28 октомври 2014

Кино в четвъртък: Живи машини



Всеки си има слабости, като една от моите е научната фантастика, без значение дали говорим за кино, литература или друг вид изкуство. За съжаление този жанр е почти напълно доминиран от британски и американски продукци, като аз поне не се сещам за значим sci-fi филм от континентална Европа. Имах някаква бегла надежда, че “Живи машини”, филм на испанския режисьор Габе Ибаньес, който е сниман в България, ще бъде повод за гордост, че и Европа го може този жанр.

Е, както се очаква надеждите ми бяха разбити, но не и с началото на филма, което е великолепно, макар и клиширано. Ибаньес ни праща в 2044 г., когато слънчеви изригвания са превърнали Земята в предимно радиоактивно място и 99.7% от човечеството е мъртво. Оцелелите хора създават роботи, които наричат Automata - оригиналното име на филма, и имат два непроменими протокола - да пазят човешкия живот и да не променят нищо по себе си. Главният герой е Джак Вокан (Антонио Бандерас), застрахователен агент от корпорацията производител на роботите, който разследва случай с машини нарушили втория протокол.

Още в резюмето е ясно, че си имаме работа със стандартна история за роботи, които стават интелигентни и правят разни неща. Тук Ибаньес и другите двама сценаристи грабят с пълни шепи от Айзък Азимов, “Blade Runner” и още купчина sci-fi класики, които може би нямат нужда от повтаряне. Все пак има и светли моменти, като например повдигането на въпроса защо хората си мислим, че задължително трябва да оцелеем? В графата с приятните неща влиза и изграждането на света във филма.

Той ни представя една прекрасна анти-утопия, в която хората живеят в градове, затворени зад стени, докато роботите вършат почти всичко. В тези градове има огромни холограми на стриптизьорки, както и много разруха и непропорционално на настроението количество светлина. Историята обаче бързо ни изритва в пустинята, която е отвъд стените, където историята започва да буксува в клишетата на евтиния екшън и лишената от креативност фантастика.

Голяма вина за лошия вкус от филма има посредствената актьорска игра на почти всички, с изключение на Антонио Бандерас, която може и да е резултат на плоските герои. Това обаче не оправдава ветеранката Мелани Грифит да играе толкова жалко ролята на д-р Дюпре, въпреки че компенсира с гласа си, който дава на робота Клео. Най-ужасна обаче е Бригите Сьоренсен, която е в ролята на Рейчъл - досадната, бременна и напълно ненужна за историята съпруга на главния герой. Повод за усмивка, поне за родната публика, са няколко български актьори, които са просто част от посредствеността.

“Живи машини” е жертва на ужасния си сценарии, който е пълен с излишни елементи и клишета, с които дори хората незапознати в дълбочина с жанра са се наситили. Ибаньес показва потенциал за нещо добро, но за целта има нужда от внимателно фокусиране в посланията на филмите си, тъй като в "Живи машини" те са прекалено много, прекалено познати и прекалено недовършени. Затова и бих препоръчал този филм само на заклети фенове на жанра и също толкова заклети поддръжници на продукции с българско участие.
4/10

Няма коментари:

Публикуване на коментар