Кино в четвъртък: Kick-Ass 2

Kick-Ass е от онези адаптации по комикси, които харесвам, защото остават адски близки до изходния материал. Заради това, ако сте чели или гледали първият филм, Kick-Ass 2 ще ви донесе познато усещане. За съжаление обаче приликата е само привидна и детайлите по-скоро ще ви разочароват.

Както видяхме в края на първия филм Крис Д'Амико, познат и като The Red Mist, е супер ядосан на Kick-Ass, заради смъртта на баща си. Това го вдъхновява да стане първият истински суперзлодей с умопомрачителното име The Mother Fucker и да събере банда от други злодеи, които да намерят и убият Kick-Ass. В това време Kick-Ass успява да намери други супергерои, с които сформират Justice Forever - група, която се бори с малки и големи злини. Hit-Girl пък се опитва да се внедри в живота в гимназията и да намери себе си, което по-скоро не й се получава.

Съвсем очаквано филмът не блести с нищо особено. Актьорската игра е по-скоро средна работа, като дори Джим Кери в ролята на Captain Stars and Stripes не успява да оправи положението. За разлика от комикса тук имаме доста плоски персонажи, които не получават развитие от актьорите, макар че би могло. Музиката е ненатрапчива, което винаги съм смятал за плюс. Единственото, което е очаквано много е кръвта и насилието - неща, които са съвсем в духа на Kick-Ass.

Сигурно бих оценил Kick-Ass 2 далеч по-високо, предвид факта, че това е летен хит, ако не беше адаптация по комикс. И то не какъв да е комикс, а по един от най-добрите комикси в последните няколко години, поне според мен. Проблемът е, че комиксите са не просто кървави, безумни и пълни с нецензурни думи и изрази. В тях има едно настроение на тегнеща драма и отчаяние от света, хората и самия себе си, което лъха от героите. Историята в по-новите комикси става още по-"тегава", докато филмът продължава да бъде супергеройска комедия с тонове очевидно фалшива кръв и повръщано.

И все пак препоръчвам феновете на този тип филми да видят Kick-Ass 2, защото той е забавен. Оставете очакванията си за нещо сериозно и върховно за четенето на комиксите и отидете да гледате летен блокбъстър. Като такъв филмът е върховен.

6/10
Kick-Ass 2 е в кината от утре 16. август

Анти-нихилистично

Сред нихилистичните мантри на българите има няколко особено популярни и обичани от всички ни. Сред мойте фаворити е, че България е бедна държава. На фона на богатия запад, вероятно е така. Но на фона на целия свят, това е изключително далеч от истината. Другата мантра, която особено ме забавлява е, че България е малка държава.

За да не съм голословен, ще използвам статистика, която за най-лесно съм изровил от Wikipedia. Започваме с твърдението за малката България. Според статистиката България е на 17. място по територия и на 21. място по население сред малко над 50 европейски страни и територии. В световен мащаб сме на 105. място от 249 по територия и на 99. място по население, този път сред 242 държави.

Така излиза, че "малката" България, всъщност не е чак толкова малка, особено сравнена с европейските страни. Всъщност и в двете класации сме в горната половина. По население, изненадващо дори за мен, също сме по-скоро голяма държава, въпреки че естествения прираст не е както трябва у нас.

Подозирам, че около мантрата за бедната България има повече основания за негативизъм. Все пак една проверка показва, че в световен мащаб България се върти между 75. и 85. място в класациите по БВП на различни организации от последните няколко години, които включват близо 200 страни. Това ни поставя в по-богатата половина от света, което дори не предполагаме колко означава.

Сред страните в Европа, България заема 30. място по БВП, от общо 46 държави. На всички е известно, че сме най-бедната държава в ЕС, като единствено Румъния е възможно да е малко по-бедна или по-богата от нас, но не открих статистика. И все пак остава фактът, че сме най-бедните от богатите.

Всичко това не пиша с цел да хваля колко сме си добре в България. Напротив, проблеми има, но те не се коренят в това, че нямаме пари или че нямаме територията на Франция и населението на Германия. Затова и обясненията, че сме малка и бедна държава са излишни.

