Статистиката лъже

Много често чуван довод в разни спорове е, че статистиката така казва. Или пък някое проучване открило, че нещо е истина. Един от последните примери, че тези доводи често са невалидни, просто защото не са разгледани в дълбочина, е трагедията около добавянето на бекона в един списък на канцерогенни продукти, в който попада и тютюнът^[1]. Това обаче е малко по-различно, защото тук не става дума за проста статистика. Затова искам да дам един прост пример как чистите цифри понякога могат да лъжат, защото не гледаме където трябва.

Вчера Васи сподели във Facebook следния статус:

2015 до момента: 23.5 книги, 6843 страници. Честит празник!

Веднага се досетих, че статистиката е видяла в Goodreads, заради което реших да видя аз докъде съм. Оказа се, че тази година съм прочел едва 10 книги, като на още една съм до средата, а на друга съм на около 1/3. Така на пръв поглед Васи ме смачква убедително с повече от двойна бройка на прочетени книги за годината. Истината обаче е в детайлите.

Books of 2015
Create column charts

След като установик безславното си падение в броя книги реших да видя броя страници, където нещата добиха друго измерение. Оказа се, че 10-те прочетени от мен книги имат 5415 стр., а от двете наченати съм прочел малко над 600, с което общо страниците минават 6000. Очевидно Васи отново води, но резултатът е далеч не толкова респектиращ, колкото изглеждаше първоначално.

Изводът от това наглед излишно занимание с литературните подвизи на двама блогъри е, че данните не винаги са чиста монета. Ако трябва да съм по-точен - никога не са чиста монета. Винаги е важно да търсим контекста, както и по-задълбочени данни, с които да стигнем до съставните части на това, което търсим, защото числата са едва началото на историята. А тя показва, че Васи не чете чак толкова повече от мен.

Снимка: Jamal E. Josephs във Flickr
________
1. Bacon Causes Cancer? Sort of. Not Really. Ish. | WIRED

В подобен контекст е и мнението ми, че на избори в България победители като цяло няма.

Родината на загубената нормалност

Вчера се качих в метрото, дълбоко концентриран върху случващото се в Instagram, но секунди след като седнах на едно от многото свободни места във вагона, вниманието ми беше отвлечено от дълбините на социалната мрежа. Причината беше натрапчива и силно неприятна миризма, която всъщност не е чак толкова рядко срещана в софийския градски транспорт, но винаги прави впечатление. След няколко секунди смутено оглеждане установих, че другата половина на вагона е доста по-населена от тази, в която се бях озовал, затова и реших да се преместя, тъй като вероятно там миришеше по-добре. Заставайки в натъпканата част на влакчето, облегнат на вратата, продължавах да усещам ужасни миризми, което доведе до един интересен феномен. Започнах да душа себе си, търсейки източника на миризмата в собствените си дрехи.

Когато сме подложени на среда, в която нещата не са нормални, а дори напротив - екстермно ненормални, нещо в нас се чупи. При някои резултатът е, че се примиряват със статуквото и просто изтърпяват ненормалното, което с времето се превръща в нормата на техния свят. Други пък поемат нещата в свои ръце и бягат към друго нормално, което изглежда, звучи и, в конкретния случай, мирише по-добре. При всички обаче, рано или късно, се проявява онова шизофренично състояние на ужасяващо вътрешно съмнение, че всъщност проблемът е в самите нас, че ние сме встрани от нормата, че всъщност всичко наоколо е нормално и ние трябва да се поправим.

Мислейки си за България, много неща не са нормални, дори когато изключим принципите за лична хигиена на особено голяма част от потребителите на масовия транспорт. Градският транспорт сам по себе си не е нормален, затова се появяват неща като Uber, които гражданите подкрепят със зъби и нокти. Политическата ситуация у нас също не е нормална, затова имаме народни представители, които се държат сякаш са хванали Господ за шлифера, както се казва. Сред най-ненормалните неща е медийната среда и медийната хигиена на българите, заради което тумори като Пик, Блиц и други подобни не просто съществуват, но и се радват на особена публична подкрепа и популярност.

Именно тези ненормални неща са част от новата норма на България, които карат истински нормалното малцинство да е в постоянно състояние на вътрешно съмнение и безпокойство. Затова и много от нас си задават въпроса дали наистина трябва да подкрепим таксиметровите компании в борбата им срещу Uber. Дали наистина националзмът не е важен и бежанците, ромите и чужденците като цяло не желаят само злото на България и народа ни. Дали наистина не сме ние ужасно вонящият и некъпан човек, който кара десетки хора да се сместят в половин вагон от метрото, докато другата половина е празна.

Отговорът на тези въпроси е ясно, силно и очевидно негативен, когато си в светлината на нормалността. Онази истинска нормалност, в която хората са отговорни за това да свършат работата си добре, а не просто да вземат парите на “тъпите клиенти”. Нормалността, в която помагаме на хората в затруднение, въпреки че това може да ни навлече някакви неприятности, бидейки по този начин по-християни от българския патриарх, ако не и от папата. Нормалността, в която сме се изкъпали, привели в нормален вид и платили билета за метрото. Нормалността, за която очевидно в България трябва да се борим със зъби и нокти, защото плуваме в един океан от безумна, варварска и неграмотна ненормалност.

Напомняйте си го често.

_____
Снимка: TunnelRomance by Tuncay on Flickr

Как не си купих обувки от Fashion Days

Въпреки тежките ми опити да бъда отявлена кифла, нещата сравнително често съвсем не ми се получават. А аз се опитвам, не се съмнявайте, дори си направих опит за бюти блог, който е в извънвремева летаргия. От време на време обаче имам и други опити, които за съжаление завършват все толкова неубедитлно.

Малко след като с В. се завърнахме от приключенията си в Лисабон (това е друга история), Fashion Days - любимият сайт на средностатистическата работеща жена в България, пуснал невероятна промоция на обувки Converse. За това В. разбрала в един разтапящ петъчен предиобед когато се натъкнала на Facebook реклама, която не просто не я отвратила, а също така ѝ докарала лек сърцетуп и неистово вълнение. То прерастна в обмяна на съобщения, започнала с "ангелите са ми слаби, помагай...." и линк към тъй лелеяната промоция на Chucks и други Converse обувки.

