30 март 2015

IAB Forum е утре в Модерен театър


В разгара на сезона на конференциите е време и аз да отида някъде. Сефтето на 2015 ще е IAB Forum, който е утре в Модерен театър. Зад абревиатурата IAB стои Interactive Advertising Bureau, като събитието ще се случи за пета поредна година и ще е под наслов Insight for Digital Leaders.

Събитието ще е разделено на няколко сегмента, като за мен най-интересни са Mobile и Content Marketing - Brands become Publishers. Първият от двата започва с Михаела Борсукова от Flipps - един адски интересен български стартъп, който жъне успехи в световен мащаб. Вторият лектор в панела е Джош Партридж от Shazam, от когото не знам какво да очаквам, но със сигурност ще е интересно. Също толкова интересен е третият лектор Лина Ло от Google Paris, която ще говори за принципите на мобилния дизайн.

В панелът, свързан с издателите и маркетинга, ще чуем представители на водещи медии у нас, като Avtora.com, bTV Медия Груп и Нетинфо, които ще ни разказват за своя опит. Тук проявявам много повече професионален, отколкото чисто гийкски (има ли такава дума?) интерес, тъй като, покрай работата ми в HiComm, се сблъсквам с интересни казуси, които може пък някой да е решил вече. В същия блок ще се говори за измерване на комуникациите в социалните медии и приложението "Здрави" на Sopharma, което ми идва като бонус.

Останалите панели, макар да не са точно моята чаша чай, също звучат сравнително интересно. Ще чуем за проучвания на дигиталния пазар, както и цял панел за онлайн пазаруване. В него всъщност ще говорят и Капитал за техния paywall, което също е интересно - колко е успешен и работи ли въобще у нас.

Билети продължава да има тук, като има намаления за студенти и групи от 5 души. Мисля че събитието си заслужава и ще е полезно.

Ще бъда на форума след като бях поканен от организаторите да блогвам за него, така че очаквайте инфо и от мястото на събитието.

27 март 2015

Какво е да си едновременно блогър и журналист

writer

Като всеки нормален човек от време на време изпадам в състояние, в което си спомням разни неща и какво ме е движило преди време. Когато става дума за работата ми, няма как да не стигна до този блог, тъй като той беше съществена част от пътя ми напред. Всъщност той продължава да е съществена част, просто по малко по-различен начин.

За тези неща доста силно ми напомни Жюстин, която ме покани да разкажа на нейни студенти за моя път към журналистиката. После ми прати и няколко въпроса, на които отговорих в нейния блог, отново по темата. Може би най-същественото в тези въпроси е балансът между това да си блогър и журналист и да не се побъркаш, който на мен очевидно не ми се получава безкрайно добре.

В този ред на мисли се зачудих какво наистина е да си блогър и журналист, но не практически, а в главата ми. Въпреки че в последните месеци не би трябвало да се зова блогър, предвид тоталната липса на време, в което да списвам разни неща тук, не съм спрял да се идентифицирам с това. След известно мъдрене се оказа, че причината всъщност не е нито блогът, нито журналистиката.

Истината е, че би трябвало да определя себе си като нещо, което най-добре се вписва в надутата, помпозна и тежка дума "писател". Ако имах право на повече думи, бих се определил като човек, който пише, защото след всички тези години писане, това продължава да е нещо, което не ми омръзва и ме вълнува дълбоко. А това писане стартира именно в този блог.

Като малък имах топките да скоча директно в блогването, въпреки че началните резултати бяха наистина, наистина плачевни. Една трета от живота ми по-късно, смея да твърдя, че поназнайвам нещо за писането и нещата ми стават за четене. Нещото, което не се е променило обаче, е мотивацията ми - искам да кажа нещо, което да влезе в главите на хората, а ако може и да остане, то задачата ми е изпълнена.

Както казах и на Жюстин, писането е една от най-ценните форми на себеизразяване. Затова и се надявам някой ден писането ми да донесе на света, града или любимия ми човек поне малка част от това, което носи на мен. Дали ще се случи през блога, журналистиката или фейсбук статус няма значение, защото мотивацията винаги е там.

Тъй като започнахме с идеята за блога, той си остава важна част от мен, миналото ми и бъдещето. Това си е моят кът, където мога да напиша всяка простотия, дори да нарани егото на някой клиент, естетическото чувство на някой редактор или шизофренията на някой читател. Именно това е и разликата в блогването и журналистването.

