Безнадеждната шизофрения на нормалните хора

Streets of Sofia: #ДАНСwithme, day 16 by Alex Pavlova, on Flickr  © All Rights Reserved

От има няма четири години знам, че България не е мястото, където искам да живея. Противно на очакванията, причината е далеч от ежедневна, защото в ежедневието България, или поне София, е адски приятно място за живеене. Всъщност проблемът е в онези големи неща, за които си казвам, че подлежат на промяна чрез постоянство и труд, докато шизофренично осъзнавам, че реално надежда няма.

Иронично е, че липсата на надежда и огромното обезверяване всъщност идват от малките неща в ежедневието. Честно казано трудно ще ме притесни, че някой отделен индивид е глупак, простак и олигофрен. Проблемът е, че в България се сблъсквам предимно с глупаци, простаци и олигофрени от всякакъв вид. Това прави промените в по-големите и важни неща у нас невъзможно.

За смислена и постоянна промяна в едно общество трябва да има критична маса от нормални хора, които да я задвижат. В България такава критична маса не просто не съществува, но дори когато започне да се формира, много бързо бива разцепена и изтикана в ъгъла. През годините сме виждали този сценарии множество пъти, като продължаващите протести са последният пример.

При тях се оформи една огромна маса от хора, които се опитаха да променят дневния ред в общественото пространство, но след първия успех бяха потъпкани. За съжаление всеки път когато това се случи, статуквото се завръща по-силно от преди и дневният ред става още по-извратен. От Бойко, скочихме на Орешарски, за да стигнем до Бареков и Сидеров като ключови и най-обсъждани обществени фигури. За темите, които тръгнаха от цените на тока, за да стигнат до брадатата победителка на Евровизия, дори не мисля, че има нужда да се споменава.

Другият ключов проблем за неслучващата се промяна се дължи на изчезващите нормални хора. Емиграцията, въпреки че не е основен, е голям фактор и се приема като спасение от шизофренията, която съм убеден не гони само мен. По-големият фактор е ежедневното обезверяване на голяма част от желаната критична маса.

То е резултат на обществения дебат, който сякаш няма как да излезе от омагьосания кръг на крайностите. От една страна имаме спасителите на славянска България, които мразят всичко чуждо и различно. Те оставят един единствен начин на съществуване за всички останали, който също работи с крайни изказвания и приумици. Това статукво меко казано отвращава много от адекватните хора, които биха могли да променят нещо, но вместо това просто се превръщат в апатични зрители.

В много лаичен и сбит вид това са причините да нямам вяра, че нещата тук могат да се променят към някаква нормална посока. Поне не и във времеви рамки, които да ме убедят, че има смисъл да продължавам да вярвам. Все пак се надявам да си намеря достатъчно голяма причина да повярвам, защото мъничките проблясъци не стигат.