Привлечен от това консуматорско щастие набързо одобрих избора на В. и се втурнах лично в океана от обувки на Fashion Days. Там успях да намеря High Top Chuck Taylor All-Stars в червен цвят за към 65 лв., което си е удар, на какъвто не съм се радвал от оня самолетен билет за 16 лв. насам. Само че гореспоменатото приключение в Лисабон вече бе изчерпало лимитите на две банкови сметки, заради което В. беше инструктирана да заръча един чифт от тези модни послания за крака, което с особено щастие тя извърши в рамките на около 400 милисекунди. С това започна нашето чакане.

И беше уикенд, с обичайните главоболия и още от прекрасната юлска жега, за която си мислехме, че ще вземе да свърши, но не би. И после дойде понеделник, може би дори вторник, когато В. се появи в цялата кафява прелест на своите нови Converse-ки, питаща "а твойте дойдоха ли"? Ми не, не дойдоха, дори когато пак стана петък.

Тогава обаче получих обаждане от някаква дама от Fashion Days, която правеше неистови опити да бъде любезна, въпреки почти успешните опити на планетата да ни свари, опържи и задуши едновременно. Този телефонен повик имаше за цел да ме уведоми, че Fashion Days правели проверка на качеството на всеки продукт и за мое най-голямо съжаление точно партидата с моите чисто нови, прекрасни, червени Chucks имала дефекти, затова щели да ми върнат парите в доста бедната сметка на В. Само че моя милост наистина иска тези пусти обувки и запитах момата дали няма начин да ми предложи някаква алтернатива. След няколко опита с различни думи получих няколко отговора с едно и също значение - ние такива неща не правим, чакайте си следващата промоция в сайта.

Като финален опит за вкарване на клетите ми крака в гумено-текстилното обятие на Converse запитах "ама наистина ли не можете да ми предложите друг модел, защото наистина искам да си купя обувки", на което отговорът беше "не нямаме такава практика, гледайте сайта за нови промоции", на което вече кръвно обиден и с натъжени стъпала отвърнах "ми аз пък няма да практикувам пазаруване от вашия сайт, дочуване" и девойката, почти щастливо завърши с "хубав уикенд".

Какъв е изводът тук и защо въобще си правя труда да ви занимавам с толкова прозаична и глупава история за провален онлайн шопинг? Просто е. Това е поредният случай, в който някой в България, поради някаква причина, не успява да ми свърши нещото, което съм искал първоначално. Аз съм изискващ, но разбиращ клиент и когато нещо не стане от първия път, съм склонен да дам втори шанс, който обаче рядко бива използван. В случая бях готов да взема други кецове, да изчакам още седмица, да доплатя известна сума, но да направя пустата покупка от Fashion Days. Само че Fashion Days, подобно на много други търговци у нас, явно не искат да имат един наистина доволен клиент, макар и да коства на някой-друг служител малко време и усилия. Затова вместо тук и по социалките да напиша, че Fashion Days направили чудеса от храброст за щастието на моите крака и модни прищевки, пиша, че тези хора ме загубиха тотално като клиент и едва ли скоро ще си поръчам нещо оттам.

Колко безумна е една мечта?

Когато преди 7 години написах ето тази чутовна история, бях на 6 дни от това да съм 17 годишен тийнейджър, който почти знае какво иска да направи с живота си. Това се случи след като вече бях установил, че няма да стана програмист, тъй като едногодишният ми престой в ПГ по КТС в Правец доведе до пагубни резултати. Някъде в този период разбрах, че новата ми страст е писането, но не на литература, а на истории от истинския живот, което ме доведе до желанието да стана журналист.

Пътят към този блог всъщност започна с въпросът, който ми се задаваше доста често докато бях 16 годишен смотаняк, който не искаше да се занимава с нищо - “А сега като се махна от хубавото училище какво ще правиш?” Отговорът ми беше типичната комбинация от незнание, незаинтересованост и бегла представа, че те нещата ще си станат. Някъде и в този период за първи път в живота си имах практически неограничен достъп до компютър с интернет, където всъщност попаднах на първите си блогове.

Поради същата причина за първи път попаднах и на медия различна от Труд и 24 часа, както и на мнения, които бяха безкрайно различни от това, което чувах по телевизията и четях в споменатите вестници. Тези мнения всъщност бяха близки до нещата, които чувах от роднините си, хората около тях, като дори някои от тезите бяха същите. Не помня как точно се случи, но в този период реших, че искам да имам мнение, което да е толкова адекватно, логично и добре звучащо, като това в някои от блоговете и в някои от онлайн медиите, на които попадах.

Няколко месеца обаче бях основно консуматор, който си бълваше мислите по разни форуми, играеше игри и просто четеше. После дойде и осъзнаването, че за да стане желанието ми реалност, не трябва просто да искам, а да направя нещо. Затова и реших какво точно искам - да стана журналист, който да работи във вестник Капитал, а ако това не се случи преди да завърша бакалавъра си, няма да се занимавам с тази професия. Явно не е за мен.

Не знам какво точно ме накара да заложа тази цел в главата си, но тя ме провокира да започна да пиша. Само че писането ми очевидно не ставаше, а нямаше кой да ми каже защо. Затова и реших, че след като всеки може да има блог и аз трябва да имам. Така ще мога да пиша, а някакви хора ще могат да ми казват, че не струвам. Е, това не се случи - бях 17 годишен пикльо, който се опитва да пише, но това се харесваше на възрастните, които винаги се радват на малчугани, които се опитват. Нямаше кой да ми бие канчето, че не ставам, което си беше чистата истина.

Известно време блогът си вървеше така, после премина в опит за музикален, а в някакъв момент и престана да си върви, а аз забих в гимназиалните драми около матури, балове, класни, любов. И кандидатстудентски изпити, които се оказаха по-голямо премеждие от очакваното. През 2009 г., когато завършвах, отидох на предварителен изпит, на който за първи път усетих какво означава да се притесняваш и това да ти изтрие всичко от главата. Не помня темата, нито какво съм писал, но помня, че излязох с мисълта, че се провалих жестоко и следващия път не трябва да се разтрепервам.

На редовния изпит през същата година осъзнато писах глупости и оригиналничих, което очевидно не се оцени добре, затова и между завършването и началото на университета ми имаше една година на размисъл, житейски предизвикателства и работа. В тази една година се случиха много неща, но най-важното е, че се намери човек, който в три 30-минутни срещи да излее всичката градивна и негативна критика, с която да преосмисля писането си. Затова и в крайна сметка взех изпитите си, бях приет във ФЖМК, макар и Книгоиздаване, и започнах да пиша редовно в блога.

