Статистиката лъже

Много често чуван довод в разни спорове е, че статистиката така казва. Или пък някое проучване открило, че нещо е истина. Един от последните примери, че тези доводи често са невалидни, просто защото не са разгледани в дълбочина, е трагедията около добавянето на бекона в един списък на канцерогенни продукти, в който попада и тютюнът^[1]. Това обаче е малко по-различно, защото тук не става дума за проста статистика. Затова искам да дам един прост пример как чистите цифри понякога могат да лъжат, защото не гледаме където трябва.

Вчера Васи сподели във Facebook следния статус:

2015 до момента: 23.5 книги, 6843 страници. Честит празник!

Веднага се досетих, че статистиката е видяла в Goodreads, заради което реших да видя аз докъде съм. Оказа се, че тази година съм прочел едва 10 книги, като на още една съм до средата, а на друга съм на около 1/3. Така на пръв поглед Васи ме смачква убедително с повече от двойна бройка на прочетени книги за годината. Истината обаче е в детайлите.

Books of 2015
Create column charts

След като установик безславното си падение в броя книги реших да видя броя страници, където нещата добиха друго измерение. Оказа се, че 10-те прочетени от мен книги имат 5415 стр., а от двете наченати съм прочел малко над 600, с което общо страниците минават 6000. Очевидно Васи отново води, но резултатът е далеч не толкова респектиращ, колкото изглеждаше първоначално.

Изводът от това наглед излишно занимание с литературните подвизи на двама блогъри е, че данните не винаги са чиста монета. Ако трябва да съм по-точен - никога не са чиста монета. Винаги е важно да търсим контекста, както и по-задълбочени данни, с които да стигнем до съставните части на това, което търсим, защото числата са едва началото на историята. А тя показва, че Васи не чете чак толкова повече от мен.

Снимка: Jamal E. Josephs във Flickr
________
1. Bacon Causes Cancer? Sort of. Not Really. Ish. | WIRED

В подобен контекст е и мнението ми, че на избори в България победители като цяло няма.

Меломания: Началото

Chairlift е един бруклинкски синтпоп дует, в който участват Патрик Уимбърли и много по-интересната Каролайн Полачек. През 2012 г. те издадоха супер якия албум Something, който е техен втори. В някакъв момент през 2014 г. след цяла канонада от случайности (или не?) Chairlift изкарват седмица в работа за Beyonce, която пък включва парчето No Angel, написано от Полачек, в изненадващия си албум от миналата Нова година. Защо това е тук? Ами работата с Queen B очевидно се е отразила на Chairlift, тъй като Ch-Ching е поп съвършенство възпяващо Ню Йорк, в тотален контраст с леко сдухващия синтпоп от преди това.




Не знам къде съм спал в последните няколко години, но U.S. Girls се оказаха ебаси яката група. Това научих с новия им албум Half Free, като най-голямото съкровище в него е парчето Damn That Valley. В него Меган Реми е вдовица, която оплаква умрелия във война свой съпруг. Действието се развива върху супер groovy реге ритъм и е разказано с едни от най-вълнуващите вокали, като уточнението, че това не е реге албум е важно. Затова го слушайте.




Ако искате песен, която просто да зацикли в плейъра и главата ви, то Oino е много добър избор. Спокойно пътешествие през кротка любовна драма, която е част от един от най-жестоките електронни албуми на годината. LA Priest, чието име трябва да произнасяме и четем ла приист, е псевдонимът на фронтмена на Late of the Pier, които също трябва да чуете, особено ако си падате по инди електроники в духа на Klaxons, ама по-експериментално.




Blood Orange, познат на някои като Dev Hynes, има навика да прави музика, която е като изскочила от 80-те и причинява леко мрачни сънища. Sandra's Smile е посветена на Сандра Бланд, чиято смърт в затвора предизвика поредния пик на дебата за отношението на американската полиция към черните. Парчето е странна комбинация от не чак толкова минорно настроение, подправено с нещо красиво и качествен текст.

