Кино в четвъртък: Детски работи

Battle Royale

В условия на икономически спад и масово бойкотиране на системата от страна на учениците, Японското правителство приема Battle Royale act. Закон, според който всяка година произволен клас бива избран, за да участва в нещо като риалити шоу, от което оцелява само един. След като всичките 41 ученици получат торба с провизии и произволно оръжие (от узи до капак за тенджера), те имат 3 дни, в които да се избият, докато оцелее само един.

Изключително динамичен, кървав и силно притеснителен филм с произход Япония. Аз лично го възприех като дисекция на японските училища, от която прозират безумните отношения, които имат тамошните деца. В същото време филмът е завладяващ и забавен, доколкото поредица от кървави убийства между обезумели тийнейджъри може да е забавна. Важно е да отбележим, че Куентин Тарантино е обявил Battle Royale за един от любимите си филми.

8/10

Moonrise Kingdom

Любовната история на две 12 годишни хлапета. Действието се развива през 60-те на изолиран остров, където Сам избягва от скаутския лагер, за да се срещне със Сузи и двамата да се отдадат на любовта си. Това води до едно от най-абсурдните издирвания, в което са включени останалите малки скаути и лидерът им (Едуард Нортън), местният полицай (Брус Уилис) и родителите на Сузи.

Това е филм, в който 12 годишно момиче се разхожда по сутиен, чете на любимия си, също 12 годишен, който пък пуши лула и рисува голи тела. И всичко това е напълно естествено, без да дразни или шокира. Едно визуално тържество, което се покланя на ретро подходите в киното и искри от цвят и топлина.

9/10

[Untitled]

Миналата седмица излязох от София за първи път от ноември миналата година. Установих, че това [загниване в града] не искам да си го причинявам повече никога. Най-малкото, защото подобни гледки не са за изпускане.

Мотащата се пролет, която е в някаква люта битка с несъстоялата се зима, сякаш създава някакво безвремие, в което кучетата си лаят, а керванът си върви. Важното е, че пролетното раздвижване е тук и хората, включтелно и аз, се събуждат от собствените си летаргии. Дано само спре да вали отдолу нагоре.

Блогър vs. Журналист

Без уговорки и уточнения - блогърите не са журналисти. Не само заради лексиката, а и заради условията, които те правят блогър или журналист. Единия има задължения и правила, които трябва да спазва, докато другия прави каквото си иска. Откъдето следва, че на този, който прави каквото си иска никой няма право да му държи сметка.

Истината за журналистите

Колкото и да е недолюбвана и подценявана, журналистическата работа, като почти всяка друга, е сериозна и отговорна. Не само, защото журналистите са обвързани от договорни отншения с работодатели, а защото те изпълняват и важната роля на "четвъртата власт". За съжаление в родната действителност дори да си свестен журналист, със сигурност попадаш в спиралата на всеобщото недоверие. Това кара българското общество да изпитва неизмерима нужда от алтернатива, която все пак да ръчка в раните и да говори истини.

Истината за блогърите

Може би дори по-недолюбвани от журналистите, блогърите са странно племе. Не за друго, а защото блогъри има всякакви - от маминки с блогове за бебета и поезия, през тийнове с блогове за нокти и пиари с блогове за реклама и маркетинг, до блогъри-журналисти, които успешно работят с методите на журналистите и засягат обществено значимите теми. Този калабалък от подбуди в блогърството създава много главоболия.

Счупената връзка

Най-генералното главоболие, породено от липсата на качествени медии у нас, е прехвърлянето на очакванията от класическите медии, към блоговете. И докато за блогове като този на Юруков например, това не е проблем, то за моя блог е. Разликата между двата е, че Юруков гони относителна обективност, която е в духа на професионалната журналистика. В това време аз, а и много други хора, които пишат лични блогове, гоня крайната субективност, която произхожда от изказването на личното ми мнение.

Накратко, това което искам да кажа е, че не може да очаквате и изисквате ние блогърите да заменим счупената бръмка в загниващото ни общество. Искрено благодаря за гласуваното доверие и демонстрацията на вяра в способностите ми, но личният ми блог е, за да изказвам личните си позиции. Главната причина е, че любимите ми блогове са ме спечелили със стабилната и аргументирана, брутално субективна позиция на авторите им. Ще ми се и аз да печеля вас, мили читатели, точно с това.

