Българско образование

Алек Попов - сн. Бакхус

Днес е понеделник, датата е 11 юни. За студентите от Софийския Университет това е първият ден от лятната изпитна сесия. Конкретно за мен това ще е четвърта сесия, тъй като завършвам четвъртия семестър на специалността Книгоиздаване. Сред обичайният списък с добре звучащи дисциплини, този семестър изпъкваха три, в които се споменаваше думата "съвременен". 

Съвременно не е модерно!

Още на ниво заглавие в програмата ми направи особено впечатление дисциплината Съвременна българска литература. Малко се наплаших, че ще трябва да прочета 20-ина нови книги, но пък от друга страна ми беше интересно да разбера какво става с родната литература напоследък. За съжаление не ми било писано да науча такива неща. Още при първото ми посещение на тези лекции се оказа, че ще си говорим за Дебелянов. Нищо лошо, само че той е умрял преди почти 100 години, което според мен прави произведенията му несъвместими с определението "съвременни".

След 40 минути в литературна агония, реших все пак да попитам как точно лекцията се вписва в определението "съвременна". Отговорът беше кратък и особено впечатляващ - "Явно и вие не правите разлика между "съвременно" и "модерно". В лек ступор, почти убеден, че наистина нещо съм се объркал си замълчах - все пак това е преподавател, явно знае повече от мен.

Повторението е майка на скуката

След консултации с по-редовни колеги разбрах, че лекциите се въртят около Вазов и подобни автори. Нямам против тях, но за съжаление тази темата я обсъдихме някъде около 7 клас. После към края на гимназията отново. В кандидадстудентската кампания потретихме. Това повторение на скучни и безкрайно далечни от мен произведения ме накара да намразя автори като Вазов, Ботев и Дебелянов. Последвалото постоянно натрапване на тяхното величие промени емоцията от тийнейджърска омраза в зряла незаинтересованост. Това е и причината да реша, че на тези лекции няма да присъствам.

Речникова дефиниция

Към края на семестъра, с лъч надежда, помислих, че все може в последните 2-3 лекции да се поговори за нещо по-ново. Посетих още една лекция, като в нея преподавателката ни говореше за Гео Милев. За да съм сигурен в себе си, преди лекцията проверих значението на думата "съвременен" и се оказа, че то е "за неща, които се отнасят към сегашно време", а сред синонимите на думата е "модерен". Това беше и причината пак да попитам защо не учим нищо по-ново, като споделих виждането си, че съвременна българска литература може да се каже на неща написани след 89-а година. 

Отговорът, дошъл с леко заекване в началото, се състоеше в обяснение, че българската литература в последните 20 години не е изкарала нищо качествено. Отговорих с името на Алек Попов, което първо ми изкочи в главата, а от другата страна ми се заобясняваха някакви неща, които не помня, но ме доведоха до извода, че тази жена вероятно не е прочела повече от 5 нови книги в последните 20 години.

Списъкът

Синдромът стара книга

Последният удар, който нокаутира "съвременното" в тази дисциплина, е списъкът с книги за учене, който услужливи колеги споделиха във Facebook. Имах някаква надежда, че поне в тях може да се съдържа нещо свежо и съвременно, което да бъде ново за мен. Е, явно съм се объркал, защото този списък започва със "Своечуждият модернизъм" на Ал. Йорданов - книга издадена през 1993. В списъка от 34 книги, едва 10 са издадени след 2000 г., а още толкова са издадени преди 1990 г.

Всъщност трябваше...

Реално се замислих какъв е смисълът от тези три дисциплини, съдържащи думичката "съвременен" в заглавията си. След кратко мислене стигнах до извода, че за един книгоиздател, а и за всеки бизнесмен, е важно да знае какво се случва в сектора, с който се занимава. Тъй като се предполага, че моята работа ще е да издавам книги, за мен е важно да познавам тенденциите около българските книги, за да мога да отговоря адекватно на тях и да изкарвам пари. Същото се отнася и за чуждите книги, заради което имам дисциплина Съвременна чуждестранна литература. Освен това е хубаво да познавам модерните и адекватни издателски практики, заради което уча Съвременно световно книгоиздаване.

За съжаление обаче в момента имам огромен списък с издателски практики, за които в България ще чуем след 5-10 години. Имам идея какви са тенденциите в чуждестранната литература и издването й в България. Но нямам идея какво правят българските автори в последните 20 години. Да, знам няколко заглавия, които съм прочел от личен интерес, но нямам идея какви са тенденциите.

Причината да не знам е, че преподавателката ми по Съвременна българска литература е изгубила връзката с моята специалност. Самата тя не е успяла да хване причината, поради която преподава тази дисциплина на нас. Какво остава за студентите - бъдещите книгоиздатели. И това се случва през 2012, в най-реномирания български университет.

Честно казано не искам да знам какво се случва в други университети, за които се говори, че са на по-трагично ниво от нас. Знам само, че тази дисциплина е капка в морето от нерелевантност, което е заляло българското висше образование. Нерелевантност спрямо бизниеса, спрямо живота след дипломата и спрямо желанията на студентите. Надявам се в оставащите две години от висшето ми образование да не попадам на подобни явления. Надявам се и се съмнявам.