16 май 2011

Шенген - добро или зло?

Арт от Agim Sulaj
В сряда Дания обяви, че ще наложи по-строг митнически контрол на границите си, заради високи нива на трансгранична престъпност, чиито източник е основно Източна Европа. В последствие множеството дебати около бъдещето на Шенген минаха на следващото ниво, което засяга всички, които са вътре или искат да се набутат, включително и нас.
Като цяло подобни стъпки са в разрез с изконната идея за обединена Европа и Европейския Съюз, но въпреки това има логика в действията на датския парламент. Едно от доказателствата е доста голямата подкрепа, която получава тази стъпка, както от крайно десните, така и от левите, та дори и от християн-демократичната партия в Дания. Другото доказателство е обтягането на отношенията между Франция и Италия, породено от бежанците от арабския свят, които търсят убежище в Европа.
Като европеец, който има намерението да обиколи света някой ден, ми се ще преминаването през граници да бъде възможно най-лесно и свободно. Като българин, който очаква страната му да стане част от Шенген, ми се ще да имам сигурност, че няма родината ми да се напълни с бежанци от Северна Африка, които да искат достъп до Западна Европа през България. Не, че имам против тези хора да имат по-добър живот, но нека не се случва на гърба на останалия свят. Малко прекалена логика, но предполагам, че може да се стигне и до крайност, ако не се промени нещо в политиката, както на европейските, така и на разбушувалите се страни.
И точно там е въпроса - какво да се промени, какви стъпки да се предприемат? Според датчаните основната стъпка е налагане на митнически контрол. Франция е готова да напусне Шенген, а Италия е в позицията, в която може би ще изпаднем ние - граничната зона на ЕС, която не може да се справи с наплива. Според мен Дания взе правилно решение, като дори трябва да наложи и проверка на паспортите. Тя да се прави само на хора, които не са граждани на страна от Шенген или ЕС. Ако пък си гражданин на някоя такава страна, просто преминаваш, след като си покажеш паспорта, в който пише "Българин", например.
Предполагам, че подобна стъпка би се изтълкувала като двоен стандарт, расизъм или дискриминация от някои страни и организации. Въпреки цялостната идея на ЕС, освен обединение, трябва да има и сигурност на национално ниво. А когато тази сигурност изисква да наложиш по-затегнат контрол над това кой да навлиза в границите на страната ти, то единственият възможен ход е да наложиш такъв. Лично за мен, в подобни действия няма никаква полемика или проблем. Не бих се сърдил ако при пътуването ми до Франция, например, ми поискат документите за проверка. Това е като при идването на някой гост в дома ми. Аз поглеждам през шпионката и от това, какво виждам през нея, зависи как ще приема госта - ако е познат директно го каня, ако е съмнителен отварям малко вратата и така нататък.
Все пак аз не съм, нито външен министър, нито велик политик, нито кой знае колко разбиращ от тези неща човек. За сметка на това съм гражданин на ЕС, който обаче е първо гражданин на България. И точно тук ЕС ще има много проблеми в близкото бъдеще, понеже родолюбните чувства не са валидни само за мен или българите, а за целия съюз и целия свят.