____
"Меломания" е седмична селекция от няколко парчета, които искам да споделя със света. Може да се прочита като духовен на следник на Hipster Business Weekly или просто поредната тъпотия в тоя блог.

Стига сме се джавкали

Войната в Сирия и вълната от бежанци (или мигранти, както ви е по-удобно), засипваща Европа са теми, по които говоря малко и откъслечно във Facebook. Причините са комплексни, но със сигурност най-основната е, че имам усещането, че не познавам същината на проблемите. Колкото и да чета и да търся информация защо това се случва, какви са конкретните причини и виновници за конфликтите в Сирия, Ирак, Афганистан и т.н., не успявам да открия отговорите. Също така не мога да си обясня настоящите действия на замесените в тези конфликти страни, като причината за това вероятно е, че има адски много информация, която никога няма да е публично достъпна.

Истината е, че това са причините за темата като цяло да нямам крайно мнение. Затова и подходът ми към нея е сравнително прост, въпреки че ми докарва доста словесни сблъсъци, включително и с близки приятели - старая се да се придържам към житейските си принципи. А те сами по себе си също са прости, надявам се и логични, затова реших да споделя онази част от тях, която има връзка.

Говорим си за хора
Може би най-важното в ситуацията, което медиите и политиците всячески се опитват да ни накараме да забравим е, че всички ние сме хора. Не говоря само за нас - българите и европейците, а и за тях - бежанците и мигрантите. Винаги съм смятал, че хората са първо хора и това е нашето най-важно качество, по което трябва да съдим, независимо от цвета на кожата, нациналността, сексуалната ориентация или музикалните предпочитания.

Затова и вярвам, че бежанците и мигрантите заслужават да бъдат третирани като хора, за тях да се говори като за хора. Това не означава да лижем задници, да даваме подслон без да задаваме въпроси, а просто да проявяваме човечност, да не призоваваме към геноциди и да не се гаврим със съдбите на тези хора.

Имаме нужда от работещи правила
Европа днес е в абсолютен и тотален хаос. Илюзията за Европейски съюз, поне по тази тема, не успява да вземе конкретни и ясни мерки, за да се справи с проблема, който тормози практически всички ни. Затова и в Унгария строят стени на границите си, в Словения мобилизират армията си, а в Германия се чудят как да се справят със свободно пуснатите хиляди мигранти. Проблемът в момента е, че очевидно няма политическа воля Европа да се обедини, а и обществата на целия континент също са крайно разделени.

Може би единственото истински адекватно решение на този проблем, което ми е попадало е това на European Stability Initiative. В него мозъчният тръст отбелязва, че Турция е ключовия играч по южните граници на континента и ЕС трябва да работи в тясно сътрудничество с южната ни съседка. Накратко Европа трябва да приема бежанците направо от Турция, а Анкара да се съгласи да приема обратно онези, които стигат нелегално в ЕС. Подробностите са в техния сайт, наистина препоръчвам текста.

Какъв е принципът тук? Проблемите се решават с комуникация и постигане на компромиси. Не с едното или другото, а с двете заедно. Затова и смятам, че всички ние - българи, европейци, бежанци, граждани и т.н. трябва да комуникираме и правим компромиси. Идеалистичен принцип, който не работи, но все пак.

Реализмът е полезен
Последният, но вероятно най-важен принцип, който се опитвам да си напомням е, че нещата никога не са черно-бели. Вярвам безрезервно, че сред бежанците има много наистина страдащи и бягащи от войната хора, чиито животи най-вероятно са напълно сринати. Също толкова силно вярвам, че сред тях има други хора, които крият огромна потенциална опасност, най-вече от атентати и разпространение на радикален ислям. Точно този реализъм е причината да си мечтая да спрем джавкането по темата и да пристъпим към адекватни действия.

