Маскирани с щастие

Преди няколко дни си смених профилната снимка във Фейсбук. Много се фрустрирах от факта, че сайтът позволява снимките да са само квадратни. На този кадър съм със широка усмивка, която трябва да гледа приятелите ми от върха на социалния ми живот. Вярвам, че няма по-голяма лъжа за съществуването на човек от усмихнатата му физиономия над купчината съществуване.

Всички носим маски, които много си обчаме. Аз имам по маска за пред шефа, колегите, гаджето, непознатите на улицата и въобще всички хора в ежедневието ми. Най-обгрижваната маска обаче е точно тази усмихната мутра на върха на фейсбука, която автоматично отива на още няколко социални върхове в интернет. Тя изпива много от времето и енергията ми, само за да ми дава шотчета ендорфини под формата на вдигнати палци, сърчица и звездички, предизвикани от най-манипулираното медийно отразяване на което съм способен - това на собствения ми живот.

В ежедневието си често мърморя или обяснявам дълбоките си размисли по някакви теми. Още по-често бърборя безсмислици и не слушам хората около себе си, което фрустрира и двете страни. От няколко години по-често съм в средно лошо настроение, отколкото лъчезарния образ от профилната. 

Това е резултат на ежедневието ми, което като цяло е свързано със скучни и неприятни дейности, които ме вдъхновяват почти колкото калните, плюещи плочки на тротоара пред квартирата ми. Като всеки човек от време на време ходя на парти, кино или пътувам извън страната. Това са и най-съществените и активни моменти в моя "социален живот", най-добрата храна за внимателно поддържаната фейсбук маска.

Все по-често ми се случва да се видя с познат или приятел и той да ме остави с впечатлението, че смята живота ми за едно от най-интересните явления на планетата. Понякога се запознавам на живо с хора, с които комуникирам онлайн и те също се оказват "жертви" на явно успешния личен пиар, който практикувам. В това време намирам живота си за точно толкова пасивно скучен и сив, колкото на всеки друг човек в непосредственото ми обкръжение.

Разликата е в това, че алгоритъмът на фейсбук харесва позитивните ми и чести постове, в които много рядко ще видите неща като "днес е шибано, в депресия съм". Въпреки че често дните и състоянието на духа са точно такива. Комбинацията от алгоритъм и подбор на съдържание превръща маската ми в умопомрачително далечно подобие на реалността, като това не спира да ме забавлява.

Не това е проблемът всъщност. Той се корени в количеството близки хора, които знам, че ме обичат и държат на мен, но все по-рядко питат как съм. За тях животът ми е прекрасен, тъй като това показва Facebook. А най-лошото е, че и аз имам подобно отношение към също толкова обичани и ценени хора.

Четох статия, че “ерата на самотата ни убива”. От тази статия ми се дорева, тъй като съдържанието й е показно за това, което сами причиняваме на съществуването си. Правим прекрасна, щастлива, усмихната маска, която седи на върха и постоянно иска да я храним, докато виждаме само други толкова щастливи маски и се стараем да сме щастливи, докато сме в ужасно, мизерно, самотно и антисоциално състояние, от което ни боли ежедневно.

Също толкова ежедневно повечето от нас осъзнават написаното горе. Замисляме се, телефонът ни изписуква. Имаме нов лайк, животът е чудесен... Няма нужда да знам как си наистина.