Кино в четвъртък: Imagine

Самата идея за слепотата е нещо, което зрящите хора трудно могат да си представят. Как тогава един режисьор би успял да представи слепотата в едно визуално изкуство, каквото е киното? Единственият възможен отговор след сблъсъка с „Imagine" на Анджей Якимовски е "великолепно".

Лентата е в селекцията на 17-тото издание на международния София Филм Фест, който върви в момента.

Иън е слепец, който не използва бастун, а се ориентира благодарение на звуци, миризми и изострените си инстинкти. Един ден той пристига в институт за незрящи в Лисабон, където трябва да помогне на група деца да се научат как да изпълняват ежедневни задачи, например - да си налеят вода. Негов съсед е затворената Ева.

Иън успява да стигне до нея и двамата излизат по опасните улици на Лисабон, където той демонстрира уменията си да "вижда" света, въпреки слепотата. Това успява да вдъхнови децата в института, че и те могат да се справят с живота и без белия бастун. Главният лекар на института обаче не е съгласен и се конфронтира с Иън, тъй като смята, че действията му са опасни.

Така стигаме до един от ценните моменти на филма. Въпреки първосигналната подкрепа на независимия Иън, режисьорът Якимовски сваля зрителите на земята с рационални доводи, които показват, че светът всъщност не е идеално място.

Концентрирайки се в света на незрящите, „Imagine" успява да покаже, че слепотата не е само физическа. Иън разказва за пристанището и кораба който е "видял", но през целия филм нито героите около него, нито зрителите са убедени, че думите му са истина. След като дори редовните клиенти на бара казват, че кораб няма, магията сякаш изчезва, но само, за да се завърне в последните секунди.

„Imagine" не представя незрящите си геори като светци, но успява да постави зрителя на тяхно място. Така, вместо да виждаме всичко, често кадърът е фокусиран върху лицата на героите. И единствените признаци за случващото се около тях са звуците на минаващата кола, например. По този начин зрителят е много умело поставен на мястото на незрящите герои, въпреки визуалната природа на киното.

В дъното си „Imagine" е поредната вдъхновяваща история, която би накарала зрителите да се замислят доколко оценяват нещата, които приемат за даденост. Всъщност, Якимовски успява да прикове вниманието с подхода си към визуализиране на слепотата, който е изключително силен и вдъхновяващ. Това превръща простата история в истинско кино удоволствие.

9/10

Публикувано в webcafe.bg

Кино в четвъртък: Цветът на хамелеона

След като преди почти година си причиних недоразумението Аве на Константин Божанов, се отказах от българското кино. За съжаление обаче надеждата умира последна и затова реших да дам шанс на родния Цветът на хамелеона, който е част от програмата на София Филм Фест и ще е из родните кина от 5 април. За по-голямо съжаление, това беше грешка.

Цветът на хамелеона е поредният български филм, чието действие се развива в края на комунизма и началото на демокрацията. Супер обърканата и объркваща история ни запознава с Батко (Руши Видинлиев) - сирак, отгледан от леля си, която му казва, че всъщност тя му е майка. Той бива вербуван като агент на ДС, но доста скоропостижно е освободен от длъжност, защото се престарава в работата си. След като егото му е посмачкано, той решава, че ще използва методите на ДС, за да си създаде собствен фиктивен отдел, който нарича "Пол" и в който вербува доста колоритни "агенти". Някъде в средата на филма демокрацията идва, Батко разбира, че лелята, която трябва да му е майка, всъщност е умряла девствена и започва да използва всички документи от отдел "Пол", за да изнудва бившите си агенти, които в момента са по върховете на властта. Някъде там има и нещо като любовна афера, която е толкова неразвита, че по-добре въобще да я нямаше, въпреки приятните препратки към Казабланка.

Идеята на филма е да е забавна история за един патологичен лъжец. Само че тази идея се изгубва в до болка втръсналите ни комунистически елементи, които се сипят от него. И макар това да не е филм за социализма, както натърти режисьорът Емил Христов, то той оставя впечатлението за точно такъв. Всичко това би могло да се преживее, ако историята не беше толкова безумно объркваща и непоследователна, че към средата на филма да се чудя какво точно се случва.

Единствените хубави неща в Цветът на хамелеона са Руши Видинлиев и визията на филма. Колоритните персонажи, приятните кадри и цялостно добрата продукция са все по-често срещани у нас, но тук сякаш летвата е вдигната до ново ниво. В същото време Видинлиев, без да блести, успява да бъде убедителен в ролята си на Батко. Естествено и тук каста страда от проблема на рецитирането в българското кино, но с това сякаш вече сме свикнали.