В крайна сметка все пак най-важно остава това, че повечето от нас няма как да имат адекватно мнение. Причината е, че нямаме адекватна, подробна и систематизирана информация, нито за арабската култура и разделенията в исляма, нито за политическата и икономическа ситуация в Сирия и целия регион. Това мисля са двете ключови неща, за които трябва да четем и да се образоваме, за да можем да разберем какво се случва и да имаме адекватно мнение. Дотогава остава да сме хора, да се опитваме да се обединим за решение на проблема и да сме здраво стъпили на земята.
______
Снимка: Dennis Jarvis във Flickr

Родината на загубената нормалност

Вчера се качих в метрото, дълбоко концентриран върху случващото се в Instagram, но секунди след като седнах на едно от многото свободни места във вагона, вниманието ми беше отвлечено от дълбините на социалната мрежа. Причината беше натрапчива и силно неприятна миризма, която всъщност не е чак толкова рядко срещана в софийския градски транспорт, но винаги прави впечатление. След няколко секунди смутено оглеждане установих, че другата половина на вагона е доста по-населена от тази, в която се бях озовал, затова и реших да се преместя, тъй като вероятно там миришеше по-добре. Заставайки в натъпканата част на влакчето, облегнат на вратата, продължавах да усещам ужасни миризми, което доведе до един интересен феномен. Започнах да душа себе си, търсейки източника на миризмата в собствените си дрехи.

Когато сме подложени на среда, в която нещата не са нормални, а дори напротив - екстермно ненормални, нещо в нас се чупи. При някои резултатът е, че се примиряват със статуквото и просто изтърпяват ненормалното, което с времето се превръща в нормата на техния свят. Други пък поемат нещата в свои ръце и бягат към друго нормално, което изглежда, звучи и, в конкретния случай, мирише по-добре. При всички обаче, рано или късно, се проявява онова шизофренично състояние на ужасяващо вътрешно съмнение, че всъщност проблемът е в самите нас, че ние сме встрани от нормата, че всъщност всичко наоколо е нормално и ние трябва да се поправим.

Мислейки си за България, много неща не са нормални, дори когато изключим принципите за лична хигиена на особено голяма част от потребителите на масовия транспорт. Градският транспорт сам по себе си не е нормален, затова се появяват неща като Uber, които гражданите подкрепят със зъби и нокти. Политическата ситуация у нас също не е нормална, затова имаме народни представители, които се държат сякаш са хванали Господ за шлифера, както се казва. Сред най-ненормалните неща е медийната среда и медийната хигиена на българите, заради което тумори като Пик, Блиц и други подобни не просто съществуват, но и се радват на особена публична подкрепа и популярност.

Именно тези ненормални неща са част от новата норма на България, които карат истински нормалното малцинство да е в постоянно състояние на вътрешно съмнение и безпокойство. Затова и много от нас си задават въпроса дали наистина трябва да подкрепим таксиметровите компании в борбата им срещу Uber. Дали наистина националзмът не е важен и бежанците, ромите и чужденците като цяло не желаят само злото на България и народа ни. Дали наистина не сме ние ужасно вонящият и некъпан човек, който кара десетки хора да се сместят в половин вагон от метрото, докато другата половина е празна.

Отговорът на тези въпроси е ясно, силно и очевидно негативен, когато си в светлината на нормалността. Онази истинска нормалност, в която хората са отговорни за това да свършат работата си добре, а не просто да вземат парите на “тъпите клиенти”. Нормалността, в която помагаме на хората в затруднение, въпреки че това може да ни навлече някакви неприятности, бидейки по този начин по-християни от българския патриарх, ако не и от папата. Нормалността, в която сме се изкъпали, привели в нормален вид и платили билета за метрото. Нормалността, за която очевидно в България трябва да се борим със зъби и нокти, защото плуваме в един океан от безумна, варварска и неграмотна ненормалност.

Напомняйте си го често.