14 май 2011

Кино в Четвъртък: Being Human

Признавам си без бой. Това не е филм, а на теб ти е ясно, че не съм го гледал в киното. Това е сериал, грешка, това са два сериала. Един британски и един американски. Защо ги слагам в графата "Кино в Четвъртък"? Защото липсата на време ме накара да изпусна много филми, които ми се гледаха на кино, но пък имам по един час вечер да погледам сериал, така че ще говоря за това. Пък и сериала е добър. Тоест двата сериала са добри.
Британският постер
Оригиналът Being Human е британска продукция, която се излъчва по BBC Three. Като зрител, който е свикнал на американската лъскавост в сериалите, първите епизоди на този британски разкош ми се сториха смущаващи. Странен акцент, странна игра, странни декори... абе странна работа, допълнена от странна история.
Накратко става дума за съжителството между вампир, върколак и призрак. Джон Мичъл е малко над стогодишен вампир, който се опитва да бъде вегетарианец и работи като чистач в болницата в Бристол. Неговият колега Джордж Сандс е върколак, който се опитва да се бори със себе си и състоянието си. Двамата се нанасят в новият си дом, който се оказва обитаван от призрака Ани. Оттук насетне историята тръгва сравнително леко, но към средата на сезона се усеща, че вече всичко се намества и като цяло нещата вървят доста по-добре отколкото в първите 2-3 епизода.
С цели три сезона, но от по едва осем епизода, Being Human е на едно доста добро ниво в развитието си. Макар и действието да се развива малко по-бавно отколкото сме свикнали, отсъства впечатлението за мудно развитие, дори напротив. Това се дължи основно на факта, че британците отделят значителна част от времето на отделните герои, което е и основната сила на този сериал. Наглед изтърканите персонажи - вампир-вегетарианец, върколак-добряк и объркан призрак - жертва - са едновременно адски забавни и силно въздействащи.
Огромен принос за това имат и актьорите. Макар и да ми е особено нетипично да гледам британски актьори в сериали, тук те успяват да предадат болезнената емоционалност на всички герои. Освен това през сезоните се забелязва доста развитие у тях, което може само да радва.
За капак на цялото положително впечатление е саундтрака. Ако имате поне малко афинитет (а аз имам много) към британската сцена ще си умрете от кеф - Prodigy, Muse, Kasabian и Arctic Monkeys са само част от виновниците за страхотната музика. Всъщност най-хубавото е, че за всяко парче е мислено когато е включвано в сериала.
Американският постер
От другата страна на Океана е Being Human (US). Честно казано дори и аз съм изненадан, че не казвам "Това е отвратителен сериал". Причината е, че на практика в американската версия виждаме същите идеи и послания, но просто са предадени по малко по-различен начин. 
Визията на сериала е типично американска - по-лъскава, по-шарена и по-позната. Освен това главните герои са с други имена. Вместо Мичъл, Джордж и Ани, тук се запознаваме с Ейдън, Джош и Сали. Бостънският вампир е над 250 годишен, доста по-приветлив и споделящ чувствата си, макар и по-меланхоличен. Американският върколак (не в Лондон ;)) е много по-сигурен и наперен, а в същото време и доста по-слабо емоционален, а пък призракът е значително по-брутален и силен (като характер) персонаж. Тези разлики са едновременно незначителни и огромни. Благодарение на тях историята поема по доста по-различни пътища, много от които са доста смущаващи.
Друг характерен белег на американските сериали, който осъзнавам чак сега, е препускането през събитията, които трябва да се случат. За разлика от островната версия, презокеанската история не обръща толкова силно внимание на всеки един главен персонаж по отделно. По-скоро характерите са предадени чрез действия, което си има и плюсовете и минусите. Това се доказва и от факта, че за 12 епизода от американската версия препускаме през събитията от трите британски сезона, като голяма част от подробностите около героите и мисленето им са пропуснати. Въпреки това в края на 12 епизод, който свършва точно толкова опулващо, колкото и трети сезон на BBC, се чувства, че историята върви също толкова добре.
За щастие чакаме втори и четвърти сезон, съответно за американската и британската версия. Надявам се Syfy да съумеят да продължат историята и да развият героите адекватно, защото летвата е вдигната много нависоко от BBC. Интересното е, че феновете на двете версии са силно разделени и следващите сезони със сигурност ще затвърдят тази малка война. Аз лично ще се възползвам от многообразието на двата сериала и ще ги следя с интерес и догодина.