11 ноември 2014

Голямата лъжа за малките хора

The Granddaughter
Не им вярвай, миличка, няма време! // The Granddaughter by Yuliya Bahr, on Flickr
Знаете ли коя е най-голямата лъжа, която със сигурност сте чували през огромна част от живота си? Спокойно, млад си, животът е пред теб, има време за всичко. Гадната, подмолна, успокоителна лъжа на задоволената част от човечество, която в общия случай се е размножила и иска да спести тежката диагноза на отрочето си.

Истината е, че време няма, дори когато си на 40 секундна възраст. Ако се родите с мисълта, че има време, целият живот е пред вас и решите да не се тормозите точно сега с болезнената първа глътка въздух, която ще раздере дробовете ви и ще изтръгне онзи бленуван плач от гърлото, то просто ще си умрете. Пагубно некоректна и грозна метафора, която обаче се отнася за почти всичко в онази пъпчасала и недоклатила част от живота.

Истинската драма всъщност е, че време наистина няма, но в тази възраст нямаме и акъл. Осъзнаваме, че искаме нещо, което необходимо, но недостатъчно условие за внедряване на смисъл в живота. Тук идва и по-трудната част, която се вкопчва във въпроса какво по дяволите искаме в крайна сметка? Какво прекрасно, златно нещичко ще ни стопли и ощастливи за цял живот? Въпрос, на който повечето от нас забиват и то от рано.

Това пък ни фрустрира жестоко, защото сме млади и искаме отговор, веднага! Тогава, в отчаянието си, евентуално се допитваме до мъдрите, възрастни хора, които са патили. Те пък, тъпаците, с усмивка ни успокояват, че не трябва да се косим, защото има време. Време, в което пенсията и старческата им деменция настъпват с бодра крачка, придружавани от неизбожното затваряне на житейския цикъл, в който наследникът ще трябва да осигури тяхното добруване.

Истината обаче, истинската истина, е че време няма! Единственият изход от всички порочни кръгове е да започнем с блъскането на главата възможно най-бързо, за да я калим също толкова скоростно. Това ще ни помогне да започнем и с пробиването на всички стени, които ще ни се пречкат през целия живот, докато броят им расте в геометрична прогресия. Естествено, че нещата ще започнат с провали, от които челото ни ще кърви, докато мама, вероятно възрастна и мъдра, ще ни почиства с йод и риванол. Но пък в края на краищата ще сме опитали, ще знаем как не става и ще продължаваме да бутаме напред.

И време няма поради една елементарна причина. Мъдрите възрастни не са мъдри, защото е минало време, а защото са си строшили цялата глава от блъскане в стени. Затова и самосъжалението, че не си наясно с живота си е глупаво, почти колкото успокоението, че можеш да чакаш, защото има време. Така че стягайте се и започвайте да действате, защото време наистина няма!

09 ноември 2014

Кино в четвъртък: Interstellar


Предубежденията са един от основните врагове на човек, особено когато става дума за изкуство. С такива подхождам към всеки филм на Кристофър Нолан, който е смятан за един от гениалните режисьори на нашето време, докато филмите му, безспорно впечатляващи, всъщност бих определил като леко празни. Той притежава изключителна грандомания, доста студенина и визия, която всъщност прави нещата наистина добри. В Interstellar, който е написал с брат си Джонатан, Нолън успява да се възползва с пълна сила от всичките си негативи и позитиви, за да създаде едно неповторимо кино изживяване.

Това не е история за края на света, въпреки че ни поставя в недалечното бъдеще, където животът на Земята е към своя край, докато хората се хранят от намаляващи добиви царевица и са жертви на прашни бури и социална деградация. Нищо от това обаче не се казва директно, а го разбираме от коментари и подхвърлени реплики от героите. Първите, които срещаме, са Куупър (Матю Макконъхи) – бивш пилот на NASA, който като всички останали е фермер, и децата му Том и Мърф (Маккензи Фой), които живеят с тъста на Куупър в усамотена къща насред царевично поле. То е като извадено от времето на Голямата Депресия или Dust Bowl, но с лаптопи и автоматични машини.