_____
Снимка: TunnelRomance by Tuncay on Flickr

#CommunityFirst или защо в социалките има смисъл

Днес е модерно да обвиняваме себе си и околните, че сме забили нос в смартфоните си, ровейки социалките, с което си скапваме животите. Не че това не може да е истина, но в най-общия случай социалките са просто един инструмент за комуникация, подобно на говоренето, докосването, юмручния бой и секса. Както можем да си говорим проникновени неща над чаша вино, така много от нас, признайте си най-накрая, говорят същите неща осветени от лилавото на Viber.

Още преди 5 години попаднах на животното наречено #twitterbloggerbeer, където се запознах с десетки приятни и непознати хора. С годините някои от тях ми станаха по-близки, други изчезнаха, с трети имаме работни взаимоотношения. Накратко - има някаква форма на Twitter общност, която работи и смятам, че носи позитиви на членовете си. Това за мен в общи линии осмисля всички часове изкарани в онази социална мрежа, въпреки че в ежедневието ми е по-важно, че се информирам за много неща, които ме интересуват и се забавлявам с избухванията на хаштагове и задълбочените спорове с аргументация в под 140 знака.

Миналата седмица най-накрая попаднах на Instameet - среща на хора, които използват Instagram, чиято цел е социализация и снимане. И тук се запознах с много приятни и непознати хора, с които също така споделяме едно хоби, заради което отнасяме не малко подигравки в ежедневието си. Истната обаче е, че за няколкото часа, в които бяхме заедно усетих същата магия, която #tbb продължава да има до днес.

Вероятно ще се намери някой психолог или социолог, който ще обясни научно и по-добре причините, но за мен нещата се свеждат до най-обичайното качество на човека - постоянната нужда от комуникация. Тя бива удовлетворена най-вече когато нещата, които искаме да споделим намерят разбиране и подкрепа в околните, което се случва най-лесно и естествено в общности. Затова и е адски удовлетворително, когато попаднеш в среда, в която ще те изчакат няколко минути, за да снимаш това празно стълбище, без ехидни усмивки.

Именно #tbb и #WWIM12_Sofia са две от най-силните ми доказателства, че социалните мрежи не са боклукът, за който ги изкарваме. Това са просто инструменти за комуникация, които обаче хората използват по начини, които не им влияят добре. Това не прави инструментите лоши (нито добри, впрочем), а по-скоро показва колко е слаб ангела на средностатистическия човек. Заради това призовавам да спрем с безсмисленото мърморене срещу социалните мрежи и да се концентрираме върху по-добра хигиена на използването им.

Как не си купих обувки от Fashion Days

Въпреки тежките ми опити да бъда отявлена кифла, нещата сравнително често съвсем не ми се получават. А аз се опитвам, не се съмнявайте, дори си направих опит за бюти блог, който е в извънвремева летаргия. От време на време обаче имам и други опити, които за съжаление завършват все толкова неубедитлно.

Малко след като с В. се завърнахме от приключенията си в Лисабон (това е друга история), Fashion Days - любимият сайт на средностатистическата работеща жена в България, пуснал невероятна промоция на обувки Converse. За това В. разбрала в един разтапящ петъчен предиобед когато се натъкнала на Facebook реклама, която не просто не я отвратила, а също така ѝ докарала лек сърцетуп и неистово вълнение. То прерастна в обмяна на съобщения, започнала с "ангелите са ми слаби, помагай...." и линк към тъй лелеяната промоция на Chucks и други Converse обувки.

Привлечен от това консуматорско щастие набързо одобрих избора на В. и се втурнах лично в океана от обувки на Fashion Days. Там успях да намеря High Top Chuck Taylor All-Stars в червен цвят за към 65 лв., което си е удар, на какъвто не съм се радвал от оня самолетен билет за 16 лв. насам. Само че гореспоменатото приключение в Лисабон вече бе изчерпало лимитите на две банкови сметки, заради което В. беше инструктирана да заръча един чифт от тези модни послания за крака, което с особено щастие тя извърши в рамките на около 400 милисекунди. С това започна нашето чакане.