04 май 2011

(Отхапаната) Ябълка на раздора

Има едно много забавно явление сред интернет потребителите. Всеки, ама абсолютно всеки път, в който някой, някъде, някак спомене, загатне или просто си помисли Apple, iPhone, iPod, iPad, iSiktir, бива последван от японско цунами от хейт и възхвала. Друго интересно явление е, че хейта е адски силен, но девическото у майките остава непокътнато, дори след 10 туита.
Моята позиция преди година беше, че Apple правят най-добрите плейъри, които може да си купи човек, имат забавен телефон, който не бих си купил и правят компютри, които изглеждат смущаващо добре, но за тях не знам кой знае колко, че да говоря.
Сега, година по-късно, притежавам един от въпросните плейъри - iPod Nano и мнението ми остава непроменено. Не защото е Apple, не заради отхапаната ябълка отзад, а поради елементарната причина, че този плейър има адски добър звук, най-добрата батерия, която съм ползвал, удобен интерфейс, достатъчно памет и е с идеалните за мен размери. Ползвал съм плейъри Sony и Creative, които се водят за най-добрите в тази сфера, но и двата бяха с класи надолу, докато цената и на двата беше с по 50-60 лева по-ниска. Затова твърдя, и скоро няма да спра, че iPod е най-добрият избор, който може да направи човек когато си купува плейър, който не струва 40 лева. За щастие явно доста хора са го осъзнали, защото когато спомена iPod има предимно нормални коментари.
Друг е филмът когато се спомене iPhone. Според мен това е един много добър смартфон. Безспорно има един от най-добрите екрани на пазара, интерфейса му си има кусурите, но като цяло е удобен, а в App Store има всякакви приложения, включително за пърдене. Това са трудно оспорими факти, които не се харесват на много хора и те се чувстват длъжни да обяснят на дълго и широко колко по-добър е Android. Нищо, че Android е просто една OS, макар и най-добрата, която бива осирана от маса производители (недоразумението Samsung Galaxy Tab). Важното е хейт да има.
Така стигаме до най-голямата ябълка или иначе казано Mac и Mac OS. С любезното съдействие на баща ми и коледните празници съм собственик на Mac mini от половин година. Windows ползвам от 1998г. насам. Не съм програмист, нито дизайнер, а прост потребител, който използва компютъра си като мултимедиен център, пишеща машина и фотографско студио. Благодарение на тези факти имам мнение за плюсовете и минусите на Mac, само от тази гледна точка. Според скромното ми мнение, което беше такова и преди да проимам Mac, Windows не струва. Windows е бозава система, която често изисква здрави нерви, за да не си строшиш машината и изисква преинсталация поне един-два пъти на година. За да не ме заплюете ще споделя, че ми иде да строша и Mac-а си, но това се случва значително по-рядко, което за мен е плюс.
Но не е там въпроса. Интересна тенденция сред около 99,9% от плюещите гореспоменатите устройства и системи са хора, които не са работили с тях. Аз например никога не съм виждал работещ Linux, камо ли да го ползвам. За протокола и неработещ Linux не съм виждал. Затова и съвсем няма начин да твърдя, че Linux е велика или пък, че не струва. Но явно бъркам, защото на въпроса "Колко време си ползвал Mac" получавам отговор "Не съм, ама...", като има точно три изключения (благодаря, Кала), като и тримата са програмисти или подобни, които съвсем аргументирано казват, че Mac OS не им върши работа.
Другата крайност на чувствата е великата възхвала на Apple и всичко що има ябълка на гърба си. Ми не, мили фенбойчета, Apple не са най-единствената компания, която прави телефони, плейъри, таблети и компютри. На Apple дори не им се получава понякога, колкото и да е странно. За пример ще ползвам iOS, който задвижва iPhone, iPod Touch и iPad. Много удобна система, но също толкова дървена. Няма да споменавам дори multitasking-а и папките, а директно ще премина на customisation-а. Извинявам се, не на него, а на липсата му. До момента не съм имал проблем да се оправя с iНещо-с-iOS поради елементарната причина, че всичко е еднакво навсякъде и при всеки. Дори задръстената ми Nokia от преди 4 години е по-добре в това отношение. Това за мен е проблем, както и за други хора.
Та, каква е идеята на цялата тая глупсот ще попитате. Идеята е, че за всеки влак си има пътници. Моя влак е работещата Mac OS X с Pages, iTunes и по-удобните програми, които ползвам, както и HTC-то с всичките му възможности да си го направя както аз искам. Твоя влак е Win, с всичките му милиарди пиратски и безплатни програми или пък Linux-а, който можеш да си прекодираш както си искаш. Това не значи, че другото не струва, просто е различно. Както моя нос е различен от твоя, но пък и на двата основните функции са да дават въздух и сополи.
________________
С огромно нетърпение чакам да се добарам то HTC Flyer, за да си променя мнението, че iPad 2 е най-добрият таблет на пазара, но в момента Apple на този фронт.

