Първият път, когато излязох на сцена, беше в 8 клас, на 24 май. Всяка година за празника училището ни правеше тържествена програма със сценки, песни и т.н. За щастие на публиката, в 8 клас не бях на сцената, за да пея, а просто бях водещ на програмата.
Помня, че излязох на сцената и се озовах пред около 300 души, 20 лампи, 2 камери и един микрофон. В рамките на секунда се изпотих, колкото за цял баскетболен мач, но с една студена и ужасна пот. И така застанал пред един микрофон на стойка, с някаква папка в ръце и по-изнервен, отколкото в директорския кабинет, просто забих.
Около три години по-късно, които за околните са били има-няма 2 секунди, видях в публиката една моя приятелка. Само това ме накара да се почувствам като Атлас, свалил небесния товар от раменете си. Така успях да се окопитя и без да спирам с потенето, започнах да говоря и съзнавам какво се случва.
В дните до миналата събота бях излизал на различни сцени - малки и по-големи, доста пъти. Да презентирам разни неща, да водя събития, да помагам на други хора, които изпълняват водещата роля в момента. Дори миналата година успях доста шеметно да падна от една сцена, за което бях обект на изненадващо малко подигравки.
Събирателното за всички тези последвали сценични изяви е, че винаги съм правил нещо, за което се чувствам абсолютно компетентен. Дори в най-изнервящото ми представяне, в Будапеща, на английски, пред към 1000 души, запазих самообладание, защото говорех за едно от любимите си занимания - клуб Nakama.
Миналата събота за първи път се почувствах както на онази сцена в селското читалище от 8 клас. Сцената този път беше тази на Модерен театър, където представих Академия КЛЮЧ по време на Форум КЛЮЧ. Основният фактор, който ме притесняваше от момента, в който разбрах, че аз трябва да направя това представяне, беше фактът, че говорех от името на 10 души, за работата на други 10-ина.
Когато излязох на сцената се случиха две неща. Стиснах дистанционното, с което управлявах презентацията си, така както стисках ръката на майка ми на един адски оживен, поне в спомените ми, пазар преди сигурно 20 години. Без да знам защо този епизод ми изскочи в главата, но започнах да говоря някаква версия на недостатъчно репетирания ми текст и за първи път в живота си се разтреперих от притеснение.
Спомних си и за случката на сцената в 8 клас, но когато погледнах към публиката видях само и единствено лампи. Не знам защо осветлението в Модерен театър беше такова, но всяко поглеждане от сцената към публиката водеше до мигове на тотално заслепяване. И така оставен без спасителна сламка продължих по презентацията си. Не знам какво ме спаси от това да спра и да избягам, но не го направих и 10 минути по-късно всичко беше свършило.
Освен благодарностите към всички, които ме поздравиха за презентацията и не ме напсуваха, за мен Форум КЛЮЧ остави още нещо. Осъзнах, че има някои неща, за които си мислим, че са окей. Вече сме над тях и можем само да надграждаме, защото основата е здраво изградена. Но се оказва, че някъде там има пробойна, от която буквално да ти се разтреперят ръцете. И точно преодоляването на тези пробойни носи огромно удовлетворение. Особено когато не те псуват накрая.
Няма коментари:
Публикуване на коментар