09 февруари 2011

За човеците и хората


Има три неща, които възрастните могат да научат от децата: да бъдат радостни без повод, винаги да са заети с нещо и да се стремят с всички сили към това, което желаят.
Паулу Коелю
Снимка: CuriousPhotos.blogspot.com
Продължавам да се броя за дете, въпреки че само мама все още ме възприема като такова. За мое щастие живота ми се е стекъл така, че да мога да напиша предното изречение без да притворя очите си заради някой болезнен спомен.
Щастлив съм, защото най-неприятният ми спомен от детството е престоят ми в една плевенска болница, когато бях със съмнение за апендисит и нямаше лекар, който да се погрижи за мен. Бях с дядо ми, който меко казано откачи и заедно се размотавахме, сякаш цяла вечност, из разни кабинети, при разни лекари, които ни пращаха на друг етаж, а единственото, което ми трябваше беше легло, банка с глюкоза и доза сън. Преживях го, но и до ден днешен, когато вляза в болница, този спомен е първото нещо, което се завърта в главата ми.
Не знам как родителите ми са възприемали нещата при всичките ми посещения в болниции, но след като прочетох разказа на една майка, започнах да имам много страшни предположения по въпроса. Също така не знам как персоналът на тези места възприема нещата, които се случват.
Не, не, нямам предвид безразличието, то не е приемане, нито предаване, то е проста не-реакция на емоционално и умствено празни човешки черупки, които съдържат човечност колкото съдържа камъчето в обувката ви.
Явно персонала е прекалено зает от ежедневните въпроси около края на работния ден, получаването на заплатите и невероятната съдба на Ферхунде и Мехмед от сапунката в осем. В това време нашите деца, богатството, което толкова ценим, буквално загниват. Получават отношение, което може да доведе само и единствено до асоциации като от роман на Юго или статия за куче от Дряново.
Мислите, че прекалявам ли. Отворете линка. Ето този линк. И прочетете съдържанието.
Да, звучи невероятно. Дали цялата история е 100% истина или майчинския инстинкт кара майката да хиперболизира, не мога да отсъдя, но дори и да е така си представете какво трябва да е преживяла тази майка, за да пише така. При това нещастието дори не е било нанасяно на нейното гардже, а на чуждото.
А можем ли да очакваме нещо по-различно от редовия българин? Можете ли да очаквате, че някой ще се грижи за чуждо дете, ако не може да се грижи за кучето си? Или котката си? Можем ли да очакваме човешко отношение към нас от хора, които смятат, че нещастието на едно животно се изчерпва в коментара "Е, к'во толкова, нали е куче."?
Аз не мога. Не го очаквам. Не се учудвам на такива истории. Не само от България, не само от българи, не само от бедни хора. Защото човешката жестокост е повсеместна и я има у всеки от нас. Само че има един момент, в който тази жестокост се изпарява. Момента когато видиш беззащитното дете или животинче, чийто живот е в твоите ръце би трябвало да е момента, в който главата ти се опразва от ферхундета и заплати и единствената ти цел е да се погрижиш за това същество.
Продължавам да не вярвам, че хората са оскотяли чак толкова, че да мачкат дори и децата. Продължавам да губя по частица от вярата си след всеки подобен разказ. Продължавам да се надявам, че наивната ми вяра ще се окаже правилна.
PS:
Можете да подпишете онлайн петиция. А можете и да се погрижите за едно животно и едно дете, които са оставени без грижи. Сами преценете колко усилия отнема всяко от тези неща и до какви резултати води.

3 коментара:

  1. Илия, Илия... Че ще си останем с тебе с надеждите, все по-силно е това чувство в мене... Но да видим. Да се надяваме и да чакаме, пък... Може и да дойде заветния час :)

    ОтговорИзтриване
  2. Не е само до пари. До светоусещане и истинско състрадание е. За съжаление последното липсва на много хора.

    ОтговорИзтриване
  3. Не, не трябва да чакаме. В никакъв случаи. Показвай на хората около теб, че е хубаво да не са такива. Научи ги и те да показват на другите. Така може и да стане нещо :)

    ОтговорИзтриване