Култура на безплатното

Хванете си произволен човек в България и му задайте елементарния въпрос Кога за последно си купи филм или музика? За съжаление у нас това е риторичен въпрос, чийто отговор е в основата на един огромен проблем за България. Тук никой не просто не иска или не може, а и не смята за необходимо да си плаща. И не говоря само за изкуство.

За да може една инициатива, бизнес или каквото си решите начинание да работи, то трябва да се издържа от нещо. Светът, в който живеем най-често изисква пари, за случването на каквото и да е. Доста често това случване води до продукт или изживяване, което е предназначено за трети лица. Тук идва тънкият момент, в който създателят трябва да получи някакво възнаграждение, което в общия случай няма как да дойде от друг, освен от възползвалите се трети лица. В по-голямата част на света тази концепция работи и крепи мощта на капитализма от има-няма век и нещо.

Тази концепция, която звучи като лаишко обяснение на бизнеса, се отнася за всеки отрасъл, за който се сетите. От големия, сериозен бизнес с петрол, храна или енергия, през кварталната бакалия, та до изкуството и културата, които също са превърнати в бизнес. По света хората са приели тези факти по някакъв начин и имат потребителската култура, че трябва да си плащат. За каквото и да става дума.

У нас, както се сещате, положението е различно. Най-семплият пример са любимите ни торенти, от които всички се възползваме, при това без притеснения. Все пак кой има толкова много пари за всичката тази музика и кино, а и защо да даваме пари, когато ги има безплатно. Живеем в бедна страна.

Трагедията е, че това мислене и възприятие за обезценяване на труда се прехвърля в целия ни живот. В България хората не искат да дават пари за концерти, защото би могло и на аванта. Тук организаторът на концерта не иска да плати за медийното партньорство, защото се смята за достатъчно важен, че да го отразиш така или иначе. Тук медията не иска, а често и не може да плати на журналиста за работата му по темата, затова го привлича с безплатен билет за концерта. А пък журналиста си търси някаква аванта, защото никой не му е платил.

Естествено, не искам да кажа, че торентите са виновни за всеки беден журналист в родината ни. Искам да кажа, че те са симптом за начин на мислене, който отива отвъд тях. Тази тенденция показва какъв е подхода ни като общество спрямо нещата, които струват на някого време, енергия, умения, познания и пари. А ако не можем да оценим и поне малко възнаградим труда на любимите си артисти, то как ще уважим труда на следващия стажант, редактор, промоутър или посетител на концерт?