За #оставка трябват топки

Истинският мъж се познава по това, че има топки. Само че тук си говорим за топки като състояние на духа, а не като безсмислен израстък. Топките като допълнение към половите белези са характерни за повечето членове в парламента, но там въпросното състояние на духа е непознато явление.

Ако младите успешни бизнесмени и техните влиятелни закрилници имаха топки щяха да кажат кой. Може би щяха да задействат нещо и в чужд на техния интерес. Но най-реалистично - щяха да си тръгнат.

Но те си остават, главно защото нямат топки. А за #оставка те са силно необходими. По-големи и железни от нужните за #ДАНСwithme, по-дълготрайни от тези за Карадере и по-видими от тези срещу ACTA. Тези здрави топки са нужни, защото оставката ще бъде признание, че нищо не е наред, затръшване на алтернативната реалност и излизане от коматозното състояние.

Тези неща са болезнени, както за самите управляващи, така и за масовото блеещо подобие на общество, което вие от кеф при вида на всеки барек или сидер. Такива удари с мокър парцал са опасни, водят до нужда от рехабилитация и пак - искат топки. А при нас не просто управляващите са духовно скопени. Както пише Мичъл в  "Хилядите есени на Якоб Де Зуд", "душата е глагол", изисква действия.

България отдавна е държава без глаголи. Тук виреят основно съществителни и нарицателни. Бай Иван глаголства, докато другите съществително го гледат. И в този смисъл топките са съществително, което подкрепя несъществуващите глаголи, като оставка, например, в една страна лишена от душата си.

В една среда на души-съществителни няма как да има дух, който да бъде в конкретно състояние. Затова и оставката, както на политическата клоака, така и на бездуховните плазмодеи, продължава да бъде в сферата на желанията на малкото нормални. Но това не пречи да продължаваме да искаме и да търсим, иначе бавно ще отидем в сферата на съществителните.

Как интернет промени общуването ни

Да си мислим, че интернет и социалните мрежи не влияят на съществуването ни е меко казано наивно. Дори самият факт, че изкарваме толкова безумно много време във Facebook и Twitter е показателен за това, че нещо в главата ни е по-различно от преди. Всъщност най-нелепото в цялата ситуация е, че социалките промениха практическото ни общуване.

Що е то комуникация?
Уикипедия казва, че общуването е смислената обмяна на информация между две или повече живи същества. По тази дефиниция Facebook върши много добра работа - лесно и бързо споделяме и обменяме информация. Само че комуникацията на практика, както и много други неща, са силно променени спрямо това, което бяха дори преди 10 години.

Няма какво да се лъжем - Facebook е източникът ни на информация за около 90% от обкръжението ни. Лесно и бързо е, достатъчно подробно и доста по-неангажиращо, отколкото обаждане, мейл или дори чат. Виждаш чекините, статусите и снимките от уикенда на близките си и се е приключило - знаеш къде са били, с кого и какво са правили.

По-лошото е, че това изчерпва и редките ни живи контакти. Вместо да слушаме и разказваме истории за случките около нас разговорите се концетрират около обстрелвания. "Бях на море", "да видях, яко е на Карадере", "да, ти видях, че си бил на Градина, как беше?" Това не е комуникация.

Общуването като разговор
Все повече се убеждавам, че реалната смислена комуникация изисква разговор, някакъв диалог, обмен на мисли, чувства и емоции. Да, дефиницията на "комуникация" не казва каква информация се обменя при нея, но със сигурност не се изчерпва с кухи факти, които свързваме със статуси. За мен комуникацията е точно онова пренасяне в света на другия, когато ти говори, дори само защото можеш да го усетиш, подушиш и чуеш тона му.

Но дори това не е ключово. Истинската жива комуникация може да протича и в онлайн разговор. Имейли, чатове, дори коментари под статусите. Тогава има диалог, има задоволяване на онзи глад за обмяна на "информация", който изпитваш след известно време насаме, дори пред компютър. Например комуникацията със сестра ми, която живее в Копенхаген, е адски смислена и ползотворна за мен, макар че в 90% от времето е в някаква форма на чат.

Аре стига статуси?
Знам, че звучи нереално, даже леко лицемерно точно от мен, но стига статуси. Замислете се кои са хората, за които ви пука наистина. Които ви носят удоволствие, дори когато плямпат глупости. С които бихте изкарвали време в тишина. Замислете се за тези хора и започнете да си говорите с тях.

Аз ще опитам.

Пак за Карадере

Живея от 22 години. Някаква по-голяма осъзнатост смятам, че имам от 7-8 години. Затова и смело мога да кажа, че откакто се помня ходя на протести срещу застрояването на Карадере, а и не само. Дори не мога да преброя колко и какви са били заплахите и въобще да разделя отделните случки.

Важното е, че Карадере все още е незастроена местност, макар и оакана. Лошото е, че компанията Станишев, Орешарски и близките им отново са в атакуваща позиция, както разбираме от mediapool и Капитал.

