Градски старт

Отваряш си лявото око и поглеждаш сърдито телефона, който от 6-7 минути трещи със SOAD, за да те изтръгне от меките и пухкави лапи на блажения сън. Привършваш сложната схема по изключването на дразнещия шум с поглед към прозореца. Отвъд него е сиво, потискащо и замръзнало - подобаващо за януари.

След известно самонавиване се озоваваш пред мивката в кухнята с половин кафеварка в ръката си, за да установиш, че няма вода. Добре че не изпи онази бутилка от вчера докрай. Вероятно ще стигне и да си измиеш зъбите. В това време кучето на комшиите се старае да ти напомни, че далеч не си самостоятелен биологичен вид, като особена подкрепа получава от няколкото килограма котешка маса, обвита в гъста черна козина, които ти се мотаят в краката с настоятелно "мяу". Май и зъбите няма да си измиеш. Животното трябва да пие вода през деня.

Криво-ляво, във вид, който става за офиса, се измъкваш от входната врата, за да те посрещне всичко януарско, което си си представял някога. Комбинация от просълзяващ студ, примесен с убийствено вледеняващ полъх и безсилно слънце, която те кара да се свиеш в якето си и да забързаш крачка, сякаш ще избягаш. Няколко метра по-късно грациозно вадиш ръцете от джобовете си и се понасяш по ледената пързалка, която любезно се е настанила по всеки тротоар. Тук-таме стърчи някое парче асфалт или плочка, които ти помагат за запазване на относителен баланс, но като цяло опитите за красиви движения са наложителни.

С един финален пирует приключваш комбинацията при автобусната спирка, където леденият полъх ти напомня за себе си с цялата устременост на нещо ужасно. След известно време пристига пуфтящата и скърцаща машина, в която трябва да се шмугнеш. Мисълта, че вътре може да е приятно топло се бори с мисълта, че ако е така, то трябва да е неприятно пълно, но с успокоение си спомняш, че си на работа с час по-късно от останалите хора, затова и се озоваваш в полупразния и смущаващо стар мерцедес.

Макар и леко притоплен леденият полъх успява да се шмугне през множеството дупки, неравномерно озовали се из целия салон на автобуса. В комплект със скърцането и тряскането на всякакви непознати, надяваш се и ненужни, части ухото ти се радва на буреносното бучене на дълголетния двигател, който сякаш ще изпадне след малко. Докато си търсиш чиста седалка някакъв вонящ дядо, по-вонящ и от самия салон, се протяга пред теб, за да извърши притискващото движение, обогатено от звучно щракане, което е характерно за процеса, познат като самотаксуване. Така лашкането започва и докато морската болест и порива за изпразване на стомаха водят борба на живот и смърт, през прозореца се сменят разнообразни сиви картини, в които единственото постоянство са заледените повърхности и заскрежените растения. След известно време оранжевият змей изпуфтява финално под акомпанимента на скърцащите спирачки и с финален трясък отваря вратите си, за да можеш да излезеш отново на пързалката, където пируетно да стигнеш до офиса си.

Офиса, в който е хубаво да се усмихнеш на околните. Да поговориш с хората за нещо интересно. Да предадеш положителни емоции и позитивно настроение.

Докато отвън пируетите продължават. Скърцането не спира. Пуфтенето се разпростира.