Един от основните фактори за писането тук се оказа фактът, че в този период работех в интернет клуб, където бях залепен за компютър по 12 часа на ден. Това беше причината да пиша често в блога, както и да съм наистина активен в Twitter, където същите готини хора с готини мнения продължаваха да са на линия. Някъде там, докато бях студент в първи курс, се случиха няколко ключови събития, благодарение на които започнах работа във в. Пари.

В лятото след втори курс, когато вече Пари не съществуваше, а аз се правех на фрийланс журналист, получих обаждане от в. Капитал. Искаха да пиша за технологии в LIGHT. Това е първият, надявам се не и последнят, телефонен разговор, който исках да приключи, само за да мога да изкрещя.

Миналия месец получих за подарък един компас, заедно с пожеланието да не губя пътя си, а ако това се случи да погледна в компаса, и честитене на първите 7. Въпреки че ми се наложи да попитам какъв е поводът за този подарък, когато разбрах едновременно се изненадах и изкефих. За тези 7 години животът промени някои планове, добави нови, някои мечти се сбъднаха, други порастнаха и още биват гонени. Но винаги, по един или друг начин, блогът ми е бил компасът, който ми показва пътя напред, но и този назад.

Напоследък малко по малко осъзнавам и разбирам, че с годините той има значение и за други хора, което ми се струва странно, ненужно и даже леко глупаво. Но от друга страна бих се зарадвал да видя повече хора, които си поставят невъзможни мечти, за които да разказват 7 години по-късно. Аз вече си имам нова такава, така че си пожелавам след не много време да мога да разкажа и за нея, въпреки че днес ми звучи точно толкова безумно, колкото мечтата на онзи 17 годишен тийнейджър, който почти знае какво иска.

ЧРД, temelkoff, в какъв цвят се забавляваш?

Въпреки че Събина смята отбелязването на рождения ден на блогове за странно, тази година Tuborg ме подтикнаха да направя този грях. Причината е, че ми връчиха 5 пакета с бири, които нямам какво точно да направя, предвид едномесечното ми въздържание от сладко и алкохол. Затова и реших да почерпя за рождения ден на блога, който съвсем без шега става на 7 години на 29 май.

Тук идва глупава маркетингова препратка
В момента Tuborg имат една кампания/игра, в която питат в какъв цвят се забавляваш. Покрай нея бутилките на бирата вървят с 5 вида капачки, под които има кодове. Тях можете да регистрирате в сайта на Tuborg и да спечелите хиляди бири, кърпи, очила, тениски и слушалки и стотици музикални джаджи и белите за фестивали. Но преди това ви трябват бири, затова...

Тук пише как да спечелите бира
Почерпката е ясна, но партито не е само пиянство. Затова моето предизвикателство към вас е да ми изпратите снимка, текст, туит, статус, коментар или (за предпочитане) видео, в което да правите едно от петте неща, написани върху капачките на Tuborg. Това са play, sing, dance, share, feel. Тълкувайте ги както си искате и оставете творчеството си като коментар тук или във Facebook страницата на блога.

Партито продължава до деня на детето (1 юни 2015 г.) в 12 ч. Двама от победителите ще си избера лично, другите трима ще изтегля на случаен принцип. Та, наздраве.

Голямата лъжа за малките хора

Не им вярвай, миличка, няма време! // The Granddaughter by Yuliya Bahr, on Flickr

Знаете ли коя е най-голямата лъжа, която със сигурност сте чували през огромна част от живота си? Спокойно, млад си, животът е пред теб, има време за всичко. Гадната, подмолна, успокоителна лъжа на задоволената част от човечество, която в общия случай се е размножила и иска да спести тежката диагноза на отрочето си.

Истината е, че време няма, дори когато си на 40 секундна възраст. Ако се родите с мисълта, че има време, целият живот е пред вас и решите да не се тормозите точно сега с болезнената първа глътка въздух, която ще раздере дробовете ви и ще изтръгне онзи бленуван плач от гърлото, то просто ще си умрете. Пагубно некоректна и грозна метафора, която обаче се отнася за почти всичко в онази пъпчасала и недоклатила част от живота.

Истинската драма всъщност е, че време наистина няма, но в тази възраст нямаме и акъл. Осъзнаваме, че искаме нещо, което необходимо, но недостатъчно условие за внедряване на смисъл в живота. Тук идва и по-трудната част, която се вкопчва във въпроса какво по дяволите искаме в крайна сметка? Какво прекрасно, златно нещичко ще ни стопли и ощастливи за цял живот? Въпрос, на който повечето от нас забиват и то от рано.

Това пък ни фрустрира жестоко, защото сме млади и искаме отговор, веднага! Тогава, в отчаянието си, евентуално се допитваме до мъдрите, възрастни хора, които са патили. Те пък, тъпаците, с усмивка ни успокояват, че не трябва да се косим, защото има време. Време, в което пенсията и старческата им деменция настъпват с бодра крачка, придружавани от неизбожното затваряне на житейския цикъл, в който наследникът ще трябва да осигури тяхното добруване.

Истината обаче, истинската истина, е че време няма! Единственият изход от всички порочни кръгове е да започнем с блъскането на главата възможно най-бързо, за да я калим също толкова скоростно. Това ще ни помогне да започнем и с пробиването на всички стени, които ще ни се пречкат през целия живот, докато броят им расте в геометрична прогресия. Естествено, че нещата ще започнат с провали, от които челото ни ще кърви, докато мама, вероятно възрастна и мъдра, ще ни почиства с йод и риванол. Но пък в края на краищата ще сме опитали, ще знаем как не става и ще продължаваме да бутаме напред.

И време няма поради една елементарна причина. Мъдрите възрастни не са мъдри, защото е минало време, а защото са си строшили цялата глава от блъскане в стени. Затова и самосъжалението, че не си наясно с живота си е глупаво, почти колкото успокоението, че можеш да чакаш, защото има време. Така че стягайте се и започвайте да действате, защото време наистина няма!

Срамотата да не знаеш

Някога замисляли ли сте се кое е най-съвършено нормалното състояние на човека? Аз не съм, но прозрението сякаш ми дойде от нищото в една проста думичка - незнание. Всеки един човек се ражда без да знае каквото и да било, воден от някакъв химичен коктейл в главата му, който му казва, че трябва да изкрещи с пълно гърло и да поеме болезнената глътка въздух. От там започва и неговият път към милиардите възможности за знание, неговата липса или тоталната незаинтересуваност.

