DUB FX в София.

Dub FX, за който писах преди няколко дни идва в София на 10.08. Май това ще е повода все пак да стъпя в Ялта, а? Информация за билети и т.н. ще се появи по-нататък. Изявата ще е част от първото официално турне на австралийския уличен манияк :D

Източник - http://www.beatnsound.bg/novini/drugi/dub-fx-

Още малко видео:

Световното и фенщината

Днес е откриването на Световното по футбол в ЮАР. Както съм казвал и преди, не съм запалянко. Няма и да бъда, предполагам. За сметка на това винаги съм се чудил на магията на футбола.
Какво е това, което кара хиляди хора да излязат на улиците и да крещят от радост, само защото отбора им е победил? Да, много се радвам когато Левски вземат, че победят някъде, но това никога не е било повод да си късам дрехите от щастие. Нито загубата е била повод за дни на траур. И въпреки това има едно несравнимо вълнение от постигнатите успехи в спортовете. Любимия ти отбор печели Шампионска Лига. Браво, това е успех на няколко десетки хора, които чрез работа и много усилия са постигнали този успех. Защо тогава милиони хора подскачат доволни около телевизорите си, а десетки хиляди крещят на стадиона?
Изключвам хората, които печелят хиляди чрез залагания и се опитвам да си обясня реакцията на феновете. Първото, което ми хрумва е нещо от сорта на желание да се почувстваш част от нещо голямо, макар и само вътрешно. Но това издиша когато си пред малкия (докога ще е малък с тия 40-инчови плазми?) екран.
Второто, което ми хрумва е удовлетворение от типа игра. Така както аз харесвам рисковите пилоти във Формула 1 и винаги съм на тяхна страна, защото са ми интересни, така и футболните фенове харесват рисковите играчи и покрай тях отборите им. Но и тази теория издиша когато видиш мач от типа на Миньор Перник - Ботев Пловдив, където техничните изпълнения и тактиката са на ниво 3 клас.
И накрая се сещам за... да я наречем наследствената фенщина. Тати е фен на Левски, значи и аз ще съм. Хубаво де, но когато любимия отбор предимно те разочарова как успяваш да поддържаш интереса си? Някаква магарешка упоритост или любов към играта, знае ли човек.
В крайна сметка истината е някъде там. Фен на червените, на чиито мачове ходи веднъж на полусезон и те не се справят добре, но за сметка на това сините от Англия му задоволяват желанието за наистина качествен футбол. Или нещо такова, предполагам. Ще ми е интересно някой запалянко да ми обясни :).

ПП:
Тук говоря за футбола на клубно ниво, а не за националите, там е ясна работата :).
ПП2:
Имената на отборите за произволно избрани, най-малкото дори не съм убеден, че тия двата отбора играят в една група :D.

Dub FX

Beatbox плюс така наречените loop ефекти са нещо, което не съм предполагал, че може да се комбинира, още по-малко съм си представял да ми хареса. Принципно уважавам beatbox-ърите, но определено не съм им фен. Но австралиеца Бенджамин Станфорд просто ми скри шапката.
Пича е уличен музикант, който обикаля света с жена си и няколко куфара техника. Няма лейбъл, звукозаписна компания или подобни неща. Просто един човек, малко ефекти и много талант. Препоръчвам за всеки, който има поне минимално влечение към drum and bass и/или hip-hop.

Пл. Славейков.

Площад Славейков е едно от най-емблематичните места в столицата ни. Най-големият (и единствен доколкото знам) пазар за книги в София, а може би в България, площадът е маркиран в главите на хората като "мястото с книгите". Подобни места има и в доста други европейски градове, но реализирани доста по-добре. Което може би е причината настоящият кмет на София Йорданка Фъндъкова да поднови плановете на Бойко Борисов от 2008-а, пазара за книги на Славейков да бъде закрит.
Аз съм против идеята пазара да бъде абсолютно унищожен. Факт е, че има нужда от промяна, защото площада в този си вид е по-скоро сбирщина от коли, сергии и объркани хора. Дейни хора предлагат варианти за промяна на градската среда в този район, които са повече от добри. Нуждата от открити пространства в София е огромна. Центъра на града е като стиснат юмрук и задушава ако преседиш повече в него. Разходката от Попа до Народния Театър е нещо като слалом с повишена трудност. Препятствията са луди автомобилисти, ватмани и търговци дебнещи отвсякъде.
Идеята за редуциране на сергиите ми изглежда най-добра и логична. В момента на всяка сергия има не повече от 25-30% уникални заглавия. Всичко друго го има навсякъде и в книжарниците. Най-добре ще е Славейков да стане пазар за редки книги, които се намират сравнително трудно. Така хората ще знаят какво им се предлага там, ще се редуцират търговците и сергиите и пространството ще се освободи. Също така ще е много хубаво фонтана да се открие отново, след обезопасяване естествено, защото един покрит с пластмаса проблем не е решен проблем. Останалото са дръвчета, пейки и едно кафене с ограничен брой места и нормални цени. Не звучи особено трудно за изпълнение, просто трябват воля, желание и пари. За съжаление и трите са дефицит в управлението на града ни.