Далеч по-добре ще е да се съсредоточим в това, че сме по-скоро неефективна държава, в която няма свобода на медиите, корупцията е на високи нива и като цяло властта е оставена да прави каквото си иска. #ДАНСwithme до някаква степен помага хората да променят отношението си спрямо държавата, но не съм убеден, че е достатъчно. Все пак важното е, че нещо се случва на теория. Дано се случи и на практика, за да можем да говорим за българския нихилизъм като за нещо от миналото.

От другата страна на бара

Снимка: Темелко Темелков 

Мине, не мине някакво време и ми хрумне и/или ми се наложи да правя нещо забавно с "кариерата" си. Миналата година се подвизах като сервитьор - едно незабравимо изживяване, което се надявам да не се повтаря никога. Тази година пък се случва така, че се подвизавам като помощник барман в бар Родерик. За разлика от сервитьорството, това е работа, която искам да пробвам от ранна детска възраст и като цяло е доста по-забавна от разнасянето на чинии.

И какво й е лошото на работа, която включва наливане и пиене на алкохол, лафче с клиентите, много наздравици и шумни и весели компании? Лошото е, че това е една много миниатюрна част от барманството. Останалото са стандартни, по-скоро досадни процедури, които никога не се замисляш, че се случват от другата страна на бара.

Така например, като помощник барман, изкарвам една завидна част от времето си в миене на чаши. Малки, големи, бирени, за вино или мартини, тук таме някоя чинийка, купичка за ядки, щипка за лед или нож. Важно е да се мие бързо, качествено и почти постоянно, защото иначе няма чаши, което води до липса на пиене за клиентите.

Другата фрапираща разлика между представите и реалността са именно клиентите. Човек си мисли, че като отиде в бар, клиентът би трябвало да се отпусне, да се усмихва, забавлява и да не киселее. Нищо общо. Киселяците са си такива винаги, а за барманско съжаление се намират и предостатъчно хора, които стигат до интересни състояния благодарение на алкохола. Някои стават влюбчиви, други леко агресивни, трети започват да се смятат за Chris Rock. Типажи всякакви всъщност.

Клиентите също така искат да пият веднага. Което значи, че обслужването и работата зад бара трябва да са адски бързи. Това за един аматьор като мен е доста сложно, тъй като едва на 3-ия работен ден открих коя е правилната посока за сипване от бутилка с наливник например. Дори не искам да споменавам частта с коктейлите, шотовете и фактът, че нямам дори предположения за вкуса на една част от напитките по рафтовете.

За разлика от сервитьорството, тук комуникацията с клиентите е доста по-приятна и награждаваща. Нямам идея защо, но у хората има известно уважение към барманите, което никога не съм срещал, нито пък изпитвал, спрямо сервитьори или какъвто и да е друг подобен персонал. Това води до един момент, в който барманът сякаш "води хорото" и освен изброените по-горе дейности, сам по себе си забавлява клиентите.

Точно това спецефично отношение между бармана и клиентите винаги ми е харесвало в тази работа, но за съжаление аз имам още доста чаши да измия и изпия докато стигна дотам. Това не пречи и настоящата ми позиция в барманската йерархия да ми харесва и да ме забавлява неимоверно много. И все пак надявам се съвсем скоро да мога да забъркам поне някое шотче, ако не цели коктейли.

Бъдеще вестникарско

Photo Credit: Michael Scott

По-рано тази седмица Джеф Безо - CEO на Amazon и един от най-напредничавите бизнесмени в Силициевата долина, реши да си купи вестник. За разлика от родните окрупнявания и медийни въртележки, сделката, която Безо сключи, а именно да купи Washington Post за 250 млн. USD, дава храна за размисъл около бъдещето на медиите. За много хора то е по-скоро неясно и леко тъмно, но подобни сделки отварят безкрайно много възможности, които сякаш опровергават всички негативни виждания.

Ще започна от далеч, като уточня, че в този текст ще давам примери повече от американския пазар. Причината е, че той е с няколко години напред, спрямо европейския. Доказателство за това са тенденциите около електронните книги. В САЩ електронните книги представляват над 20% от пазара, докато във Франция са едва 3%, в Германия под 3%, а във Великобритания някъде по средата - около 10%. Освен това близо 20% от тиражите на 25-те най-големи американски вестници се реализират от дигиталните им версии, докато информация за Европа не намирам.

Въпреки слабото представяне на електронните формати в Европа, едно е ясно - хартията си отива. Естествено, няма да умре изцяло, просто ще бъде по-скоро нещо луксозно, вероятно основно във варианти с твърди корици, дебела хартия и илюстрации. Неизбежно е това да се случи и на стария континент.