Това не е и филм за космически пътешествия, въпреки че точно на такова тръгва Куупър, след като гравитационна аномалия го отвежда до тайна база на NASA. Целта на екипажа му, в който е и Амелия Бранд (Ан Хатауей), е да намери нов дом за човечеството, който обаче се намира от другата страна на червеева дупка, появила се близо до Сатурн. Тук науката, фантастиката и жестоката емоционалност на героите, която не съм очаквал във филм на Нолан, се преплитат в нещо, което няма как да не събуди сравнения с много sci-fi класики.

Най-големият враг в този филм се оказва не друго а времето. Тук то не просто тече, а се огъва, скъсява и разширява, докато екипажът лети през космоса, то всъщност е и един от главните ресурси и двигатели на историята. Точно времето води и до едни от най-меланхоличните и силни сцени, в които Макконъхи и Джесика Частейн (порасналата Мърф) показват великолепна актьорска игра. Всъщност в целия филм Макконъхи впечатлява – от свръх емоционалните сцени, през целия екшън, до саркастичните моменти, което със сигурност не се отнася за Мат Деймън, Ан Хатауей и Майкъл Кейн, например.


Към края си Interstellar се опитва да бъде наистина абстрактен и трудно смилаем, подобно на "2001: Космическа одисея". Ако в началото имаме просто гравитационна аномалия, която малката Мърф нарича призрак, а големите учени смятат за висш интелект, който им говори, то към края нещата отиват още по-далеч. Тук идва и съществената разлика с шедьовъра на Кубрик. В "2001: Космическа одисея" Кубрик изследва неща като еволюцията, интелекта и съществуването на човека, неговото преминаване към нещо по-висше, като създава един от най-големите шедьоври в киното, който е фокусиран в посланието си.

В Interstellar Нолан е типично разхвърлян, като основно възхвалява любовта между изоставената дъщеря и неостаряващия ѝ баща. Любовта е единственото, освен гравитацията, което може да победи времето, като признавам, че и аз въздишах от очарование. Тук се коментират човешки неща като злото и мотивацията ни, невъзможността да изоставим себе си и любовта си в името на нещо по-голямо. Докосва се и темата за еволюцията, но бързо е оставена. Може би най-силните послания са около възможността на човека да контролира сам живота си и коментарът на технологиите и отношението им с човека и човешкото. А може би няма точно определено послание и сценарият е пълен с линии, които така и не са прекратени.


Докато посланията страдат от неяснота и биха объркали незаинтересованите зрители, визията на Interstellar е грандоманска, поглъщаща и наистина впечатляваща. Тук виждаме най-красивия космос в киното, който е голям, тъмен и обземащ, докато малките хора пътуват в малкия си кораб, минаващ покрай огромния Сатурн. Има и червеева дупка, която изглежда като от сън, както и зашеметяваща визуализация на черна дупка. За приятния ефект със сигурност спомага огромното влияние на Кубрик, което буквално блика отвсякъде, включително и от снимането на филма.

Всички сцени с кораба „Ендюранс“ са резултат на практически ефекти, вместо погълналите цялата индустрия компютърни ефекти. Освен това Нолан е сред малкото режисьори, които снимат на лента, като това се отнася и за Interstellar, който също така не е в 3D формат. Това показва далеч по-голямо внимание към визията и изживяването, отколкото към смисъла и историята на филма.


А визията не свършва с космоса, като има и чужди светове, които виждаме. Те са също толкова зашеметяващи, с непозната гравитация, замръзнали облаци и гигантски вълни, които са тържество за окото. Дори родната ни Земя е странно красива, макар и в обичайните за Нолан тъмни, сиви и кафеникави нюанси. Голяма вина тук носи оператора Хойте Ван Хотема, който очевидно се справя чудесно с работата си.