___________
Снимка - Wikipedia

2-ри юни

Не съм почитател на поезията, още по-малко на българската такава. Предпочитам поезията да е вплетена в музиката, така е доста по-ефектна, поне според моя вкус.
Въпреки това Ботев има заряд в поезията си. Заряд, който за мен липсва на Вазов, например. "Опълченците на Шипка" е особено хвалена ода, която аз обаче не мога да оценя. Сравнена с баладата „Хаджи Димитър” на Ботев, Опълченците просто бледнеят. Не знам на какво се дължи това, може би само на моите възприятия. Но не поезията е повод 2-ри Юни да се чества като деня на Христо Ботев и загиналите за свободата. Повода, както всички знаем, е революционното дело на Ботев и абсолютната му отдаденост на каузата за освобождение. Наред с Левски, Ботев е бил най-отдадения родолюбец в историята ни. Един от малцината, които са живеели в името на родината. Такива хора в момента няма, за съжаление.
В същото време аз винаги съм си задавал един въпрос. Защо честваме смъртта на този велик човек? И не само неговата. Честваме деня на смъртта и на Васил Левски. Въпреки че и двамата са умрели като герои, не смятам, че трябва да честваме смъртта им, защото раждането на тези хора е великият момент в историята. Защото малко хора знаят, че 6-и януари е родния ден на Ботев, а 18-и юли на Левски. За Левски и аз не знаех преди да проверя.
Не е ли раждането на една велика личност по-добрият ден да се отпразнува и отбележи живота и делото ѝ?
Нека след час и нещо да отдадем почит на всички загинали за свободата на българския народ. 1 минута мълчание и стоене изправен годишно не е кой знае какво усилие, да не говорим, че далеч не е и особено признание.

Комшийски неволи

Аз съм меломан. Признавам без бой. Обожавам музиката, обожавам концертите, обожавам да слушам силна музика у дома, в работата и докато се разхождам. Постоянно имам музика около себе си. Слушам и се интересувам най-вече от метъл, но с удоволствие прибягвам и до trip-hop, jazz и gypsy punk, например.

Ще си кажете "Какво толкова пък". И аз това се питам.

Питам се когато съм си пуснал Radiohead в 2 вечерта на две скапани колонки, които дори са намалени като за този час и ми се звъни на вратата. Последва любезно, макар и леко зачудено отваряне и лекция от страна на комшийката за възпитанието ми, "бруталната" музика (преди година зациклих на death metal, сега britpop...) и показанията на часовника. В рамките на 40 секунди ми бе обяснено, че съм адски невъзпитан и, че слушането на музика 2 през нощта е нещо крайно неморално и грубо като комшийско отношение. Не че останах длъжен и не споменах бруталните тропания (комшиите са над нас) когато нещо им е шумно, но все пак намалих намалената музика и си продължих нощния живот.

Около месец по-късно идва новата ми съквартирантка и една вечер събира нейни приятели (5-6 човека), за да им покаже новото си местообитание. Това включва бира, музика и весели разговори. Нищо подобно на купон, просто 6-7 човека, които си говорят, слушат музика и пият бира. В 9 вечерта до към 1. Естествено към 11 часа отново тропане, пренебрежение от наша страна, а 5 минути и звън на вратата. Отново обяснения за ниската ми култура, невероятното престъпление да се събереш с приятели и това как съм обратен, добре че в смисъл на това, че си пускам музика, като те решавали да си лягат. Отговора беше еднозначното "на 20 съм и е нормално да се забавлявам вечерно". Май там ми беше грешката, защото получих обяснение за лошата ми хигиена, ужасната ми котка, която, забележете, цапала входа (при все, че черньо изпитва ужас от териториите извън апартамента)и куп други "комплименти".

