Родовлюбие

Аз съм българче. Обичам наш'те планини зелени. Също така обичам зелените планини на Австрия, Швейцария, Италия и Нова Зеландия. Не съм ходил, ама на снимки са много яки. Всичко българско и родно любя, тача и милея. Освен пътищата, политиците, образованието, съдебната система. Българин да се наричам първа радост е за мене, но на 3 март, 22 септември, 18 февруари и 2 юни. В другите дни искам терминала.

След разглеждането на тези факти цялата национална любов и тупане в гърдите около националния празник са ми смешни. Разбирам, че националната идентичност е нещо много важно, също разбирам, че историята е последното нещо, с което милата ни родина може да ни радва. Само че не разбирам защо трябва да се радвам на постиженията на отминали епохи?

Защо вместо да се тупаме по гърдите във Фейсбук и да се чудим как да постнем по-изтъркана картинка с Левски и някой негов цитат, не се опитаме да направим нещо, с което да се гордеем сега? И по-важното, защо хем се тупаме в гърдите, хем по цял ден мечтаем за някъде другаде? Не е ли това поредната висша форма на шизофрения, до която се докарва средностатистическият българин?

Попринцип националните герои са хора, които би трябвало да учат на морал и ценности, които да служат за пример на обществото. Героите са хора, които детето ви ще копира и вие ще се радвате на това. Това е моята представа за героите, която донякъде е вдъхновена от САЩ. Там всеки успешен спортист, учен, писател и каквото още се сетите бива превръщан в герой от медиите. 

Дори да горя в ада за следващите редове - предпочитам хлапетата да подръжават на успешни спортисти от последната Олимпияда, отколкото на Левски и Ботев. Главната причина е, че този спортист е по-релевантен на света, в който живеем, отколкото Левски или Ботев. Каузите на възрожденските ни герои, не просто са част от вече далечното минало, а и борбата за постигането им би била коренно различна в днешните условия.

Това не значи да забравяме героите на миналите дни. По-скоро е един вид призив да създадем нови герои. Да погледнем напред във времето и да се вдъхновяваме от хора като Григор Димитров, Йордан Йовчев, Мирослав Пенков и още една камара успешни българи, които дори да не променят света или България, са добър пример за децата ни. Да се гордеем с това, което сме, а не само с това, което сме били.