И беше уикенд, с обичайните главоболия и още от прекрасната юлска жега, за която си мислехме, че ще вземе да свърши, но не би. И после дойде понеделник, може би дори вторник, когато В. се появи в цялата кафява прелест на своите нови Converse-ки, питаща "а твойте дойдоха ли"? Ми не, не дойдоха, дори когато пак стана петък.

Тогава обаче получих обаждане от някаква дама от Fashion Days, която правеше неистови опити да бъде любезна, въпреки почти успешните опити на планетата да ни свари, опържи и задуши едновременно. Този телефонен повик имаше за цел да ме уведоми, че Fashion Days правели проверка на качеството на всеки продукт и за мое най-голямо съжаление точно партидата с моите чисто нови, прекрасни, червени Chucks имала дефекти, затова щели да ми върнат парите в доста бедната сметка на В. Само че моя милост наистина иска тези пусти обувки и запитах момата дали няма начин да ми предложи някаква алтернатива. След няколко опита с различни думи получих няколко отговора с едно и също значение - ние такива неща не правим, чакайте си следващата промоция в сайта.

Като финален опит за вкарване на клетите ми крака в гумено-текстилното обятие на Converse запитах "ама наистина ли не можете да ми предложите друг модел, защото наистина искам да си купя обувки", на което отговорът беше "не нямаме такава практика, гледайте сайта за нови промоции", на което вече кръвно обиден и с натъжени стъпала отвърнах "ми аз пък няма да практикувам пазаруване от вашия сайт, дочуване" и девойката, почти щастливо завърши с "хубав уикенд".

Какъв е изводът тук и защо въобще си правя труда да ви занимавам с толкова прозаична и глупава история за провален онлайн шопинг? Просто е. Това е поредният случай, в който някой в България, поради някаква причина, не успява да ми свърши нещото, което съм искал първоначално. Аз съм изискващ, но разбиращ клиент и когато нещо не стане от първия път, съм склонен да дам втори шанс, който обаче рядко бива използван. В случая бях готов да взема други кецове, да изчакам още седмица, да доплатя известна сума, но да направя пустата покупка от Fashion Days. Само че Fashion Days, подобно на много други търговци у нас, явно не искат да имат един наистина доволен клиент, макар и да коства на някой-друг служител малко време и усилия. Затова вместо тук и по социалките да напиша, че Fashion Days направили чудеса от храброст за щастието на моите крака и модни прищевки, пиша, че тези хора ме загубиха тотално като клиент и едва ли скоро ще си поръчам нещо оттам.

Колко безумна е една мечта?

Когато преди 7 години написах ето тази чутовна история, бях на 6 дни от това да съм 17 годишен тийнейджър, който почти знае какво иска да направи с живота си. Това се случи след като вече бях установил, че няма да стана програмист, тъй като едногодишният ми престой в ПГ по КТС в Правец доведе до пагубни резултати. Някъде в този период разбрах, че новата ми страст е писането, но не на литература, а на истории от истинския живот, което ме доведе до желанието да стана журналист.

Пътят към този блог всъщност започна с въпросът, който ми се задаваше доста често докато бях 16 годишен смотаняк, който не искаше да се занимава с нищо - “А сега като се махна от хубавото училище какво ще правиш?” Отговорът ми беше типичната комбинация от незнание, незаинтересованост и бегла представа, че те нещата ще си станат. Някъде и в този период за първи път в живота си имах практически неограничен достъп до компютър с интернет, където всъщност попаднах на първите си блогове.

Поради същата причина за първи път попаднах и на медия различна от Труд и 24 часа, както и на мнения, които бяха безкрайно различни от това, което чувах по телевизията и четях в споменатите вестници. Тези мнения всъщност бяха близки до нещата, които чувах от роднините си, хората около тях, като дори някои от тезите бяха същите. Не помня как точно се случи, но в този период реших, че искам да имам мнение, което да е толкова адекватно, логично и добре звучащо, като това в някои от блоговете и в някои от онлайн медиите, на които попадах.