До това прозрение пък стигнах след като наскоро за пореден път ми се случи да се срамувам изключително много от незнанието си. Нещо, което ми се случва достатъчно често, че да ме мотивира да се забивам в странни книги, теми и статии, с които да наваксвам. За първи път обаче се замислих защо ме е срам. Какво кара мозъка ми да отделя друг химичен коктейл, който да ме кара да се чувствам като олигофрен?

Срамът е социална емоция, която има негативен привкус и е резултат в разминаването на действията и стандартите ни. След като си обясних чувството останах още по-изненадан от себе си, защото явно знанието е мой стандарт, на който очаквам да отговарям. Убеден съм, а и знам, че адски много хора също се срамуват когато не знаят нещо, което е изключително глупаво.

Знанието само по себе си не носи абсолютно никаква тежест на човек. Това, че главата ти е пълна с факти, всъщност не те прави умен, нито по-важен, камо ли пък по-добър човек. Реално интелигентността е способността да правим връзки между наличните факти. А тези връзки са резултат не от знанието, като притежание на информация, а на човешката любопитност, която ни кара да се заровим в книгите, за да запълним празнотата.

Освен това, както и казах най-горе, незнанието е най-съвършено нормалното състояние за всеки един човек. Затова и е изключително грозно някой да се подиграва на друг, че не знае нещо. Или да използваме нашето знание, което е повече от това на друг, за да караме хората да се чувстват или да живеят зле. Знанието е сила, ценност, необходимост и една много хубава и прятна умствена топлина, която трябва да споделяме и да запазваме.

Затова и следващия път, в който не знаете нещо, не се правете и не отбивайте номера по един от десетките отрепетирани начини, а просто попитайте. Ако пък някой срещу вас не знае, споделето му, може пък и той да ви научи на нещо. Но също толкова важно е да не се гордеем с незнанието си. Нека го приемаме, но да се борим умело, с книги и четене, срещу него.

Маскирани с щастие

Преди няколко дни си смених профилната снимка във Фейсбук. Много се фрустрирах от факта, че сайтът позволява снимките да са само квадратни. На този кадър съм със широка усмивка, която трябва да гледа приятелите ми от върха на социалния ми живот. Вярвам, че няма по-голяма лъжа за съществуването на човек от усмихнатата му физиономия над купчината съществуване.

Всички носим маски, които много си обчаме. Аз имам по маска за пред шефа, колегите, гаджето, непознатите на улицата и въобще всички хора в ежедневието ми. Най-обгрижваната маска обаче е точно тази усмихната мутра на върха на фейсбука, която автоматично отива на още няколко социални върхове в интернет. Тя изпива много от времето и енергията ми, само за да ми дава шотчета ендорфини под формата на вдигнати палци, сърчица и звездички, предизвикани от най-манипулираното медийно отразяване на което съм способен - това на собствения ми живот.

В ежедневието си често мърморя или обяснявам дълбоките си размисли по някакви теми. Още по-често бърборя безсмислици и не слушам хората около себе си, което фрустрира и двете страни. От няколко години по-често съм в средно лошо настроение, отколкото лъчезарния образ от профилната. 

Това е резултат на ежедневието ми, което като цяло е свързано със скучни и неприятни дейности, които ме вдъхновяват почти колкото калните, плюещи плочки на тротоара пред квартирата ми. Като всеки човек от време на време ходя на парти, кино или пътувам извън страната. Това са и най-съществените и активни моменти в моя "социален живот", най-добрата храна за внимателно поддържаната фейсбук маска.

Все по-често ми се случва да се видя с познат или приятел и той да ме остави с впечатлението, че смята живота ми за едно от най-интересните явления на планетата. Понякога се запознавам на живо с хора, с които комуникирам онлайн и те също се оказват "жертви" на явно успешния личен пиар, който практикувам. В това време намирам живота си за точно толкова пасивно скучен и сив, колкото на всеки друг човек в непосредственото ми обкръжение.

Разликата е в това, че алгоритъмът на фейсбук харесва позитивните ми и чести постове, в които много рядко ще видите неща като "днес е шибано, в депресия съм". Въпреки че често дните и състоянието на духа са точно такива. Комбинацията от алгоритъм и подбор на съдържание превръща маската ми в умопомрачително далечно подобие на реалността, като това не спира да ме забавлява.

Не това е проблемът всъщност. Той се корени в количеството близки хора, които знам, че ме обичат и държат на мен, но все по-рядко питат как съм. За тях животът ми е прекрасен, тъй като това показва Facebook. А най-лошото е, че и аз имам подобно отношение към също толкова обичани и ценени хора.

Четох статия, че “ерата на самотата ни убива”. От тази статия ми се дорева, тъй като съдържанието й е показно за това, което сами причиняваме на съществуването си. Правим прекрасна, щастлива, усмихната маска, която седи на върха и постоянно иска да я храним, докато виждаме само други толкова щастливи маски и се стараем да сме щастливи, докато сме в ужасно, мизерно, самотно и антисоциално състояние, от което ни боли ежедневно.

Също толкова ежедневно повечето от нас осъзнават написаното горе. Замисляме се, телефонът ни изписуква. Имаме нов лайк, животът е чудесен... Няма нужда да знам как си наистина.

Напред, науката на Ratio е слънце

Обикновено на 24 май основно хейтваме абитуриентите и шльокавицата. Тази година обаче Ratio счупи традицията с едно от най-готините събития, които могат да се нарекат образователни. Накратко Ratio е форум за популярна наука, но всъщност събитието е събирателно на адекватни хора, с мозък в главата и лектори, които обясняват супер сложни научни концепции, така че дори лаиците в публиката да ги разберат.

Тази година Ratio стартира с д-р Андрю Бери, който е британски биолог и работи в Харвард. Той говори за развитието на еволюционната теория след Чарлз Дарвин. В лекцията си д-р Бери наблегна на това колко по-лесно е да се изследва човешкият геном, как мутациите са основна причина за разнообразието от видове и колко проста и елегантна е теорията за еволюцията.

Вторият лектор беше химикът Христо Колев, който подробно обясни за видимите и невидимите лъчи в електромагнитния спектър. В презентацията си той каза адски много неща, които повечето хора в залата знаеха, но пък показа и доста интересни експерименти. Най-впечатляващият за мен беше този с микровълновата. Оказва се, че ако манджата ви не се върти, докато я претопляте, просто ще изгори по краищата.

