Дейвид Финчър е ужасен човек, който обаче обожавам. Причините за моята любов би трябвало да са известни на всеки, като основната вероятно е Fight Club. Неговият най-нов филм е по роман на Джилиан Флин, чието българско издание има ужасна корица. А Финчър е ужасен човек, защото с "Не казвай сбогом" за пореден път показва, че може много, докато прави един почти перфектен филм.
Филмът е почти перфектен заради историята. Тя ни запознава с Ейми и Ник Дън - готина двойка, която се маха от Ню Йорк заради икономическата катастрофа и отива да живее в дома на Ник в Мисури. В деня на петата им годишнина Ник се прибира у дома, където открива обърната и счупена холната маса, а от съпругата му няма и следа. Следва полицейско разследване, което бързо стига до извода, че изчезналата Ейми вероятно е убита. Търсенето на девойката се превръща в медийната кауза на местната общност, която получава изключително внимание, докато медийният цирк осъжда Ник като убиец и ужасен човек. Единствената причина за това е, че той е дистанциран, студен и дори леко неадекватен.
Историята е разказана с постоянно прескачане назад във времето, като условно филмът се разделя на две части. В първата "Не казвай сбогом" е предвидим и дори леко скучен филм, в който са изградени образите на странния Ник, гнусните медийни лешояди и невинната, изчезнала Ейми. След един от най-готините обрати, които съм виждал на голям екран напоследък, филмът рязко сменя тона си и Финчър успява да постигне онзи типичен за него ефект на постоянно напрежение.
"Не казвай сбогом" е филм, който показва няколко ужасни страни на модерното общество, но в нито един момент не раздава присъди. Задаването на дневния ред от медиите, които търсят сензация и работят по най-долните и таблоидни методи е обект на внимание. Също така виждаме ефекта от икономическите събития в последните години, без обаче тези две линии за размисъл да са натрапени. Подобно на "House of Cards", в който Финчър също има пръст, "Не казвай сбогом" е коментар на обществения живот в САЩ, докато всъщност обръща повече внимание на това как едни умни хора могат да манипулират масите, просто защото машината работи така.
За добрата история и сравнително доброто ѝ развитие със сигурност помага факта, че Джилиан Флин е автор, както на книгата, така и на сценария на филма. Също толкова важни обаче са и Бен Афлек и Розамунд Пайк (Ник и Ейми), които се справят превъзходно с едни многопластови и сложни персонажи, за което и двамата заслужават адмирации. Също толкова добре се справят и поддържащите Нийл Патрик Харис и Тайлър Пери, които задават тона в някои ключови моменти от филма. Истински блестяща е и поддържащата роля на Кери Кун, която играе Марго, сестрата на Ник.
"Не казвай сбогом" е много близо от това да е перфектният филм на Финчър, но за съжаление е жертва на историята, която разказва. Тя изисква в първата част на филма да си объркан от плоските персонажи, които са замесени в интрига, за която не знаеш нищо. Въпреки че втората част е перфектният реванш и може би най-вълнуващото кино от много време насам, след края на филма остава нещо, което смущава. Във всички случаи това е един от най-умните, забавни и вълнуващи филми, в който съм влюбен.
9/10
Няма коментари:
Публикуване на коментар