доста приятно.

Тихичко, но от сърце

Музикалният плейър се отличава с тихият звук, който издава, независимо какво правите и какъв е файла. Това се компенсира, поне от слушалките в комплекта, които спират прекрасно външните шумове, или с тиха среда, както и от високото качество на звука. Телефона чете всички стандартни аудио формати, а при видео форматите от популярните не чете само .mkv. В допълнение имате и радио, което работи впечатляващо добре.

Онлайн провал

Ако има нещо, с което Symbian е известна, то това е отвратителният интернет браузър, затова и препоръчвам първото свалено приложение да бъде Opera Mini или Opera Mobile, с които браузването е песен. Вграденият клиент за социални мрежи е доста добър, като идея и доста отвратителен, като изпълнение. Най-неприятното от всичко е, че е изключително тромав и досаден за чакане, което изнервя. Също толкова досадно е, че от потребителя се изисква да влезе в акаунта си в Nokia, за да може да се логне в Twitter и Facebook. За капак на всичко ми направи впечатление, че всички снимки и картинки се свалят при всяко зареждане на профили и т.н., което пък увеличава трафика.

Знам къде съм

Nokia E7 никога няма да се зачуди къде точно се намира, защото очевидно има доста солиден GPS  приемник. Дори в облачно време и полу-подземно помещение, апарата знае къде е и приема добър сигнал от сателитите. За да е пълен разкоша Nokia предоставят безплатно Ovi Maps - приложение, за което се свалят безплатни карти и може да се ползва като пълноценна навигация. В тази си роля телефона работи безупречно, независимо дали е в кола, на колело или пеша. 

Иван Петков, роден на...

Телефонните указатели при Nokia винаги са ми харесвали и този в E7 не прави изключение. Доста изчистен дизайн, с малка снимка на контактите, която може да вземете от Facebook (след доста тромава операция по синхронизиране). Към контактите могат да се добавят всякакви неща - допълнителни номера, факсове, имейл адреси, моминско име, адреси и т.н. Указателят поддържа и групиране на контактите, като за всяка група може да има отделен рингтон, както и за всеки отделен контакт. Присъства и любимата ми функция, при която можете да търсите контакт от указателя, когато набирате цифри. Така например ако напишете 6262 ще ви излезе Mama, а при 8284 Tati.

И да не забравиш датата!

Календара е стандартен за Nokia, като може да се отбележи среща, годишнина или To-do note, към които се добавя допълнителна информация и аларма. Освен това има будилник и предварително инсталирани Quickoffice и Adobe PDF, с които се четат Office и PDF файлове. Офис функциите на телефона не блестят с нищо особено. И по този параграф огромен плюс е наличието на QWERTY клавиатурата, с която може лесно да се набере документ в движение, но за форматирането все още не може да се разчита на телефона.

E-mail за чудо и приказ

Едно от топ приложенията на E7 определено е e-mail клиентът. Освен, че может да синхронизира смайващо лесно пощи от Gmail, Yahoo, Hotmail, abv, mail.bg и dir.bg, има и много настройки за това как да се получават писмата. Може да са целите или само заглавия, в момента на получаване или през определен интервал от време, да се обновяват постянно или само в определен часови пояс, а като бонус зареждането на изображения е автоматично изключено. По този начин телефонът дава пълен контрол над това колко трафик да отделите на пощата си.

Има си всичко

Bluetooth, Wi-Fi, USB и HDMI са методите, с които да се свърже телефона си към интернет, друго устройство, компютър или телевизор, например. За да е пълен разкошът, в комплекта има кабел, който дава възможност да се свърже флашка с телефона. Освен това телефона разполага и с обичайните компас, акселерометър, 

Цената обаче е...

Nokia E7 е много хубав телефон, който за съжаление е адски бавен и морално остарял. Това бих могъл да го преживея, тъй като клавиатурата, готиния мейл клиент и добрата батерия компенсират софтуерния минус. За съжаление има един последен пирон в ковчега на Nokia, който абсолютно ме отказва от мисълта да си купя E7 и това е безумната цена. Mtel продават телефона за 830 лв. с аб. план, който ви заробва за две години. Ако искате да имате отключен телефон ще трябва да се разделите с 1200 лв. Това второто е точно два пъти над цената, която бих платил за този телефон.