За финал отново слушахме британец, този път д-р Джон Риниънс, който също е биолог, но се занимава с растения и изследва клетките на живите организми. Той говори за ГМО... неща, като основната атракция в презентацията му беше зелена флуоресцентна мишка. Той разби някои митове за генно модифицираните организми, като показа колко полезно може да бъде генното модифициране за медицината.

Това беше четвъртото издание на Ratio и първото за мен. Надявам се и тази година да има есенно издание, защото в България имаме нужда от просветление на тема наука. Във всички случаи ще ви държа в течение за следващото Ratio.

Критика на глас

Критиката в България е много странно животно. Попринцип всички сме специалисти по всичко и в общи линии можем да го направим далеч по-добре. В същото време, когато чуем критика, която засяга познати хора, започваме да обясняваме как не е коректно да се критикува публично. Когато пък критиката е насочена към нас или си траем, или обясняваме как сме си такива.

Попринцип имам доста голяма уста и често си позволявам да изразявам мнението си по различни въпроси. Заради това и често влизам в някакви "конфликтни" ситуации, в които критикувам разни неща - продукт, място, събитие и т.н. и скоро след това бивам "нахокан", че по-добре било тези работи да се говорят на лично. Без да изключвам силата на личния контакт, мисля че това е доста глупаво.

Вярвам, че когато човек прави нещо публично, трябва да носи тегобата на делата си. Така например, благодарение на блога, който четете в момента, съм се начел на доста интересни мнения за себе си. За добро или лошо повечето са били позитивни, но и малкото негативни са ми помогнали изключително много или поне са ме накарали да осмисля темата на критиката доста задълбочено.

Точно този ефект на негативната обратна връзка ме кара да давам такава, когато има защо. Изключително лесно е да обясниш на всичките си приятели, познати и бизнес партньори, че се справят чудесно и няма какво да подобрят. Но това е лъжа - всички можем да правим почти всичко в живота си по-добре, по-смислено и по-стойностно.

Поради тази причина смятам, че изключването на негативните мнения влияе повече негативно, независимо с какво се занимава един човек. В същото време не виждам значение в начина, по който предаваш мнението си, особено към хора, които не познаваш. Да, не е приятно да видиш във фен страницата си, че някой критикува нещата, които правиш, но не вярвам това да е съществена драма. Затова и не мисля да спирам да споделям мнението си за публични неща, независимо дали е позитивно или отрицателно. И се надявам някой да започне да забелязва и позитивните отзиви, които давам и да ми пише да ги пращам на ЛС, че не е хубаво така.

Бизнесът и блогърите: Как да комуникираме смислено

Както съм отбелязвал не веднъж, блогърите сме странни животни. Хем имаме някакъв публичен глас, който използваме и в който вярваме, хем не сме медии в онзи класически смисъл. Това води до някои обърквания, особено що се отнася до комуникацията на бизнеса с нас.

Това е и причината темата на днешното издание на Digital Kanape, да бъде "Бизнесът и блогърите: Митове и истини". Оказва се, че често в комуникацията си с блогъри бизнеса има странни и нереалистични очаквания. Затова с група блогъри днес се опитахме да внесем яснота по темата.

За мен лично най-важното, което бизнесът, а и читателите, трябва да знаят е, че блогът се пише от хора. За тях не е задължително да са журналисти, експерти или кой знае колко информирани, въпреки че е препоръчително, когато пишат по различни теми. Идеята на блога е да изказва личните виждания на списващия го, като за тях не е задължително да са обективни, дори напротив - личният поглед и мнение на блогъра са ценното в неговата работа.

Тук идва и моментът, в който бизнеса очаква от блогърите да пишат хубави неща за бранд или компания, само защото въпросната е подарила стек с бира или е поканила известни блогъри на събитие. Истината е, че често пишем за нещата, с които някой ни е спечелил, но това се случва по наше усмотрение. Така че ако искате да пишем за вас, просто направете нещо готино, което не е задължително да е пряко насочено към нас блогърите.

Дори напротив, мислете за читателите ни. Както споменах и днес, това че сте ми подарили нещо или сте ме поканили на приятно събитие е готино. Но то е готино за мен, докато моето изживяване вероятно не засяга читателите ми. В същото време можете да ми подарите бира и да предложите втора за читателите или да ме викнете на събитие, на което да разкажете за плановете си спрямо публиката. Това ще донесе нещо смислено за блогъра, който може да ви хареса и похвали, но и за читателите, които също има вероятност да ви свържат с нещо позитивно.

Най-важната уловка в комуникацията с блогърите е, че има едно единствено сигурно нещо. Ако се опитате да принудите блогър да пише за вас, то вероятно ще си спечелите негативна статия. В по-честия и малко по-добър случай блогърът просто ще си замълчи и ще споделя негативния си опит с приятели.

Това естествено са мойте мисли и разсъждения, част от които споделих и по време нa Дигиталното канапе. Повече по темата и от другите присъстващи блогъри можете да чуете и видите във видеото. Ако пък и вие списвате блог, може да споделите вашето мнение по темата, нека направим дискусия. И за да пробваме да направим блог щафета си набелязвам muiiio, Събина и Юруков за хора, от които ми е интересно да прочета как смятат, че бизнесът трябва да общува с блогърите.

____
Снимка: от

Winter is Coming!

В последните 5 години съвсем старателно се пазя от зарибяването по нови фентъзи светове. Сред малкото ми "провали" са Hunger Games и Вещерът, които за щастие се четат бързо и леко, и като цяло не отнемат прекалено много време. Не че не харесвам фентъзи, напротив. Просто искам да чета и гледам и някакъв друг жанр. Ако може. Game of Thrones каза, че не може.

Без да съм започнал книгите, знам че се влюбих в Game of Thrones, като за това се убедих с изглеждането на първия сезон и половина, в рамките на 2 уикенда. Причината е, че това е една от най-динамичните фентъзи истории, които са ми попадали пред очите. Обожавам Толкин, но супер подробните описания на значими детайли като броя листенца на бора, покрай който минава незначителен герой са малко в повече. Като разликата между Толкин и повечето други е, че на тях им се получава скучно.