Няколко месеца обаче бях основно консуматор, който си бълваше мислите по разни форуми, играеше игри и просто четеше. После дойде и осъзнаването, че за да стане желанието ми реалност, не трябва просто да искам, а да направя нещо. Затова и реших какво точно искам - да стана журналист, който да работи във вестник Капитал, а ако това не се случи преди да завърша бакалавъра си, няма да се занимавам с тази професия. Явно не е за мен.

Не знам какво точно ме накара да заложа тази цел в главата си, но тя ме провокира да започна да пиша. Само че писането ми очевидно не ставаше, а нямаше кой да ми каже защо. Затова и реших, че след като всеки може да има блог и аз трябва да имам. Така ще мога да пиша, а някакви хора ще могат да ми казват, че не струвам. Е, това не се случи - бях 17 годишен пикльо, който се опитва да пише, но това се харесваше на възрастните, които винаги се радват на малчугани, които се опитват. Нямаше кой да ми бие канчето, че не ставам, което си беше чистата истина.

Известно време блогът си вървеше така, после премина в опит за музикален, а в някакъв момент и престана да си върви, а аз забих в гимназиалните драми около матури, балове, класни, любов. И кандидатстудентски изпити, които се оказаха по-голямо премеждие от очакваното. През 2009 г., когато завършвах, отидох на предварителен изпит, на който за първи път усетих какво означава да се притесняваш и това да ти изтрие всичко от главата. Не помня темата, нито какво съм писал, но помня, че излязох с мисълта, че се провалих жестоко и следващия път не трябва да се разтрепервам.

На редовния изпит през същата година осъзнато писах глупости и оригиналничих, което очевидно не се оцени добре, затова и между завършването и началото на университета ми имаше една година на размисъл, житейски предизвикателства и работа. В тази една година се случиха много неща, но най-важното е, че се намери човек, който в три 30-минутни срещи да излее всичката градивна и негативна критика, с която да преосмисля писането си. Затова и в крайна сметка взех изпитите си, бях приет във ФЖМК, макар и Книгоиздаване, и започнах да пиша редовно в блога.

Един от основните фактори за писането тук се оказа фактът, че в този период работех в интернет клуб, където бях залепен за компютър по 12 часа на ден. Това беше причината да пиша често в блога, както и да съм наистина активен в Twitter, където същите готини хора с готини мнения продължаваха да са на линия. Някъде там, докато бях студент в първи курс, се случиха няколко ключови събития, благодарение на които започнах работа във в. Пари.

В лятото след втори курс, когато вече Пари не съществуваше, а аз се правех на фрийланс журналист, получих обаждане от в. Капитал. Искаха да пиша за технологии в LIGHT. Това е първият, надявам се не и последнят, телефонен разговор, който исках да приключи, само за да мога да изкрещя.

Миналия месец получих за подарък един компас, заедно с пожеланието да не губя пътя си, а ако това се случи да погледна в компаса, и честитене на първите 7. Въпреки че ми се наложи да попитам какъв е поводът за този подарък, когато разбрах едновременно се изненадах и изкефих. За тези 7 години животът промени някои планове, добави нови, някои мечти се сбъднаха, други порастнаха и още биват гонени. Но винаги, по един или друг начин, блогът ми е бил компасът, който ми показва пътя напред, но и този назад.

Напоследък малко по малко осъзнавам и разбирам, че с годините той има значение и за други хора, което ми се струва странно, ненужно и даже леко глупаво. Но от друга страна бих се зарадвал да видя повече хора, които си поставят невъзможни мечти, за които да разказват 7 години по-късно. Аз вече си имам нова такава, така че си пожелавам след не много време да мога да разкажа и за нея, въпреки че днес ми звучи точно толкова безумно, колкото мечтата на онзи 17 годишен тийнейджър, който почти знае какво иска.