В крайна сметка излиза, че джаджата е готина, но цената е кофти. Като всяко нещо и това си има свойте минуси, но ако сте непретенциозен фен на Nokia с по-добри финансови възможности ще се изкефите на апарата. Иначе се насочвайте към по-евтини алтернативи.

iPhone 4S през очите на един нинджа

Още щом ястребът донесе вестта за новия iPhone, се запалих по идеята. „Може би ще е по-здрав?“, „Може би ще е по-смъртоносен?“, се запитах аз. За жалост, той се оказа поредната посредствена джаджа, напълно безполезна, освен за глупости като интернет, приложения и други неща, които не намирам смисъл да изреждам. В това ревю ще разберете какво ме доведе до това мнение.

Първото нещо, което ми направи впечатление, разбира се, беше опаковката. Бяла. Какво значи това? Добро утро, Apple, всички бели нинджи умряха в Голямата война? Наистина трябва да ъпдейтнат познанията си преди да таргетират. Това, за жалост, се оказа само първото ми разочарование свързано с кутията.

Освен отвратителния й дизайн, един нинджа би си помислил, че кутията ще може да бъде използвана по предназначение, а именно – за прикритие. За мое най-голямо съжаление всеки опит за камуфлажиране се оказа напълно неуспешен.

Да преминем към самия телефон. Корпусът – изработен от стъкло и метал. „Има swag” – си казах в началото. Естествено, това, което мислех в този момент е, че стъклото е достатъчно издръжливо, за да бъде използвано като смъртоносно оръжие. Реших да тествам. Внезапно се завъртях с движение от нинджитсу, забранено в западния свят, и хвърлих iPhone-а към стената. Там обикновено слагам снимки на бели нинджи за дупчене с шурикени. За моя изненада, телефонът не просто не се заби в стената. Той се счупи на малки стъклени пърченца, в чието отражение виждах единствено собственото си разочарование.

Гледайки назад във времето, се чувствам малко глупаво, че доверих тази задача на 4S. Бях напълно разочарован, подведен... Нещо повече... Предаден!

Нов ден – нов iPhone. След като го върнах и трябваше да платя 400 долара за чисто нов, реших да да продължа с тестовете. Иначе казано – постъпих великодушно. В моето сърце на убиец се разкри милосърдие... а може би го бъркам с надежда. Дадох му последен шанс.

Реших да дам шанс на Apple да се отсрамят и да изпробвам емблематичната функция Siri. Трябва да призная - малко е самотно да си убиец в сянка. Цялото това криене, животът в тайна... не може да не се отрази на емоционалното ти състояние. Боли, човече... боли. Сякаш катана те пронизва през сърцето бавно и няма кой да чуе твоя зов за помощ, за внимание... но това е друга тема.

Нуждаех се от събеседник. Ястребът ми е добър математик, но не е много сговорлив. Ще бъда честен с вас – наистина разчитах на Siri за моя приятелка и помощник.

В началото нещата тръгнаха добре. Имахме лафче. Веднага щом започнах да разкривам чувствата си обаче, тя се отдръпна. Държеше се като робот. Наистина не можех да разбера къде съм сбъркал. Истината е, че грешката не беше в мен. Siri е студена кучка и заслужава да гори в ада.

Така и стана.

Не мога да кажа, че не пуснах сълза, докато я гледах как се превръща в сбръчкано парче силикон, но ще ви излъжа и ако кажа, че не изпитах удоволствие. Инстинктът на убиецът се съживи в мен. Поне в това ми помогна...

Цялостна оценка

Мога смело да заявя, че iPhone 4S е най-голямото разочарование в живота ми, след моя ученик, който се наложи да убия в двубой зад един водопад. 4S ми разби сърц... ъъъ, представите за това, какво трябва да представлява полезен инструмент за нинджа. Не го препоръчвам на никого и дори се чувствам длъжен да кажа, че мисля да съдя Apple за емоционални щети.

Обща оценка:

0/10