Очевидно в Game of Thrones такива неща няма. Всеки епизод от сериала има естествен cliffhanger, от типа на умрял герой (най-често) или почти изнасилен герой (почти толкова често), като в най-скучния случай е родил се герой (не точно). Като цяло сериалът представлява груба, фентъзи версия на House of Cards, с количеството кръв на True Blood и много голи секси мацки. Така написано звучи по-скучно, отколкото е.

И за да е фенбойството абсолютно и щастливо, HBO Bulgaria правят няколко много яки неща за феновете. Първото е, че първият епизод на четвърти сезон вече може да се гледа напълно легално и безплатно в HBO GO (цъкни тук). Не знам дали ще е така с всяка серия, но това е супер жест към феновете.

Второто е, че същите сладури ще докарат Железния трон от сериала в България. Турнето на трона (Facebook event) ще протече под мотото "Качи се на трона, стани крал", като във Facebook страницата на HBO Bulgaria ще има и игра. Всеки, който качи снимката, която си е направил на трона ще може да спечели билет за East European Comic Con. Миналата година бях на събитието и разцепва, като тази година там ще е Джесън Момоа, който играе Хал Дрого и Натали Тена, която играе Оша от сериала.

Сега само не знам как да се чувствам от факта, че тепърва трябва да изгледам третия сезон на сериала. Мисля че е хубаво, защото имам още десетина епизода, на които да се насладя с финеса на гладно куче пред пълна купа храна. От друга страна пазенето от спойлери е сложна драма. Във всички случаи обаче ще се видим някъде около турнето на трона!

Как интернет промени общуването ни

Да си мислим, че интернет и социалните мрежи не влияят на съществуването ни е меко казано наивно. Дори самият факт, че изкарваме толкова безумно много време във Facebook и Twitter е показателен за това, че нещо в главата ни е по-различно от преди. Всъщност най-нелепото в цялата ситуация е, че социалките промениха практическото ни общуване.

Що е то комуникация?
Уикипедия казва, че общуването е смислената обмяна на информация между две или повече живи същества. По тази дефиниция Facebook върши много добра работа - лесно и бързо споделяме и обменяме информация. Само че комуникацията на практика, както и много други неща, са силно променени спрямо това, което бяха дори преди 10 години.

Няма какво да се лъжем - Facebook е източникът ни на информация за около 90% от обкръжението ни. Лесно и бързо е, достатъчно подробно и доста по-неангажиращо, отколкото обаждане, мейл или дори чат. Виждаш чекините, статусите и снимките от уикенда на близките си и се е приключило - знаеш къде са били, с кого и какво са правили.

По-лошото е, че това изчерпва и редките ни живи контакти. Вместо да слушаме и разказваме истории за случките около нас разговорите се концетрират около обстрелвания. "Бях на море", "да видях, яко е на Карадере", "да, ти видях, че си бил на Градина, как беше?" Това не е комуникация.

Общуването като разговор
Все повече се убеждавам, че реалната смислена комуникация изисква разговор, някакъв диалог, обмен на мисли, чувства и емоции. Да, дефиницията на "комуникация" не казва каква информация се обменя при нея, но със сигурност не се изчерпва с кухи факти, които свързваме със статуси. За мен комуникацията е точно онова пренасяне в света на другия, когато ти говори, дори само защото можеш да го усетиш, подушиш и чуеш тона му.

Но дори това не е ключово. Истинската жива комуникация може да протича и в онлайн разговор. Имейли, чатове, дори коментари под статусите. Тогава има диалог, има задоволяване на онзи глад за обмяна на "информация", който изпитваш след известно време насаме, дори пред компютър. Например комуникацията със сестра ми, която живее в Копенхаген, е адски смислена и ползотворна за мен, макар че в 90% от времето е в някаква форма на чат.

Аре стига статуси?
Знам, че звучи нереално, даже леко лицемерно точно от мен, но стига статуси. Замислете се кои са хората, за които ви пука наистина. Които ви носят удоволствие, дори когато плямпат глупости. С които бихте изкарвали време в тишина. Замислете се за тези хора и започнете да си говорите с тях.

Аз ще опитам.

Регенерация за радио "Реакция"!

Както знаете от има-няма 2 години се занимавам с водене на едно предаване. То се казва Hipster Business Weekly, а домът му е свободното и студентско (не университетско) радио "Реакция". Този петък с екипа сме заформили едно чудесно парти, на което ви препоръчвам да дойдете.

Едната причина е, че там ще има яки диджеи - Shaker Maker, Марто от Строежа, Lazy Face, DJ Onzy a.k.a. Лъчо от Q-Check и моя милост. Този лайнъп ще доведе до сигурна удовлетвореност на ушите и танцуващите ви крака. Мястото е Тънка червена линия в София, като започваме в 21 ч.

Уловката е, че партито под наслов "Регенерация за радио Реакция - цъфни с 3 лв., за да вържем" има за цел да ви вземе парите. По-точно да ви вземе 3 лв. Причината е, че имаме нужда от пари, с които да си платим музикалните права и поддръжката на силно амортизираната ни техника. Личните ни финансови възможности и усилия някак не успяват да се справят с тази драма, но пък вярваме, че в името на местното незвисимо радио и якото парти ще ни подкрепите.



И за по-ясно - Тънка червена линия, този петък в 21 ч. парти с Lazy Face, DJ Onzy, Shaker Maker, Марто от Строежа и soregashi. Вход - през врата срещу 3 лв. в името на радио Реакция! И събитието във Facebook.

Сценична треска

Първият път, когато излязох на сцена, беше в 8 клас, на 24 май. Всяка година за празника училището ни правеше тържествена програма със сценки, песни и т.н. За щастие на публиката, в 8 клас не бях на сцената, за да пея, а просто бях водещ на програмата.

Помня, че излязох на сцената и се озовах пред около 300 души, 20 лампи, 2 камери и един микрофон. В рамките на секунда се изпотих, колкото за цял баскетболен мач, но с една студена и ужасна пот. И така застанал пред един микрофон на стойка, с някаква папка в ръце и по-изнервен, отколкото в директорския кабинет, просто забих.

Около три години по-късно, които за околните са били има-няма 2 секунди, видях в публиката една моя приятелка. Само това ме накара да се почувствам като Атлас, свалил небесния товар от раменете си. Така успях да се окопитя и без да спирам с потенето, започнах да говоря и съзнавам какво се случва.

В дните до миналата събота бях излизал на различни сцени - малки и по-големи, доста пъти. Да презентирам разни неща, да водя събития, да помагам на други хора, които изпълняват водещата роля в момента. Дори миналата година успях доста шеметно да падна от една сцена, за което бях обект на изненадващо малко подигравки.