Като цяло Цветът на хамелеона е поредното доказателство на твърдението, че родното кино е в имитация на възход. Цялостно объркващ филм, който ме накара на 40-тата минута да се замисля дали да не си тръгна от залата. И поредната причина да подхождам с още по-големи резерви към българските филми.
4/10

Джаджомания: HTC Windows Phone 8X

Не мога да си кривя душата и да не споделя, че след година и половина с Android съм в леко шизофренично състояние на любов и омраза. Всичките му дребни бъгчета и забавяния са ми дошли до гуша и имам нужда от свежа алтернатива, с която да забравя роботчето. Безкрайно неочаквано тази алтернатива идва в лицето на Windows Phone 8, който пък ми попадна със супер красивия HTC 8X.

Без да се опитвам да свалям звезди за новата система, смело заявявам, че Microsoft ми скриха шапката. Естествено, Windows Phone, за разлика от Android, страда безумно много от липсата на приложения и цялостното отношение към нея, но операционната система ме спечели. Заедно с мощта и дизайна на отрочето на HTC, мога да кажа без бой, че съм влюбен.

Интериор

HTC Windows Phone 8X е впечатляващ, както отвън, така и отвътре, но да започнем с хардуера. Естествено, първото впечатление дойде от 4.3 инчовия HD екран, който е точно на ръба между големия дисплей и чинията, докато има по-голяма гъстота на пикселите от iPhone 5. Под него трепти Snapdragon S4 двуядрен процесор на 1.5GHz, който може да не е като четириядрените чудовища от напоследък, но явно е достатъчен. Освен това телефонът има 1GB RAM, 16GB памет, две FullHD камери отпред и отзад, съответно 2.1 и 8 мегапиксела, както и NFC.

Екстериор

Дизайнът на 8X е адски изчистен и последователен. Смартфонът няма ръбове, като всичко е заоблено и прелива плавно. Това създава малко проблеми с бутоните по страните му, но свикването е бързо. Дебелият 10.1 мм HTC 8X всъщност е доста по-тънък в краищата, което създава усещането за по-малко устройство. Освен това приятния на пипане материал на шасито допълва усещането за изискана джаджа.

Потребност

В основния плюс се крие и основният минус на смартфона. Колкото и интересно и всъщност лесно да е всяко действие с него, то все пак е различно, което може да обърка по-нетехнологичните потребители. Друг, не чак толкова генерален, минус е липсата на слот за microSD карта, което ограничава паметта до 16 GB. Всъщност най-лошото в родните условия е сравнително високата цена, на която се предлага 8X в България.

Несъмнено Windows Phone 8X е за експериментаторите, които искат нещо различно и не се плашат, че няма да имат Instagram. За сметка на десетките липсващи приложения, с които всеки потребител на смартфони е свикнал, HTC и Microsoft предлагат потресаващо добра операционна система, която не даде дори признак за забавяне за 10-ината дни тестове. Това в комплект с хардуерните екстри - HD екран, добра камера и beats audio, превръщат 8X в доста привлекателна машинка.

Light side

Голям, но не огромен HD дисплей

Зверски дизайн

Интересна и иновативна OS

Dark side

Няма слот за карта

Екосистемата на WP8 е трагично бедна

Предната камера е прехвалена

Кино в четвъртък: Оз: Великият и могъщият

След няколкото версии на Снежанка, гаврата с Хензел и Гретел, интерпретациите на Братя Грим и анимационните закачки по Червената Шапчица, дойде време и на Магьосникът от Оз да преживее модерна екранизация. Общото във всички изброени филми е, че това не са екранизации на приказки, а по-скоро доста странни адаптации по мотиви на тези приказки. Това е важно уточнение, когато си говорим за бозавите истории, които се развиват в тези филми.

Тази интерпретация е нещо като предистория на Магьосникът от Оз и разказва за един доста смотан фокусник, който успява да попадне в магическата страна Оз. Там той среща добрата вещица Теодора, която му обяснява за пророчество, според което той е великият магьосник, който ще спаси страната от Злата Вещица. После се оказва, че добрите са лоши, лошите са добри, а магьосникът не бил толкова смотан. Стандартна история, в която най-силния момент е когато "магьосника" все пак успява да поправи краката на второто момиченце, което го моли за помощ.