Interstellar е замислен и изпълнен като кино изживяване, в което да се потопиш. В него големите неща са големи, поглъщащият космос е поглъщат, а шумният орган в музиката на Ханс Цимер е помитащ, което е и силата в работата на Нолан. Що се отнася до предразсъдъците те си остават, тъй като Interstellar, подобно на Incepction има огромен потенциал да каже големи неща, който сякаш е пропилян. За сметка на това Interstellar е шедьовър на увеселителното кино и наистина ще ме накара да гледам на Нолан с друго око.
9/10

07 ноември 2014

Срамотата да не знаеш

Own your weight in books
Някога замисляли ли сте се кое е най-съвършено нормалното състояние на човека? Аз не съм, но прозрението сякаш ми дойде от нищото в една проста думичка - незнание. Всеки един човек се ражда без да знае каквото и да било, воден от някакъв химичен коктейл в главата му, който му казва, че трябва да изкрещи с пълно гърло и да поеме болезнената глътка въздух. От там започва и неговият път към милиардите възможности за знание, неговата липса или тоталната незаинтересуваност.

До това прозрение пък стигнах след като наскоро за пореден път ми се случи да се срамувам изключително много от незнанието си. Нещо, което ми се случва достатъчно често, че да ме мотивира да се забивам в странни книги, теми и статии, с които да наваксвам. За първи път обаче се замислих защо ме е срам. Какво кара мозъка ми да отделя друг химичен коктейл, който да ме кара да се чувствам като олигофрен?

Срамът е социална емоция, която има негативен привкус и е резултат в разминаването на действията и стандартите ни. След като си обясних чувството останах още по-изненадан от себе си, защото явно знанието е мой стандарт, на който очаквам да отговарям. Убеден съм, а и знам, че адски много хора също се срамуват когато не знаят нещо, което е изключително глупаво.

Знанието само по себе си не носи абсолютно никаква тежест на човек. Това, че главата ти е пълна с факти, всъщност не те прави умен, нито по-важен, камо ли пък по-добър човек. Реално интелигентността е способността да правим връзки между наличните факти. А тези връзки са резултат не от знанието, като притежание на информация, а на човешката любопитност, която ни кара да се заровим в книгите, за да запълним празнотата.

Освен това, както и казах най-горе, незнанието е най-съвършено нормалното състояние за всеки един човек. Затова и е изключително грозно някой да се подиграва на друг, че не знае нещо. Или да използваме нашето знание, което е повече от това на друг, за да караме хората да се чувстват или да живеят зле. Знанието е сила, ценност, необходимост и една много хубава и прятна умствена топлина, която трябва да споделяме и да запазваме.

Затова и следващия път, в който не знаете нещо, не се правете и не отбивайте номера по един от десетките отрепетирани начини, а просто попитайте. Ако пък някой срещу вас не знае, споделето му, може пък и той да ви научи на нещо. Но също толкова важно е да не се гордеем с незнанието си. Нека го приемаме, но да се борим умело, с книги и четене, срещу него.

05 ноември 2014

Маскирани с щастие

Lonely Phone

Преди няколко дни си смених профилната снимка във Фейсбук. Много се фрустрирах от факта, че сайтът позволява снимките да са само квадратни. На този кадър съм със широка усмивка, която трябва да гледа приятелите ми от върха на социалния ми живот. Вярвам, че няма по-голяма лъжа за съществуването на човек от усмихнатата му физиономия над купчината съществуване.

Всички носим маски, които много си обчаме. Аз имам по маска за пред шефа, колегите, гаджето, непознатите на улицата и въобще всички хора в ежедневието ми. Най-обгрижваната маска обаче е точно тази усмихната мутра на върха на фейсбука, която автоматично отива на още няколко социални върхове в интернет. Тя изпива много от времето и енергията ми, само за да ми дава шотчета ендорфини под формата на вдигнати палци, сърчица и звездички, предизвикани от най-манипулираното медийно отразяване на което съм способен - това на собствения ми живот.

В ежедневието си често мърморя или обяснявам дълбоките си размисли по някакви теми. Още по-често бърборя безсмислици и не слушам хората около себе си, което фрустрира и двете страни. От няколко години по-често съм в средно лошо настроение, отколкото лъчезарния образ от профилната. 

Това е резултат на ежедневието ми, което като цяло е свързано със скучни и неприятни дейности, които ме вдъхновяват почти колкото калните, плюещи плочки на тротоара пред квартирата ми. Като всеки човек от време на време ходя на парти, кино или пътувам извън страната. Това са и най-съществените и активни моменти в моя "социален живот", най-добрата храна за внимателно поддържаната фейсбук маска.

