Отличен

В четвъртък станаха шест години откакто списвам този блог с променливи успех и постоянство. За 6 години толкова много неща се промениха, че чак не мога да повяврвам. В същото време първопричината да блогвам продължава да е тук - искам да се науча да пиша, да съм по-добър и да споделям част от лютеницата в главата ми. Освен това искам да си имам моето място, за моите неща.

Отличния от заглавието обаче не е нито за мен, нито за блога като такъв. Има по-добри автори, по-интересни блогове, по-смислени писания. Отличният е за случките, които е предизвикал този блог. Не знам за другите блогъри и блоговете им, но [temelkoff] продължава да сбъдва моите мечти.

Преди 6 години си казах, че искам да стана студент и докато завърша да работя в "Капитал" - медията, която и до днес считам за най-смислена у нас. Имах си вътрешната уговорка, че ако това не се случи, очевидно тази кариера не е за мен и ще трябва да си намеря нещо друго. Започнах от тук и съм някъде тук. Шест години по-късно знам, че съм на прав път и имам още много, много хляб да изям.

Пиша отличен, защото без блога нямаше да съм тук. Нямаше да пиша, да мисля, да изразявам мнение, позиция, себе си, да стигна до други хора, които да ме натирят или похвалят, да ми дадат шанс или безценен съвет. Затова благодаря на блога и на всички хора, които четат, коментират, дават фийдбек и ме бутат напред. Пожелавам си и вие да пишете отличен.
____
Снимка: Celebrating six years of Flickr! by Eric Flexyourhead

Евроизбори 2014: Печеливши няма

Тазгодишните избори ще запомня като поредните, в които печеливши няма. Причината не са тривиалните забележки за качеството на политическия ни псевдоелит. Основната причина е, че Евроизбори 2014 се описват като едва ли не преломен момент в българската политическа сцена, въпреки че те показват основно едно - на българина въобще е спряло да му пука какво се случва.

Причината за този мой извод е избирателната активност, която е била 35.5%, според най-сносния източник, който намерих към момента. Това означава, че в неделя гласа си са дали 2.32 млн. българи, които представляват около една трета от имащите право на глас. Благодарение на този факт изборните резултати със сигурност са силно изкривени в няколко не чак толкова забавни посоки.

По данни на ЦИК победителят в тези избори са ГЕРБ с малко над 30% от гласовете, което се равнява на около 700 хил. гласа. Това е една безапелационна победа над вторите БСП, които имат 19% и 440 хил. гласа. Надолу в списъка са ДПС със 17%, Бареков с 10% и Реформаторския блок, който има 6.5%. Всичко това звучи чудесно и показва тенденции, които вече се обсъждат доста подробно в публичното пространство.

За мен обаче от тези избори няма победител, ако погледнем подкрепата на тези партии в контекста на едни илюзорни 100% избирателна активност. В този сценарии излиза, че един евентуален парламент би имал три партии - ГЕРБ, БСП и ДПС, като подкрепата за ББ би се равнявала на 11%. Другите две партии биха получили по малко над 6% и близо 7%. Всъщност таблицата долу илюстрира по-добре положението.

Create Infographics

Поради тази причина намирам за проява на лош вкус който и да е от любимите ни политици да се тупа в гърдите след тези избори. Реално погледнато недоразумението Бареков има подкрепата на 3.55% от гласоподавателите. Причината да съм убеден в това е, че на тези избори излязоха само крайните хора - червени бабички, вярващи националисти, гласуващите туристи и малката адекватна и вярваща група, която гласува заради принципа.

Реално победител в тези избори няма, няма и как да има. Над 4 млн. българи избраха да са пасивни и се дистанцираха от кочината, в която се превръща страната ни. Честита победа!

Критика на глас

Критиката в България е много странно животно. Попринцип всички сме специалисти по всичко и в общи линии можем да го направим далеч по-добре. В същото време, когато чуем критика, която засяга познати хора, започваме да обясняваме как не е коректно да се критикува публично. Когато пък критиката е насочена към нас или си траем, или обясняваме как сме си такива.