Най-добрата аналогия, която да потвърди твърдението са винилите и дигитално разпространяваната музика. Въпреки че в момента iTunes е нормата, той не успя да убие пазара на физически носители на музика. Дори напротив, в момента винилите бележат неимоверен ръст на продажбите. Причината е отчасти в носталгичната природа на човека, но от друга страна и във факта, че качеството на аналоговата плоча е незаменимо. 

Предполагам, че бъдщето на книгата ще е подобно. Огромен спад в продажбите на хартиени книги, който ще се обърне в растеж след 15-20 години, когато само луксозни издания ще стигат до остарелия носител.

Вестниците обаче са малко по-спецефичен сегмент. За разлика от музиката и книгите, вчерашният вестник е едно от най-безполезните неща на света, независимо от носителя му, а в модерния свят и вестник от сутринта вече е безполезен в ранния следобед. Заради това и хартията, която изисква техническо време за печат и разпространение, е толкова неприложима. Същото се отнася и за дигиталните версии на вестници, които са директно копие на печатните версии.

Поради тази причина си задавам въпроса каква е стойността на вестника в ерата на смартфоните, таблетите и четците? За мен тя се крие в дългите и задълбочени анализи, които мога да прочета в New York Times или Капитал, например. Но пък модерният човек трудно чете подобни дълги жанрове, поради променения начин, по който консумира медийни продукти. А и вестник без новини, като от старата школа, е странно явление.

Тук обаче идва Безо и неговата нова придобивка. Така както преди 6 години Apple започнаха промяната на мобилните телефони, а Amazon тоталната промяна на книгите, смятам, че сега Washington Post може да започне промяна на вестниците. Вариантите, които ми хрумват са много, но предпочитам да не ви забавлявам с тях. По-важното е, че всичко сочи, че медиите имат светло, макар и различно бъдеще. Единственото, което им трябва е да са отворени към новостите, да са креативни и да не спират да се стремат да са най-добрите. А дори не съм споменал всички възможности за интереактивно и мултимедиино съдържание, които носят новите формати.

_____

И един интересен текст от NYT, на който попаднах, докато рових по темата - Papers Worldwide Embrace Web Subscriptions

Стената в Лудогорец

Драма, мили читатели. Най-великият футболен отбор във Вселената, а може и в няколко вселени, няма да може да играе на плейофи за Шампионска лига. Великият отбор е Лудогорец (и аз не бях чувал за него до днес, затова помагам с линк), а причината злият, антикултурен и обявен преди почти година концерт на Roger Waters.

Да ви кажа, не съм учуден. Един виден езиковед, освен че е най-логично да е спортен министър, винаги трябва да пази развитието на физкултурата у нас. Мариана Георгиева, въпросният министър, не пропусна шанса за това добро дело, което би развило младежта у нас, спорта, както и интелектуалния живот и бизнеса на държавата. Злокобната ирония може да е леко прекалена, но позицията на спортния езиковед Георгиева е изтрещяло неадекватна.

Не съм антиспорт, дори напротив, но когато една държава буквално е заебала този сегмент от себе си, то е логично да е заебала докрай. Защото успехите (да видим?) на Лудогорец са резултат на упорит труд от страна на футболистите, вложени пари от страна на собствениците на клуба и нищо повече. В нашата държава всички дейности различни от крадене на еврофондовете и парите на данъкоплатците се случват изцяло на мускулите на засегнатите. Включително и спортните ни успехи, които изненадващо хич не са малко.

И както не съм антиспорт, знаете предполагам, съм адски про-музика. В случая си говорим за fucking Roger Waters. От fucking Pink Floyd. Сещате ли се, една меко казано легендарна група. И тоя тип ще изнесе едно от най-легендарните шоута (шоа?), които може човек да гледа. Само ако министрите не кажат, че не може, защото Лудогорец, видиш ли, трябва да радва милионите си фенове на родна земя.

Еми, сори, но мачът на Лудогорец, колкото и важен за общо 6-те хиляди запалянковци у нас, няма никаква логика да е по-важен от шоуто на Roger Waters. Две прични. Първо, за Roger Waters билетите, макар и непродадени, със сигурност са повече, отколкото за мача. Второ, тези билети са по-скъпи и приноса към БВП-то на концерта ще е по-голям. И трето, извън всичко, Roger беше пръв, пък!