Без да изненадам никой, ще кажа, че фокусът в този филм са ефектите. А те са впечатляващи, въпреки че напомнят прекалено на Бъртъновата Алиса. Особено готино е раздвижено порцелановото момиченце, както и летящата маймуна. Другата приятна заигравка е, че филмът започва във формат 4:3 и е черно-бял, като само от време на време малко огън изхвърча извън кадъра и в черните полета отстрани. Когато фокусникът пристига в Оз, нещата елегантно добиват цвят и преминават в стандартното 16:9. Може би най-голямата визуална катастрофа е злата вещица, която в един момент безумно напомня Hulk, яхнал метла.

Играта на Мила Кунис, вероятно би била впечатляваща, ако не беше досадна. В опита си да е зла, изглежда като че позеленяването идва от напъване. За сметка на това Джеймс Франко съвсем прилично го раздава като глуповат и отдаден плейбой. Останалите в каста са по-близо до нелепи, отколкото каквото и да е друго, но в контекста на детска залъгалка е ОК.

Като цяло Оз: Великият и могъщият е визуално пиршество, което със сигурност ще се хареса на хлапетата и феновете на безсмислените приказни филми. На всички останали препоръчвам да помислят доколко им се гледа двучасов маратон от визуални ефекти и кофти актьорска игра. А феновете на оригиналната история, най-добре да си спестят мъките.

6/10

Свободата като трън в очите

Освен, че е силно чувствителен на тема патриотизъм, българинът много се пали когато някой изрази негативно мнение за светините, които началното образование възвишава до божественост. Увереността ми в тези твърдения се потвърждава от реакциите на хората, когато кажа, че Вазов е скучен, а творбите му са обект на прекалено много внимание. Допълнително убеждение получих и от реакциите, които предизвика името на преименувания късометражен филм "Ботев е идиот".

Революция

Малко след средата на XIX в. властващата система на Балканския полуостров е била тази на Османската империя. Българите са били само една от множеството народности, населяващи въпросната империя, и като много други сме искали свобода, независимост и откъсване от системата на османците. Единственият начин българският народ да постигне желания режим на самостоятелна държавност е била революцията.

Речниковата дефиниция на думата революция е "насилствено осъществен коренен преврат в обществено-икономическите условия, при който се сваля от власт един режим и се установява друг". В условията на Османската империя, потисничеството и погазването на права и ценности е било видимо за малцина просветени.  Едва някои от тях са имали смелостта да станат водачи на революцията, която тогава е представлявала масово насилие в най-физическия смисъл на думата. Инструментът, който прави революцията възможна, са масите, които са слепи за неправдата.

Революционер

Смелчаците, които поемат инициативата и предизвикват революции, първо в умовете на хората, които се страхуват дори да помислят, че нещата може да са различни, а после и в обществено-икономическите условия, всъщност са революционерите, които остават в историята. Това са хората, които рискуват да оберат пешкира на властта, още в зародиша на обрата.

Революционерите на България е трябвало да се борят с един оглупял и забравил народ, който е бил потискан от системата в продължение на векове. Това е наложило писането на възторжени стихове за родината, организирането на революционен комитет, с който да разпространяват идеята и е довело до подготовката за истинска война. Пешкира на властта в случая е бил един - смърт. Което води до великата алтернатива - да постигнеш целената свобода или да намериш смъртта.

През XXI в. системата може да се поддаде и от голям брой кликове върху бутон в Интернет. Днешните революционери рядко рискуват дори свободата си. Вместо комитети, те имат Интернет, свобода на словото и законови норми, чрез които защитават исканията си пред европейски институции. Единствената пряка прилика с ерата на Ботев е състоянието на народа - оглупял и смачкан от системата.

Идиот

Съвременните революционери съвсем лесно могат да се превърнат в идиоти ако използват методите на Левски и Ботев. В този смисъл и с повече въображение - Ботев е идиот, както почти всеки, чиито методи използваме едно към едно след 140 години история. За съжаление повечето българи се държат като папагала директор от филма и не осъзнават, че светът е променен, системата, комуникацията и методите са други.

Това, което е същото е важността на идеята за свободата, която незабравените и незабравими герои са защитавали. Идеята е била и винаги ще бъде все толкова важна, но реалната свобода се променя. Преди 140 години за свободата хората е трябвало да дават живота си, докато сега се иска просто интелект и постоянство.