Попринцип имам доста голяма уста и често си позволявам да изразявам мнението си по различни въпроси. Заради това и често влизам в някакви "конфликтни" ситуации, в които критикувам разни неща - продукт, място, събитие и т.н. и скоро след това бивам "нахокан", че по-добре било тези работи да се говорят на лично. Без да изключвам силата на личния контакт, мисля че това е доста глупаво.

Вярвам, че когато човек прави нещо публично, трябва да носи тегобата на делата си. Така например, благодарение на блога, който четете в момента, съм се начел на доста интересни мнения за себе си. За добро или лошо повечето са били позитивни, но и малкото негативни са ми помогнали изключително много или поне са ме накарали да осмисля темата на критиката доста задълбочено.

Точно този ефект на негативната обратна връзка ме кара да давам такава, когато има защо. Изключително лесно е да обясниш на всичките си приятели, познати и бизнес партньори, че се справят чудесно и няма какво да подобрят. Но това е лъжа - всички можем да правим почти всичко в живота си по-добре, по-смислено и по-стойностно.

Поради тази причина смятам, че изключването на негативните мнения влияе повече негативно, независимо с какво се занимава един човек. В същото време не виждам значение в начина, по който предаваш мнението си, особено към хора, които не познаваш. Да, не е приятно да видиш във фен страницата си, че някой критикува нещата, които правиш, но не вярвам това да е съществена драма. Затова и не мисля да спирам да споделям мнението си за публични неща, независимо дали е позитивно или отрицателно. И се надявам някой да започне да забелязва и позитивните отзиви, които давам и да ми пише да ги пращам на ЛС, че не е хубаво така.

Безнадеждната шизофрения на нормалните хора

Streets of Sofia: #ДАНСwithme, day 16 by Alex Pavlova, on Flickr  © All Rights Reserved

От има няма четири години знам, че България не е мястото, където искам да живея. Противно на очакванията, причината е далеч от ежедневна, защото в ежедневието България, или поне София, е адски приятно място за живеене. Всъщност проблемът е в онези големи неща, за които си казвам, че подлежат на промяна чрез постоянство и труд, докато шизофренично осъзнавам, че реално надежда няма.

Иронично е, че липсата на надежда и огромното обезверяване всъщност идват от малките неща в ежедневието. Честно казано трудно ще ме притесни, че някой отделен индивид е глупак, простак и олигофрен. Проблемът е, че в България се сблъсквам предимно с глупаци, простаци и олигофрени от всякакъв вид. Това прави промените в по-големите и важни неща у нас невъзможно.

За смислена и постоянна промяна в едно общество трябва да има критична маса от нормални хора, които да я задвижат. В България такава критична маса не просто не съществува, но дори когато започне да се формира, много бързо бива разцепена и изтикана в ъгъла. През годините сме виждали този сценарии множество пъти, като продължаващите протести са последният пример.

При тях се оформи една огромна маса от хора, които се опитаха да променят дневния ред в общественото пространство, но след първия успех бяха потъпкани. За съжаление всеки път когато това се случи, статуквото се завръща по-силно от преди и дневният ред става още по-извратен. От Бойко, скочихме на Орешарски, за да стигнем до Бареков и Сидеров като ключови и най-обсъждани обществени фигури. За темите, които тръгнаха от цените на тока, за да стигнат до брадатата победителка на Евровизия, дори не мисля, че има нужда да се споменава.

Другият ключов проблем за неслучващата се промяна се дължи на изчезващите нормални хора. Емиграцията, въпреки че не е основен, е голям фактор и се приема като спасение от шизофренията, която съм убеден не гони само мен. По-големият фактор е ежедневното обезверяване на голяма част от желаната критична маса.

То е резултат на обществения дебат, който сякаш няма как да излезе от омагьосания кръг на крайностите. От една страна имаме спасителите на славянска България, които мразят всичко чуждо и различно. Те оставят един единствен начин на съществуване за всички останали, който също работи с крайни изказвания и приумици. Това статукво меко казано отвращава много от адекватните хора, които биха могли да променят нещо, но вместо това просто се превръщат в апатични зрители.

В много лаичен и сбит вид това са причините да нямам вяра, че нещата тук могат да се променят към някаква нормална посока. Поне не и във времеви рамки, които да ме убедят, че има смисъл да продължавам да вярвам. Все пак се надявам да си намеря достатъчно голяма причина да повярвам, защото мъничките проблясъци не стигат.