Снощи пък, около 2 седмици след последното събитие, пак така се събрахме 6-7 човека да си поркаме спокойно, при което стана към 23ч., получихме дозата мазилка от тавана, намалихме музиката (неделя е, нормално да им се спи на хората) и си продължихме. Около 2 часа по-късно се разнася брутално тропане, а секунда по-късно и крясъци от комшията "А бе вие нормални ли сте, кое време е." В този момент, моята бойна милост, спря музиката, но вместо да спре да чува такава, чу бясната чалгия от някъде. Ама бясна чалгия, бясно надута. Излязох във входа, за да защитя анти-чалгарското си амплоа, но вече нямаше, ни комшия, ни чалгия.

Та питам се, какво толкова правим ние младите, невъзпитани хора, че да предизвикаме комшийския гняв? Да, гадно е някой да ти нарушава спокойствието, съгласен съм. Но по дяволите и трите пъти, в които тия хора са ми правили проблем съм слушал спокойна музика със сила, която да е като фон за разговорите. Да, възможно е да се чува отгоре, защото живея в къща, която явно е на гредоред, но това дава ли правото на комшиите ми да ме спират от това да се забавлявам с приятелите си по един тих начин, като за събиране на повече хора? Дава ли им правото да нарушават целостта на тавана ми като тропат с крак, сякаш са банда ядосани госпожички на по тли години? Далеч не твърдя, че съм крайно невинния тип, който само си е пуснал музичка на слушалки, пък са го натирили. Да, по-шумни сме от обичайното, но пък когато милите ми комшии се разхождат вкъщи, аз имам чувството, че отгоре има цяла рота, което след като съм нощна и се прибера в 9 сутринта да спя ми пречи. И то много повече от чужда музика. Но си трая, хората имат правото да се разхождат в дома си, така както аз имам правото да се събера с приятели в дома си. Защо тогава само аз мога да проявя търпение към някой неща, които смущават ежедневното ми спокойствие, а останалите не могат? И не става дума само за битовизмите, а като цяло за нетърпимостта на хората към околните.

ЕМП 3 - Let there be rock

Преди точно 2 години се изказах по повод баловете за първи път. Преди година преживях и собствения си бал. Тази година пък бях на чужд бал.
Мнението ми не се е променило особено за годината блогърско мълчание. Дори напротив, още по-краен съм.
В последните месеци имам честта да живея в центъра на столицата ни, което е адски удобно. За сметка на това в последните 10-ина дни около леговището ми се източиха всички възможни бални процесии, акомпанирани от прилежното свиркане и крякане на слабо облечени дами и господа с неясна концентрация на алкохол в кръвта.
Дори се стигна до посещение на бала на милата и любима zbl, която беше сред най-прекрасните абитуриентки*, които съм виждал някога, естествено Ру и Нинчето (този последната само по снимки съдя) не отстъпваха по красота. На този бал присъстваха всички познати елементи - броене до 12 + "уааа", рандъм крякане, прекомерна употреба на автомобилни клаксони и тук-таме набичена чалгия. Нарадваха се децата и се юрнаха към чалготеката, а моя милост и другите "гости" се насочиха към съответните места за поливане на повода. И за да се затвърди мнението ми за безумието, което обладава младежите по това време на годината, станах свидетел на доста неприятна гледка, която обаче ми вдигна настроението.
Докато отивахме към бара, в който да полеем, звуците "Еднооо, двеее, трииии..." от развълнувани абитуриенти накачили се по автомобилните прозорци секнаха на три и бяха последвани от едно многозначително "тряс". Това се случи точно пред Руската Църква, където доста често се блъскат завиващи наляво с неправилно изпреварващи шофьори, както и в този случай. За щастие скоростите бяха ниски и всичко е приключило с огънати ламарини и провалено изкарване на вечерта за групичките. Освен това сблъсъка докара злобни (признавам без бой) усмивки по лицата на компанията и реплики от типа на "Едно, две, три, че... тряс" през цялата нощ.
И отново се убеждавам, че смисъла от цялото упражнение е загубен безкрайно. Отново много хора си мрънкат, че цялото нещо е глупаво и преекспонирано, но нищо не се случва. И отново плата по роклите намаля, което мислех за невъзможно. Радвам се поне, че тазгодишните ми бални премеждия бяха в тесен приятелски кръг изпълнен със стилни рокли и приятни хора, което си е бонус.
______________________
*Да живее spell-check-а, който ме отказва от абитюрентите :D

ПП:
Миналата година си взех матурите, между другото.