Иване, защо го направи, ти имаше всичко...

Покрай WordCamp Bulgaria, който се проведе миналата събота, и един пост на Велян, се позамислих с каква цел и идея поддържам блога си. Досега не си бях задавал така директно въпроси от типа на "Какво ме кара да го правя?" и "Какво точно искам да покажа чрез това?".
Сигурно си личи, че повечето статии тук са спонтанни и писани на момента. Нямам график за писание, нито някаква обща идея, че трябва да публикувам всеки ден или всяка седмица. Просто имам какво да кажа и съм си поставил за цел да го казвам по този начин.
Като цяло блогвам просто за идеята да си имам моето място, с моите мисли, идеи и интереси и да мога да ги споделям със света. Дали писанията ми ще стигнат до 15 годишни лекета, които ще накарам да се замислят за момент, дали ще са 40 годишни хора, които ще ми кажат, че им давам надежда за младите или някой произволен индивид, който ще ме напсува заради мнението ми, за мен е успех. Но се оказва, че това не е единствената ми мотивация.
Освен това си имам една мечта. Тя е като стана голям да стана, освен голям, и журналист. А тати казва, че журналист се става с писане. А като пиша трябва някой да го оценява. Каква по-добра оценка от тази на непознати хора? Какъв по-добър изпит от публичното представяне? Това, че някой си прави труда да попълва досадната CAPCHA, за да коментира, за мен значи, че този някой се е трогнал от моите думи и мисли.
Това ми харесва. За мен това значи, че съм избрал правилния път и се справям добре. Нещо, което преди не предполагах. Оценка, която ми липсваше.
Оценка, с която си вдигам и самочувствието. Всеки позитивен коментар си е четка и ме радва. Когато някой ме потърси в Скайп само, за да ми каже, че му е харесал поста ми се радвам. Когато някой сложи линк към моя статия в подписа си се радвам. Когато публикуват мой материал в медиа и той е харесан от 100-ина души се гордея със себе си. И мама се гордее с мен.
Но това всъщност са само последствията от блогърстването ми. Както и Стефан Канев сподели в лекцията си на WordCamp, блогването учи на много. Освен, че започнах да конструирам мислите си много по-добре от преди (виж произволен пост от преди две години), започнах да мисля какво пиша. Все пак това се чете от хора. Не става да пиша глупости или да давам неточна информация. И също като Стефан, а може би и като всеки блогър, когато пиша за нещо, освен че споделям информацията за него, аз ставам по-добър в него. Моят най-добър личен пример е статията ми за ескалаторите, покрай която научих някакви адски странни неща за тях, включително и факта, че има Фондация за безопасност на асансьори и ескалатори.
И последно, но не на последно място, блогът ми дава контакти. Само за 4 месеца истинска активност и сериозно отношение успях да се запозная с изключително значими хора, поне за мен. Създадох няколко контакта в средата, в която искам да се развивам, а също така си направих нещо като портфолио на уменията ми да пиша.
А какво точно ми носят чуждите блогове? Това е толкова... безумен въпрос, че не ми се ще да отговарям. Само ще ви предизвикам да разгледате блоговете, които следя. Ако не научите нищо ново от тях ще ви купя бира.
Силно се съмнявам някой да си я заслужи.