Краят на революцията

Въпреки че твърдението "Ботев е идиот" е крайно и вероятно цели създаването на медиен шум, то стъпва на нещо важно. Докато българската система е забила във възхваляването на възрожденските герои, тя не оставя място за лични мисли в хорските глави. В същото време системата забравя, че Ботев е бил същия трън в очите на тогавашната система, какъвто са и различните и гласни хора днес.

Революционерите на XXI век, също като Ботев, предизвикват системата, както в лицето на иституциите, така и в лицето на масовия човек. Също като преди предизвикателството е да покажат различното, да наложат идеята за него и да я отстояват докрай. Моментът когато масите се усетят, че различното е правилното и преборят системата, то тогава революцията е завършена.

EDIT:
Филмът е свален от всички места в интернет, откъдето можеше да се види до скоро.

В час с Ботев by AceXe

2013 - success!

Съвсем кратък понеделнишки ъпдейт покрай моите new year resolutions. Идеята е да си държа публично сметка за нещата, които искам да променя. Поставените цели са в линка, а по-долу е тяхното развитие.

Четене

През 2012 съм прочел общо 11 книги. За двата месеца на 2013 съм прочел почти 4 книги. Факт - не чета книги всеки ден, но чета значително по-често от преди.

Писане

От средно 3.5 поста в блога през 2012 до 9 поста месечно през 2013. Факт - едва три от тях през февруари са специално за блога, но в моя защита...

Учене

Най-ужасната и тежка сесия до момента приключих с 6 взети изпита и нито една тройка. Средният успех е с около еденица над желаното. Факт - оставих си една курсова работа за юни, но целта е да започна 4 курс чист.

Гледане

Миналата година съм изгледал общо около 20 филма. До сега през 2013 съм изгледал 17. Половината са с оценки под 7, което ще рече, че по-скоро не са ми харесали. За щастие три от тях съм оценил с 8, един с 9, а извън тази бройка е второто гледане на Cloud Atlas, който е с оценка 11. Факт - мисията изпълнена.

Други

Epic fail в графата пътуване. Плановете за лятото отново се завъртат около фестове, поради кофти графици. Работата уж е повече, парите не. И въпреки че не беше, нито в списъка, нито планувано, май спрях цигарите. Като цяло считам новогодишните планове за успешно вървящи.

Родовлюбие

Аз съм българче. Обичам наш'те планини зелени. Също така обичам зелените планини на Австрия, Швейцария, Италия и Нова Зеландия. Не съм ходил, ама на снимки са много яки. Всичко българско и родно любя, тача и милея. Освен пътищата, политиците, образованието, съдебната система. Българин да се наричам първа радост е за мене, но на 3 март, 22 септември, 18 февруари и 2 юни. В другите дни искам терминала.

След разглеждането на тези факти цялата национална любов и тупане в гърдите около националния празник са ми смешни. Разбирам, че националната идентичност е нещо много важно, също разбирам, че историята е последното нещо, с което милата ни родина може да ни радва. Само че не разбирам защо трябва да се радвам на постиженията на отминали епохи?

Защо вместо да се тупаме по гърдите във Фейсбук и да се чудим как да постнем по-изтъркана картинка с Левски и някой негов цитат, не се опитаме да направим нещо, с което да се гордеем сега? И по-важното, защо хем се тупаме в гърдите, хем по цял ден мечтаем за някъде другаде? Не е ли това поредната висша форма на шизофрения, до която се докарва средностатистическият българин?

Попринцип националните герои са хора, които би трябвало да учат на морал и ценности, които да служат за пример на обществото. Героите са хора, които детето ви ще копира и вие ще се радвате на това. Това е моята представа за героите, която донякъде е вдъхновена от САЩ. Там всеки успешен спортист, учен, писател и каквото още се сетите бива превръщан в герой от медиите. 

Дори да горя в ада за следващите редове - предпочитам хлапетата да подръжават на успешни спортисти от последната Олимпияда, отколкото на Левски и Ботев. Главната причина е, че този спортист е по-релевантен на света, в който живеем, отколкото Левски или Ботев. Каузите на възрожденските ни герои, не просто са част от вече далечното минало, а и борбата за постигането им би била коренно различна в днешните условия.

Това не значи да забравяме героите на миналите дни. По-скоро е един вид призив да създадем нови герои. Да погледнем напред във времето и да се вдъхновяваме от хора като Григор Димитров, Йордан Йовчев, Мирослав Пенков и още една камара успешни българи, които дори да не променят света или България, са добър пример за децата ни. Да се гордеем с това, което сме, а не само с това, което сме били.