Кино в четвъртък: Цветът на хамелеона

След като преди почти година си причиних недоразумението Аве на Константин Божанов, се отказах от българското кино. За съжаление обаче надеждата умира последна и затова реших да дам шанс на родния Цветът на хамелеона, който е част от програмата на София Филм Фест и ще е из родните кина от 5 април. За по-голямо съжаление, това беше грешка.

Цветът на хамелеона е поредният български филм, чието действие се развива в края на комунизма и началото на демокрацията. Супер обърканата и объркваща история ни запознава с Батко (Руши Видинлиев) - сирак, отгледан от леля си, която му казва, че всъщност тя му е майка. Той бива вербуван като агент на ДС, но доста скоропостижно е освободен от длъжност, защото се престарава в работата си. След като егото му е посмачкано, той решава, че ще използва методите на ДС, за да си създаде собствен фиктивен отдел, който нарича "Пол" и в който вербува доста колоритни "агенти". Някъде в средата на филма демокрацията идва, Батко разбира, че лелята, която трябва да му е майка, всъщност е умряла девствена и започва да използва всички документи от отдел "Пол", за да изнудва бившите си агенти, които в момента са по върховете на властта. Някъде там има и нещо като любовна афера, която е толкова неразвита, че по-добре въобще да я нямаше, въпреки приятните препратки към Казабланка.

Идеята на филма е да е забавна история за един патологичен лъжец. Само че тази идея се изгубва в до болка втръсналите ни комунистически елементи, които се сипят от него. И макар това да не е филм за социализма, както натърти режисьорът Емил Христов, то той оставя впечатлението за точно такъв. Всичко това би могло да се преживее, ако историята не беше толкова безумно объркваща и непоследователна, че към средата на филма да се чудя какво точно се случва.

Единствените хубави неща в Цветът на хамелеона са Руши Видинлиев и визията на филма. Колоритните персонажи, приятните кадри и цялостно добрата продукция са все по-често срещани у нас, но тук сякаш летвата е вдигната до ново ниво. В същото време Видинлиев, без да блести, успява да бъде убедителен в ролята си на Батко. Естествено и тук каста страда от проблема на рецитирането в българското кино, но с това сякаш вече сме свикнали.

Като цяло Цветът на хамелеона е поредното доказателство на твърдението, че родното кино е в имитация на възход. Цялостно объркващ филм, който ме накара на 40-тата минута да се замисля дали да не си тръгна от залата. И поредната причина да подхождам с още по-големи резерви към българските филми.
4/10