На 20 в рая

Нямам практиката да пиша пътеписи, нито пък особената убеденост, че ми се получава. Не че съм пробвал, просто личните преживявания са си лични. Все пак реших да разбия "традицията" и да разкажа как точно станах на 20.

Не че ми дреме чак толкова, но чувството да си тийн е много готино, особено когато общуваш с хора, чието отношение е като към пълния хлапак, тип лигльо, и равен едновременно. Онази свобода на младините, която аз високо ценя и се надявам да не губя, защото е хубаво да пазим тийна в себе си, съчетана с онова признание към големия човек, който има на какво да каже "Това аз го направих", е много сладка, макар и да играе лоши номера понякога.

Та се разделих с тинейджърството миналата събота. Мястото е рая. Иначе казано хижа "Рай" в Национален парк Централен Балкан. Пътуването започна в петък около 17 ч. от CCS, където Ачо и Лили се сдобиха с компанията на моя милост. Оттам стигнахме до Подуене, където Люси ни чакаше, а малко след това се появиха и Петя и Жоро. За съжаление Лили трябваше да остане и се прибра към вкъщи, докато ние се товарехме на колата. Малко пазаруване, подреждане и хапване по-късно вече пътувахме. По пътя натам спах, тъй като ни чакаше 4 часов преход по тъмно, а имах доста тежка седмица. В Сопот се обадих на Боби, за да тръгне към точката на отлитане към рая - местността Паниците до Калофер.

След известно лутане из Калофер и лафове от типа на "Абе аз знам къде е дясно, ама не знам кое дясно" се озовахме на мястото за отлитане - Паниците. В 21:45 тръгнахме, като всеки от нас беше напълнил раницата си на макс с провизии. В този момент силно псувах малката си раница, но и много я харесвах, защото определено беше сред най-леките от групата. А групата бяхме аз, Петя, Жоро, Люси, Ачо и Боби. Така петимата светнахме с челниците и закатерихме заветната хижа. В това време збл и компания вече са били горе. Самото ходене не беше кой знае колко интересно, с изключение на факта, че и тук, както и на Паскал, търчах пред останалите, което ме изненада.

Интересното бяха невероятните звезди, които ни се показаха като излязохме на открито. Буквално се чувстваш сякаш си сред тях и можеш да ги докоснеш. Но все пак трябваше да продължи, макар и след лека вечеря. В 0:00 ч. бяхме на Мечата Чешма, където отпихме по глътка топъл джин за мое здраве. Все пак веднъж се става на 20, както и веднъж минаваш покрай Мечата Чешма на качване.

Последва най-кофти частта от прехода, където има повечко камънак, както и една гора, в която се объркахме малко. Самото катерене не беше кой знае колко трудно, но явно половината компания не се изкефи на тъмнината и само си псуваше челника. За сметка на това с Люси и Боби бяхме абсолютни машини и зададохме добро темпо, въпреки умората. Малко преди края всички усилия получиха невероятна награда - перфектно чисто небе, пейка и милиарди звезди. Отделихме им 10-ина минути преди последните метри от прехода.

В 1:30 стигнахме до х. Рай, където бяха будни само збл, Ру и Мила. Малко бяха спекли, тъй като знаеха, че ще тръгнем доста по-рано и вече бяха вдигнали лека тревога. Ние пък горди от времето, за което стигнахме си взехме по бира, хапнахме и опънахме двама зайовци. Аз с Люската в сивия, а Жоро и Петя в оранжевия. Ачо легна на терасата, а Боби в хижата и така сън до към 7:30 сутринта. Тогава куче-бебе-Гого реши, че оранжев зайо е много приятна закуска, а Жоро решава, че с палатката му закусва плъх. Моя милост си спи, докато Люси се буди, порка кафе и други дейности, след което ме мъчи да ставам. Часът няма 8, а аз си хапвам пържени филийки, докато зад мен Райското пръскало си пръскали, а Люската дава зор.

След закуската, в състав аз, Люси, Боби и Ачо, се втурнахме нагоре по Тарзановата пътека към връх Ботев, сякаш организирали кръжок по фотография. С Ачо малко се замотахме, за да се изфука с новите си стари обективи и преходника, които му осигуряват прекрасна техника за прекрасни снимки. Самата пътека е адски готина, макар и да има няколко места, на които трябва да се минава на четири крака. Интересна е и не прекалено трудна, както и самия преход към хижата, между другото. Всъщност най-хубавото нещо е това, което виждаш отгоре, когато се качиш над пътеката. Тази гледка буквално ме накара да се хвана за главата и да кажа "Копелееееее!". Това стана и един от лафовете на пътуването.