Събирателното за всички тези последвали сценични изяви е, че винаги съм правил нещо, за което се чувствам абсолютно компетентен. Дори в най-изнервящото ми представяне, в Будапеща, на английски, пред към 1000 души, запазих самообладание, защото говорех за едно от любимите си занимания - клуб Nakama.

Миналата събота за първи път се почувствах както на онази сцена в селското читалище от 8 клас. Сцената този път беше тази на Модерен театър, където представих Академия КЛЮЧ по време на Форум КЛЮЧ. Основният фактор, който ме притесняваше от момента, в който разбрах, че аз трябва да направя това представяне, беше фактът, че говорех от името на 10 души, за работата на други 10-ина.

Когато излязох на сцената се случиха две неща. Стиснах дистанционното, с което управлявах презентацията си, така както стисках ръката на майка ми на един адски оживен, поне в спомените ми, пазар преди сигурно 20 години. Без да знам защо този епизод ми изскочи в главата, но започнах да говоря някаква версия на недостатъчно репетирания ми текст и за първи път в живота си се разтреперих от притеснение.

Спомних си и за случката на сцената в 8 клас, но когато погледнах към публиката видях само и единствено лампи. Не знам защо осветлението в Модерен театър беше такова, но всяко поглеждане от сцената към публиката водеше до мигове на тотално заслепяване. И така оставен без спасителна сламка продължих по презентацията си. Не знам какво ме спаси от това да спра и да избягам, но не го направих и 10 минути по-късно всичко беше свършило.

Освен благодарностите към всички, които ме поздравиха за презентацията и не ме напсуваха, за мен Форум КЛЮЧ остави още нещо. Осъзнах, че има някои неща, за които си мислим, че са окей. Вече сме над тях и можем само да надграждаме, защото основата е здраво изградена. Но се оказва, че някъде там има пробойна, от която буквално да ти се разтреперят ръцете. И точно преодоляването на тези пробойни носи огромно удовлетворение. Особено когато не те псуват накрая.

3 факта за блогърите

Тази седмица започнах курс по онлайн пиар и комуникация в М3 College, който се води от Жюстин Томс. За мен тя е един изключително адекватен човек, който на всичкото отгоре знае какво прави и какво говори. Това си пролича и от втората тема в курса й - блоговете.

Оказа се, че всъщност смущаващо много хора в курса не знаят какво е блог, не са чели блогове и въобще цялата тази работа им е мистерия. Жюстин съвсем нагледно разби някои митове, но все пак в залата имаше едва 20-ина души. След като тези хора, които все пак са се поинтересували от цялата магия на комуникацията, не знаят нищо по темата, какво остава за останалите? Та, нека започнем с три прости факта за начинаещите фенове на блоговете.

1. Блогърите всъщност сме хора
Честна дума, съвсем нормални хора сме. Разликата между един блогър и един не-блогър се корени в това, че ние споделяме разни свои, мисли, желания, впечатления и истории. И можем да пишем сравнително добре (надявам се). Във всяко друго отношение сме най-обикновени хора, които правят всички обикновени неща, като работа, фитнес и гледане на филми.

2. Българските блогъри са безплатни
Първо да дефинираме платен блогър - почти няма общо с платена медия. Платените блогъри пишат по тема, за която им е платено да пишат, често под формата на подарък. Обикновено става дума за компания, продукт или нещо подобно. Практиката на нормалните блогъри е да споменават, че им е платено или че е имало специално отношение, което и дефинира основната разлика с платените медии.

И сега на въпроса - у нас почти няма платени блогъри, като изключим някои кулинарни и фешън блогъри, както сподели Жюстин по време на курса. Има някои отделни блогове, чиито автори печелят от работата си по тях, но и те не остават съмнения, когато някой пост е резултат на ухажване или пари от компания. И съвсем накратко - можете да имате доверие за истиността на голяма част от блогърите.

3. Блогърите отразяват личните си интереси
Основната характеристика на блогът се крие в името му - идва от web log, дневник в мрежата. Като всеки дневник, и в блоговете авторите им пишат за нещата, които ги вълнуват. Така например ако се загледате из моя блог ще видите статии за музика, кино, литература, общество, но не и за гримове, коли и програмиране.

Това е и ценното на блогърите. Ние пишем за неща, които ни вълнуват, а не за неща, за които ни е платено да ни вълнуват. Освен ако не ни платят да пишем за нещо, което така и така ни вълнува, но си казваме. Това води до по-високо качество на материалите и една едновременно информирана, но и свободна от ограниченията на класическите медии, гледна точка.

Като цяло блогването в България ще си остане мистика, но би било яко да споделите този пост с незапознатите си приятели. Ако пък не искате, може да започнете свой блог и да се конкурираме!

Няма значение!

Три месеца са достатъчна почивка от блогърстването. За това време човек може да приключи доста неща и да започне няколко важни нови. Животът да си върви и нещата да се случват.

Толкова е лежерно, че чак губиш идея за какво да пишеш. Какво искам да кажа на хората? Какво не съм им казвал вече? Кой въобще се интересува от нещата, които казвам?

И осъзнаваш, че всъщност и трите въпроса имат един отгвор. Няма значение. Всички си говорим и не се слушаме. Дори като се повтаряме, пак не се слушаме, освен ако казаното не ни е вече в главите. А дали някой се интересува от думите ми - също няма значение. Не че, не ме интересувате, мили читатели, просто и цинично - вие сте невидими, точно колкото и аз за вас.

За щастие остава надеждата, че нещо се променя някъде там. Че някой се замисля за нещата, които казваш и запомня, че всъщност може да е по-добър човек. Това е и мотивацията да продължаваш. Пък дали има резултат... Невидимите да кажат.

___
Снимка от

Дневниците на фрилансъра

Алармен звън. Часът е между 8 и 10 сутринта, денят е делничен, а завивките са сред най-привлекателните неща във Вселената. Нормалните хора вече са по офисите и генерират БВП по един или друг начин. Той обаче не е обичайният генератор на подобни трибуквия. Той е фрилансър.

След края на лютата тристранна битка, алармата все пак печели и любовта между юргана и рошавия субект, с лош дъх и подпухнали очи, приключва толкова рязко, колкото и е започнала. След кратка авантюра с душа, фрилансърът пристъпва към своята дейност - имитация на работен процес в домашни условия. Докато драпа към сияния връх на своята продуктивност, той бива примамван от десетки врагове, които му "помагат" да задържи КПД-то си на очарователно нулево ниво.