Все по-често ми се случва да се видя с познат или приятел и той да ме остави с впечатлението, че смята живота ми за едно от най-интересните явления на планетата. Понякога се запознавам на живо с хора, с които комуникирам онлайн и те също се оказват "жертви" на явно успешния личен пиар, който практикувам. В това време намирам живота си за точно толкова пасивно скучен и сив, колкото на всеки друг човек в непосредственото ми обкръжение.

Разликата е в това, че алгоритъмът на фейсбук харесва позитивните ми и чести постове, в които много рядко ще видите неща като "днес е шибано, в депресия съм". Въпреки че често дните и състоянието на духа са точно такива. Комбинацията от алгоритъм и подбор на съдържание превръща маската ми в умопомрачително далечно подобие на реалността, като това не спира да ме забавлява.

Не това е проблемът всъщност. Той се корени в количеството близки хора, които знам, че ме обичат и държат на мен, но все по-рядко питат как съм. За тях животът ми е прекрасен, тъй като това показва Facebook. А най-лошото е, че и аз имам подобно отношение към също толкова обичани и ценени хора.

Четох статия, че “ерата на самотата ни убива”. От тази статия ми се дорева, тъй като съдържанието й е показно за това, което сами причиняваме на съществуването си. Правим прекрасна, щастлива, усмихната маска, която седи на върха и постоянно иска да я храним, докато виждаме само други толкова щастливи маски и се стараем да сме щастливи, докато сме в ужасно, мизерно, самотно и антисоциално състояние, от което ни боли ежедневно.

Също толкова ежедневно повечето от нас осъзнават написаното горе. Замисляме се, телефонът ни изписуква. Имаме нов лайк, животът е чудесен... Няма нужда да знам как си наистина.

30 октомври 2014

Mtel Media Masters - пиар или стимул


По-късно днес една от най-големите технологични компании у нас ще награди най-добрите, според нейното жури, технологични журналисти в България. Конкурсът Мтел Media Masters ще се проведе за четвърти път, като целта му е да “фокусира общественото внимание върху значимостта на иновациите за развитието на икономиката и обществото не само в България, но и в световен мащаб”, както пише в сайта му. Под въпрос е обаче дали с конкурса се фокусира вниманието върху темата и качествената журналистика или просто Мтел си правят доста добър пиар.

У нас медиите рядко са наистина независими, дори да нямат връзки с политически организации. Причината е, че големите компании, сред които са и Мтел, са основните източници на реклама и пари за много медии, които все пак трябва да оцеляват някак. Затова и на немалко места негативното отразяване на голям рекламодател е тема табу, тъй като така може да секне значим извор на средства.

Тази реалност води до факта, че дори без да го искат, големи компании не рядко си "купуват" медии с реклама. Това води до изкривяване на отразяването около тези компании, въпреки че крайните случаи мисля са малко. Тук идва съмнението, че с наградата от 5000 лв, която получава всеки отличен в Media Masters журналист, Мтел директно си купуват журналисти, които освен това работят в сферата, в която и самата компания съществува - високите технологии.

Дали тези съмнения са основателни няма как да знаем напълно, тъй като крайният резултат зависи силно от морала на отделните журналисти и медии. Със сигурност обаче раздаването на журналистически награди от бизнеса по-скоро е лоша практика. Вероятно и затова наградите Пулицър, колкото и лошо да е сравнението, се раздават от университет, който използва парите на издател.

Позитивното в Media Masters 2014 е журито, което включва смислени и качествени хора. Сред тях е Ники Балов, който спечели награда от конкурса през 2011 г. Това му помогна да изстреля блога си до степен, в която в момента вероятно е единственият наистина голям българоезичен блог, който предполагам, че му носи и някакви приходи. Още по-интересното е, че той спечели с материал, който беше свързън с проблемите точно на Мтел и телекомите у нас.

В крайна сметка с тези награди Мтел наистина правят доста добър пиар на компанията си, не само пред крайните клиенти, но и сред хората в бранша. Дали това ще повлияе на отразяването ни, когато трябва да говорим за компанията е изцяло в наши ръце. Все пак ми се ще компанията да се замисли дали този формат на конкурса е най-смисления и правилен. Дали няма да е по-добра идея независима организация да се грижи за него и фокусът да е повече върху качествената журналистика, отколкото върху популярния гост и участието на телекома, въпреки че това не продава абонаменти и смартфони.