И сега малко по-сериозно. Оцеляването на един стадион е въпрос на бизнес. Този бизнес се поддържа от събитията, които се провеждат на този стадион. В случая със сигурност има жесток договор, който ще навреди на бизнеса на стадиона, ако този концерт отпадне. Освен това ще навреди и на бизнеса на организаторите на концерта - Sofia Music Enterprises, които ще трябва да плащат жестоки неустойки. Та, в тази ситуация е безумно държавата, дори в лицето на езиковед-спортен министър, да се намесва в бизнеса. Също така държавата е виновна, че ст. "Васил Левски" е единственият лицензиран от УЕФА стадион у нас. Оттук насетне въпросът е дежурният - живеем ли в нормална държава или не? Ако Лудогорец играят на Националния стадион, за пореден път, явно не.

Звънтящо

Drain от

Имам си смартфон. Той вече е стар, очукан и с пукнатини по шасито. Все пак е на две години и плаче за смяна.

Той винаги е имал страшно яки рингтонове. В момента е един женски, тънък, южноафрикански глас, който казва Sexy boys на фона на опит за бумтящ ритъм. После ритмично ми казва, че ме смята за freeky и много ме харесва. Това е мило.

За съжаление често държа смартфона си в тих режим. Все пак ходя на лекции, срещи други мероприятия, на които не е възпитано южноафрикански девойки да пеят за момчета, на фона на опит за бумтящ ритъм. Също така почти винаги забравям да включа звука му, когато не е проблем девойката да звучи.

Трагедията е, че няма значение. Така и така рядко мога да чуя рингтона си, защото вече почти никой не ми звъни.

Комуникацията ми с много хора, освен живите срещи, протича само с чат. За съжаление също толкова хора, които не мога да виждам често поради география, също не се обаждат. И докато телефонът ми не звъни, с тях само си менкаме лайкове и коментари в социалката.

Истината е, че често не си вдигам телефона, защото няма звук и не разбирам, че звъни. Също така не си падам по телефонните разговори. Но пък когато видя нечие име на екрана на оръфания ми смартфон, знам че той ми обръща с една идея повече внимание. А това е приятно, защото значи, че на някого му пука за мен. Така че вдигнете телефона и се чуйте с хората, за които ви пука. Приятно е.

Дом

Снимка: ~Pmania @ deviantart

За скромните си 22 години съм сменил не малко местожителства. Живял съм в общо три населени места, а само в последните 5 години съм сменил 4 квартири. За добро или лошо планирам в следващата година и нещо да сменя и държавата. Тази равносметка, колкото и отваряща ума към всички новости, съпровождащи смяната на постоянната обстановка, е особено натъжаваща.

Макар и да нямам опита на някой по-голям, за мен си животът ми е пълен със събития, които поради обективни причини са се случвали на места. Сигурно за всеки е така, но местата на мойте събития са доста повтарящи се, а най-важните са и доста близо едно до друго. Повечето са в един скромен радиус в центъра на София, който ако обиколя, вероятно ще мога да отбележа със спомен на всеки ъгъл.

Първата среща с най-ценното ми гадже, първата ми целувка, първата ми заплата, най-гадното зимно пребиване, най-жалките ми опити със скейтборд, най-дългият ми плач. Това са едни незначителни за света събития, които обаче са променили живота ми по някакъв начин. Променят и местата, така че онзи подлез не е просто остатък от социализма, а мястото, където я целунах за първи път, а пък онази пейка не е просто пейка, а слушателят на един от най-ценните разговори в живота ми.

Казват, че котките не се привързват към хората, а към домовете. Честно казано това е една съвършена глупост и моят котарак беше абсолютно доказателство за това. Той също смени 4 квартири за 5 години, като във всяка си намираше новите места за почивка, беснеене, пишкане и хапване, като никога не забрави любовта си към мен.

Мисля че и с хората е така. Местата са важни, спомените, които нахлуват в главите ни когато минем през подлеза или покрай пейката, също. Но животът продължава и хората и спомените остават, въпреки че местата се сменят. Единствената малко по-сложна задача е да започнем да създаваме нови спомени, които да ни усмихват в сивото ежедневие. Та, домът, независимо дали ще е апартамент или град, е там където можеш да градиш спомени. Другото е архитектура и козметика.