02 май 2011

А ти метален вентилатор ли си?

Здрасти. Аз съм Илия. На 19 години съм. Студент. Меломан. Блогър. Нещо като мини графоман. Фен на Apple. Отаку. Метъл(ист). Обичам пица.
Всичко това ти дава някаква представа за моят живот и моята личност. Ако разчиташ на стеротипите ще решиш, че съм тъпо парче, като повечето 19 годишни. Вероятно може да си помислиш, че слушам чалга, защото повечето хора го правят. Ще решиш, че съм затлъстяващ и леко пъпчив младеж, който няма социален живот извън интернет. Може да си помислиш, че съм зубър и задръстеняк. Сигурно би си помислил, че съм и хипстър и вегетарианец. Като повечето аниме фенове, предполагаш, че гледам рисувано порно и лъскам на картинки с малки момиченца. Според стереотипите се къпя веднъж месечно и имам дълга, мазна коса, като облеклото ми се състои от кожени дрехи и кубинки. Като всеки който се тъпче с пица съм дебел и имам проблеми със стомаха.
Сигурно си забелязал, че не съм неграмотен, нито слушам чалга, въпреки че слушам много и всякаква музика и съм млад студент. Въпреки това постоянно съм със слушалки и правя доста незрели неща, сравнително често, защото съм на 19. Факт е, че не оставам без интернет дори когато пия биричка в парка, с приятелите си. Обичам да чета, но това не е навредило на зрението ми, нито ме е направило мини-енциклопедия, а и като цяло съм наперен. Обичам пицата ми да има и месо, макар че любимите ми са Маргарита и Четири сирена, които са без месо. Въпреки това хейтвам Windows и слушам доста хипстърска музика между метъла и бритпопа. Харесвам само едно аниме с пищящи момиченца в него и винаги когато гледам нов епизод седя облечен, както и героите в анимето. Рисувано порно съм гледал в 9-и клас, когато още не знаех почти нищо за Япония, освен, че е далеч. Косата ми е по-скоро къса, а на заплата смятам да се подстрижа доста късо, защото ми отива. Имах едно кожено яке, но спрях да го нося, а кубинки не съм обувал в живота си.
Като всеки човек съм изграден от стереотипи, които се сливат и ме правят уникален. Така както всеки друг човек, дори със същите интереси е уникален. Това не ми пречи да се самоопределя като студент, меломан, блогър, нещо като мини графоман, фен на Apple, отаку, метъл(ист) и обичащ пица, макар тези определения да ме свързват със стереотипи за живота и личната ми хигиена.
_________________________
По повод един... спор в туитър.

18 април 2011

Религиозна търпимост circa 2011

Много не съм фен на Свидетелите на Йехова. Нито на каквито и да е религиозни и сектантски организации. Особено когато ми се бутат в живота, без да ме интересуват и без да ги търся, а гореспоменатите са точно такива. Въпреки това нямам проблем да съществуват, защото не са крайни, дори помагат на някои хора (една бивша хазяйка).
Тази сутрин медиите говорят за сблъсък между представители на "Свидетелите на Йехова" и ВМРО в гр. Бургас. Освен споменатата партия, в протеста се включват и фенклубове на бургаски отбори, както и нещо с името "Родолюбие". Това е достатъчно, че да говори за проблем, но полицията позволява тези хора да имат протест. А "сблъсък" е доста мека дума.
За пореден път група лумпени под покровителството на политическа партия, футболен отбор и някаква безумна организация, която ни пази от "нашествието" на чужди неща, видиш ли заляти сме. Няколко въпроса ми се въртят в главата и все повече назряват - кога най-накрая ще се сложи край на това безумие и на кого по дяволите му е от полза подобно етническо и религиозно напрежение? И най-вече - кога по дяволите ще има осъдени лумпени?
Видеото говори само за себе си и е снимано от някой горд представител на ВМРО(от)