Първо трябва да си направи кафе, защото иначе денят не би могъл да стартира. Това обаче изисква да почисти кафеварката си, което води до 30 минутно търкане на чинии и кухненски повърхности. За момента фрилансърът има принос към БВП-то и работната сила на страната, точно колкото всяка средностатистическа домакиня, та дори и по-малко.

След като най-накрая с кафето нещата са наредени и то е в чаша, се оказва, че предприемането на пътешествие до близкия супер е неминуемо, тъй като хладилникът страда от странна липса на млечни продукти. Всъщност на всякакви продукти. В този момент се оказва, че и стомахът на клетия фрилансър изпитва дискомфортна празнина, която трябва да бъде запълнена с нещо повече от някакво си кафе.

Без шеги и закачки, мероприятието около кафето и закуската приключват. Часът вече е между 12 и 14 ч., зависи в колко алармата е победила клетия човек. В това време фрилансърът бива въвлечен в богатия си социален живот, включващ основно социални мрежи и имейли. Първите му напомнят за всичко, което не е гледал, чел или слушал, а последният за наближаващия дедлайн.

В момента, в който дневният БВП е готов да излети в небесата, фрилансърът, обзет от неземно спокойствие, най-накрая се насочва към работните си задължения. Все пак краят на работния ден наближава, а с него и плановете за социален живот извън пределите на лаптопа. Това е и моментът, в който свободно работещият се телепортира отвъд небесата на продуктивността си. Едно явление, което трае между 2 и 5 часа, в зависимост от дедлайна и обема на работа, и което все пак позволява на човека да е и данъкоплатец, освен обикновен пройдоха.

След краткото изнасилване на работните си способности фрилансърът пристъпва към по-приятните и общопознати дейности, включващи подпиране на барове и обръщане на питиета. Някъде в промеждутъците си казва, че утре ще е различно. Но вечерта отново приключва в онези часове, в които бабите ни започват своите продуктивни работни дни.

Ден следващ. Часът е между 8 и 10 сутринта. Романсът между завивките и фрилансърът отново е налице. Алармата се държи като злата мащеха, която иска да раздели младите влюбени. Главоболието отново нашепва "утре ще е друго". Ама фрилансърът си е фрилансър.
______
Рисунка от

Уникален си, брат!

Живеем в интересен свят, честна дума. Отвсякъде дебне не просто спасение, а и уникалност. Заебаваме уникалните оферти на уникалните банки, фастфуудове и други подобни, а наблягаме само на уникалните хора. Всички те са неповторими и винаги търсят нестандартното, да избягат от мейнстрийма и да са мега уникални!!!

Уникален ти е водорода
Обективно погледнато всичките 7 и кусур милиарда хомо сапиенса, които обхождат планетата, представляват една торба от водород, кислород, въглерод и други химични материалиелементи. Като изключим увредените хора, всички си имаме същите 206 кокала, десетки метри черва и други екстри. Според пола и пластичните операции имаме цици и вагини или пениси и косми отзад и във всяка глава (горна) има по около кило мозък.

И точно в това кило сивкава каша идва уникалното, допълнено от фантасмагории (в които вярвам), като дух, душа и т.н. По презумпция, всеки човек е най-обикновен, докато не си заползва мозъка, не започне да възприема света, да му дава някакви неща, да твори, да споделя мисли. В позитивните филми казват, че сме като снежинки, във Fight Club го опровергават.

Снежинки EVERYWHERE!

Истината е, че всъщност сме снежинки. Наистина всеки човек е неповторим по свой си начин, дори да има еднояйчен близнак. Само че погледнато отгоре сме7 и кусур милиарда снежинки, което си е просто купчина сняг. Ама и в това не е проблема.

Подход към уникалното
През 2013 е модерно да си уникален, да търсиш нестандартното и най-любимото ми - да си извън зоната си на комфорт. Толкова е модно, че си има цяла хипстърска субкултура и безброй уебсайтове, които са способни да изровят най-вонящите неща, които правят хората, за да дадат уникалност на други водородни обекти. Точно тук идва супер смешното и трагично положение на нелепо много човеци - те не са уникални.

Не за друго, а защото, като много себеподобни, се стремят към уникалност, на която не са способни. И докато рият като прасета в пръстта, не се усещат, че те вече са неповторими. Имат своя си мозък, своя си опит и изживявания и УНИКАЛНИ възприятия за света.

И този пост, пълен с клишета, ще завърша с едно забравено, макар и изтъркано клише - бъдете себе си бе, уникати такива! Спрете да се стремите към неповторимост, уникалност и различност, защото не се получава. Правете каквото ви кефи, с когото ви кефи и както ви кефи, показвайте на яките хора, че са яки, на тъпите, че са тъпи и си живейте живота. Тогава ще сте най-яки. Уникално яки, брат!

Първият Сняг - Снежко обвинен за педофилство

Днес от Отдел "Киша" на Центъра за градска мобилност обявиха известния наркобос Първият Сняг - Снежко, за общонационално издирване. Този ход идва след като столичната дирекция "Мокри престъпления" е получила сигнал, че Първият Сняг е щипал детски бузки. Това не са първите обвинения за посегателство над деца срещу Снежко.

Той е известен най-вече с дейността си по снабдяване с наркотици. Необичайните му методи, които медиите описват като "падане" и "сипане", включват изхвърлянето на кокаин по улиците, често "на парцали" и винаги по най-тихият начин. Престъпните деяния на Снежко винаги получават широк отзвук, като през годините дори е бил сплашван от политици, че ще ловят продуктите му във въздуха, въпреки постоянните изненади

В момента тече и дело срещу Първият Сняг, в което той е обвинен за кражба на стария пън. Вчера бяха изслушани двамата свидетели, но не особено успешно. Единият е Шаро, който по време на цялото заседание тръскаше тревожно глава, докато казваше "Как е възможно, що е това". С тези си действия Шаро даде нов бум в дискусията за образователните реформи.

Другият свидетел е Дръвник Плевников, за който се твърди, че има близки връзки със Снежко. Той се отказа от показанията си, като според очевидци е вдигал снежен калпак. Очаква се в следващите дни Снежко да продължи да затрупва всичко навън, като непроверени източници посочват активизирането на картелния партньор на Снежко - Вторият Сняг.
______