После последва едно по-досадно ходене нагоре до самия връх, като по едно време спряхме на една чешма, където най-прилежно си заебах цайсите. Малко над нея туитнах една снимка, тъй като се появи покритие. На самия връх се снимахме, отдъхнахме малко и се втурнахме надолу към заслон Ботев. Най-шибаното смъкване, което може да си представите. Камънак и стръмно - рай за мазолите и болките в колената и бедрата, но все пак оцеляхме и се добрахме до ледената бира и топлия боб в заслона. Там се възползвахме от безжичния интернет, за да поздравим съфорумците, а всички освен мен хапнаха по един боб. Аз си останах с биричката и сандвичите, които носехме от хижата. След почивката се сбогувахме с полу-дивите коне, кучето Голди и котката Венета и поехме надолу към Башмандра (или Баш Мандра, не съм сигурен) и хижата. 

Второто място, което дружно изкоментирахме с познатата реплика "Копелееееее!" беше меко казано невероятно. Изскачаш от неприятното покачване и пред очите ти се разкриват едни скални масиви, допълнени от гори и прорязвани от водопади. Място, което не съм предполагал, че съществува в България. В Балкана, на 7-8 часа от дома ми. Очевидно и другите бяха така, защото и четиримата поседнахме на меките туфи трева и просто зяпахме онемяли.

Последвалата разходка беше по-скоро досадна, тъй като следващите около 2-3 часа минаха през еднообразни пътеки, тук-таме прекъсвани от рекички. Въпреки прекрасната гледка, краката вече искаха почивка, а лицата бяха обгоряли малко повече от желаното.При мен се оказа, че раменете са получили най-много щети, тъй като боляха до понеделника.

Пристигнахме в хижата около 4 часа, точно навреме, за да посрещнем и останалите "гости", които пътуваха в събота. Бързо се организира своеобразна делегация по посрещането, изскочиха някакви бирички, заопъваха се зайовци и купона започна да се оформя. С Боби решихме да се изкъпем, но ударихме на греда, заради което аз хапнах малко и хоризонтирах за около час-два. Като станах хапнах по-обилно, а банята вече беше свободна, но пък нямаше топла вода. Още час по-късно олекнах с цяло левче и няколко кила кал, пот и физически дискомфорт. Най-добре похарченото левче от душа в Каварна след 4-те дни на Карадере миналата година.

Последва обичайната гледка на 30 човека около огън и ядене, които се забавляват с няколко литра алкохол - ракия, вермут, джин и др. По някое време се намъкнахме в зайо на Ирма, за да присъстваме на написването на картичката й - ябълка, с пожеланието "Фирма "С Колело" - ЧРД без Ф. Моя подарък се пазеше в дълбока тайна и така и не разбрах какъв е докато не стана време да ми бъде подарен. Първо беше епичната картичка, която представлява хронология на Вселената, която явно все пак се върти около лицето Илия Темелков - Сорегаши. След кратка и ожесточена борба с опаковката достигам до оранжевия Petsl, за който мечтая от доста време. Възгласа на Петя "Има още" насочва вниманието ми към плик с надпис L'Europeo, но не смея да си помисля, че наистина са ми подарили абонамент за едно от най-добрите списания в България. Оказва се, че е точно това и в следващата година ще си получавам списанието у дома. Безценно! Ирма е зарадвана с билет за Elevation и специален пингвин, като междувременно получава изрична забрана да си яде картичката.

Няколко екзистенциални разговора с Пе, Жоро и Боби по-късно моя милост се отегли за разкрасителен сън с продължителност почти 8 часа.

Неделята започна към 8-9 сутринта, като старта беше даден с крем карамел и липсата на пържени филийки. Две кафета по-късно със СкелетА (А = Анелия) си изчакваме най-чинно порцииките пържени филии, като за съжаление една от мойте пада жертва на Животното наречено Самуил. Трудно ще му го простя, но пък доволната му...
____
Edit 19.05.15 - Поради някаква причина този текст свършва в нищото. Не знам какво и кога е станало, но такъв му бил късмета.