09 април 2011

Две е повече от едно

Не съм от хората, които държат да споделят живота си, но той е доста забавен, дори когато си говорим за сериозни неща. По-редовните читатели помнят за тоалетната ми драма от преди няколко месеца. Интересното е, че тази драма доведе до много занимателни събития.
Около месец след като се лиших от удоволствията на душ вкъщи и притичване до тоалетната посред нощ, се наложи да се лиша и от наличието ми в тогавашната квартира. За голям късмет и щастие обаче нямах ново място, където да се настаня и се наложи да досадя на приятел. Този приятел се оказа, че ще да бъде Пе, който едва ли не ме нахока, че не съм отишъл още миналата година. При него изкарах около месец, в който удвоявах населението в дома му. Така в неговата боксониера имаше двама души, които се опитваха да не пречат на другия и се правеха, че всичко е ОК. Всичкото наистина си беше наред, с изключение на ония дребните неща, които психясват обстановката. 
Пе попринцип е доста подреден човек и домът му изглежда като най-близкия роднина на аптеката, но с набръчкан мокет. За сметка на това аз съм пословично хаотичен в личното си пространство и всеки, който е идвал в дома ми се опитва да ме убеди, че "може и по-зле". Не, че "може по-зле", а "И по-зле"... Много мило.
За този месец, който преживях в дома на Пе, успях да постигна перфектният баланс между това да бъда себе си и това да не се развихрям, което си беше усилие. Най-яркият пример за липсата на развихряне е прането. Моя милост си изпира дрехите, простира ги и после ги облича от простора, без да губя време в сгъването им. Тази практика е в разрез с разбиранията на  подредените хора. Затова стъпка първа от процеса последващ прането беше да простра. Стъпка втора се състоеше в създаването на следната среща в телефона ми - Среща с Прането, на *рандъм дата и час*, в дома на Пе, с цел да си прибера дрехите. Получи се и беше неприятно. 
Второто най-голямо премеждие за милата ми персона беше леглото. То си беше много удобно, безкрайно гостоприемно и дори оборудвано със завивки. Но трябваше да го оправям. Всяка сутрин. Защото не е възпитано да оставиш неоправеното си легло в чужда стая. Пък аз сутрин се занимавам с по-важни неща, като например да си видя фейсбука, да се почесвам, да гледам влюбено кафеварката или просто да излитам след успиване. Е, преодолях и това, в името на домашното щастие.
Хоби - още познат като "най-яката котка на света"
Пе беше много добър домакин. Пропуснах да спомена, че освен мен той прие и "най-яката котка на света". Освен безумното ми възхищение и благодарност, това му действие му докара и типично котешките проблеми в ежедневието. Като за начало трябваше да се отучи от навика да затваря врати, защото негово величество не обича на затворено. После се мина през отношението на черньо, което почти липсваше и за капак на всичко слагаме тоалетните навици. Те са много добри, но моето неналичие в доста моменти налагаше на Пе да чисти котешки пиш и ако прекалено често.
Предполагам и други неща са го притеснявали в нашето присъствие, но той го приема философски и се радваше на компанията, като накрая дори ми се "обиди", че го изоставям.
В крайна сметка този един месец ми помогна да разбера, че всъщност при хората и отношенията им, освен че две е повече от едно, две не е равно на едно плюс едно, като причината не е само в наличната котка. За месец с Пе научихме някои интересни неща за себе си, а и се научихме един-друг на интересни неща за света и другите хора. А Хоби научи, че мокета е най-върховното място, на което можеш да си наточиш ноктите.

_____________________________________________
Целият този разказ написах благодарение на LG, които ми дават много приятен повод да разкажа за жилищната драма в моя живот, като организират една много интересна блог игра. Условието е да се блогне пост на име "Две е повече от едно", а наградата отива при поста събрал най-много уникални и реални коментари. Реални коментари са тези, които са написани с линк към профила ви към някоя социална мрежа - Twitter, FAILbook, LinkedIn, каквото се сетите. Наградата е новият LG Optimus 2X, който е първият двуядрен телефон у нас. Адски много искам андроидски телефон, а този е най-върховното нещо, което може да има човек в момента, така че моля ви помогнете, като пуснете коментар и пратите линка на приятели/

08 април 2011

Пишман рекламист или как Facebook ме прецака.

Сряда, 6-и април около 19ч. Аз, Илия Темелков, получавам следната задача от Saatchi & Saatchi - "Рекламирай, че искаш да работиш за нас, в социалните мрежи и ако до неделя в 24:00 ч. направиш нещо, което да ни впечатли, те взимаме". Не повече от 6 часа по-късно съм събрал скайп съвещание с Templar и ID. След мъдрене и обсъждане стигнахме до следната идея.
Сутринта пускаме страница във Фейсбук, в която моята любима леля пише, че съм изчезнал и моли хората за помощ, като започва от приятелите ми. Бях убеден, че началото ще е такова, каквото се получи - учудени хора, които питат дали не е номер.
Дотук добре. Планът беше да пуснем страницата сутринта, да ъпдейтнем статус, по един линк на стените на агентите и да изчакаме. За съжаление тук дойде и първата ни грешка. Още в началото знаех, че това трябва да бъде forced meme, а това изисква онлайн активност, която можех да проявя чак следобед, защото нямах достъп до акаунтите на хората. За сметка на това имаше и момента, в който никой не отговори прекалено дълго време, заради което почти се отказахме, вместо да се активизираме допълнително.
Идеята беше следобед да се пусне видео в YouTube, в което леля ми да обяснява кога са ме видяли за последно, а вечерта или в петък сутринта друго видео, в което, пак тя, да разкаже, че ме е видяла да гоня количка с бира. Това щеше и да е момента, в който идва съмнението за гавра, когато би трябвало да се съберат и тролове, които да разпространяват страницата и клиповете.
Следващата стъпка бяха статуси в страницата, които да съобщават, че съм забелязан на най-различни места в безумни ситуации - крадящ слушалки от магазин, с преливащи от кренвирши джобове да гоня рейс и т.н.
Според реакцията на хората, цялото нещо можеше да продължи до неделя вечер или да приключи още в събота, като да оставя неделя за истинската история, която се представя във финален клип, в който аз се оказвам у дома, зарит в хартия и мислещ какво да направя за да работя за Saatchi.
За съжаление активността започна в момент, в който нямаше никой агент онлайн и след като се бяхме отказали от клиповете, защото след цял ден имаше 2-ма души, които бяха натиснали "Like".
За капак на всичко фейсбук се движеше с около 20 минути закъснение от постването на нещо до виждането му от хората, като при някои отнемаше по 10-ина, а при други повече от 40. Аз лично виждах развитието благодарение на мейловете от Фейсбук, но нямаше никакъв начин да отреагирам адекватно с коментари.
В крайна сметка видях, че @svetlaen се е притеснила адски много, заради което и писах за какво става дума, но тя реши, че подобно нещо е неприемливо и разпространи "тайната". Доколко е права си решете сами, аз я разбирам и по никакъв начин не критикувам решението, което е взела.
Сред морето от грешки най-ярко изпъква факта, че пропуснах да уведомя всички близки и приятели, които наистина биха фрийкнали, макар да се изненадах от някои реакции. Втората основна грешка е, че избързахме, и със старта, и с изводите, че това няма да се получи. Оттам нататък всичко, което куцаше, беше комуникация.
Интерсното е, че за малко над 2 часа страницата събра 70 харесвания, като мухата се пусна от поста на загрижената ми леля (истинска е, аз я помолих да пише, а в един момент аз поех щафетата), след който се започна едно издирване на моя милост от "феновете", а страницата събра над 30 коментара. В Туитър аз засякох поне 40 туита, като 30-ина от тях включваха mention към мен.
По моите лични критерии задачата ми е провалена, а и очаквам още утре да бъда нахокан на поне шест фронта, но важното е, че се забавлявах и се убедих отново, че социалните мрежи имат неподозиран потенциал, който просто трябва да използваме.
Овен на Templar и ID искам да благодаря на zbl, Петя, Жоро и Люси.