Всъщност проблемът ми не е строенето на Карадере. Проблемът е, че не остава алтернатива за хората, които не искаме комплекс с три хотела и три зони за обществено обслужване, където да изкарваме почивките си.

Проблемът ми е, че в този проект е замесен братът на Сергей Станишев, което автоматично означава, че това е една огромна, адски грозна и пошла корупционна схема, с която едни пари да отидат в правилните гушки. Без да се мисли за хората, природата или старите обещания.

Проблемът ми е, че този проект все пак ще се изпълни, въпреки че Карадере е част от "Натура 2000" и от две защитени зони.

Проблемът ми е, че собствеността на фондовете, офшорките и фирмите замесени в проекта е неясна и това явно не е проблем за нелегитимното ни правителство.

Проблемът ми е, че преди година точно партията окупирала Парламента отвътре внесе проект, с който да забрани строежите към морето.

Така стигаме и до по-генералните проблеми на псевдополитическата сцена у нас. Това е поредното доказателство, че политическата класа у нас е съставена от алчни, лицемерни, лъжливи и безотговорни хора, които нямат място в политиката.

Случващото се е и пореднто доказателство за липсата на опозиция, която да се противопостави на управляващите наглеци от ДПС и БСП и гъзолижещите псевдонационалисти от Атака.

Ако съвсем не сте изгубили вяра, че нещо зависи от нас, излезте довечера на площада. В другия случай билетите са тук.
_____
Снимка от Блогът на Carrie

Регенерация за радио "Реакция"!

Както знаете от има-няма 2 години се занимавам с водене на едно предаване. То се казва Hipster Business Weekly, а домът му е свободното и студентско (не университетско) радио "Реакция". Този петък с екипа сме заформили едно чудесно парти, на което ви препоръчвам да дойдете.

Едната причина е, че там ще има яки диджеи - Shaker Maker, Марто от Строежа, Lazy Face, DJ Onzy a.k.a. Лъчо от Q-Check и моя милост. Този лайнъп ще доведе до сигурна удовлетвореност на ушите и танцуващите ви крака. Мястото е Тънка червена линия в София, като започваме в 21 ч.

Уловката е, че партито под наслов "Регенерация за радио Реакция - цъфни с 3 лв., за да вържем" има за цел да ви вземе парите. По-точно да ви вземе 3 лв. Причината е, че имаме нужда от пари, с които да си платим музикалните права и поддръжката на силно амортизираната ни техника. Личните ни финансови възможности и усилия някак не успяват да се справят с тази драма, но пък вярваме, че в името на местното незвисимо радио и якото парти ще ни подкрепите.



И за по-ясно - Тънка червена линия, този петък в 21 ч. парти с Lazy Face, DJ Onzy, Shaker Maker, Марто от Строежа и soregashi. Вход - през врата срещу 3 лв. в името на радио Реакция! И събитието във Facebook.

Сценична треска

Първият път, когато излязох на сцена, беше в 8 клас, на 24 май. Всяка година за празника училището ни правеше тържествена програма със сценки, песни и т.н. За щастие на публиката, в 8 клас не бях на сцената, за да пея, а просто бях водещ на програмата.

Помня, че излязох на сцената и се озовах пред около 300 души, 20 лампи, 2 камери и един микрофон. В рамките на секунда се изпотих, колкото за цял баскетболен мач, но с една студена и ужасна пот. И така застанал пред един микрофон на стойка, с някаква папка в ръце и по-изнервен, отколкото в директорския кабинет, просто забих.

Около три години по-късно, които за околните са били има-няма 2 секунди, видях в публиката една моя приятелка. Само това ме накара да се почувствам като Атлас, свалил небесния товар от раменете си. Така успях да се окопитя и без да спирам с потенето, започнах да говоря и съзнавам какво се случва.

В дните до миналата събота бях излизал на различни сцени - малки и по-големи, доста пъти. Да презентирам разни неща, да водя събития, да помагам на други хора, които изпълняват водещата роля в момента. Дори миналата година успях доста шеметно да падна от една сцена, за което бях обект на изненадващо малко подигравки.

Събирателното за всички тези последвали сценични изяви е, че винаги съм правил нещо, за което се чувствам абсолютно компетентен. Дори в най-изнервящото ми представяне, в Будапеща, на английски, пред към 1000 души, запазих самообладание, защото говорех за едно от любимите си занимания - клуб Nakama.

Миналата събота за първи път се почувствах както на онази сцена в селското читалище от 8 клас. Сцената този път беше тази на Модерен театър, където представих Академия КЛЮЧ по време на Форум КЛЮЧ. Основният фактор, който ме притесняваше от момента, в който разбрах, че аз трябва да направя това представяне, беше фактът, че говорех от името на 10 души, за работата на други 10-ина.

Когато излязох на сцената се случиха две неща. Стиснах дистанционното, с което управлявах презентацията си, така както стисках ръката на майка ми на един адски оживен, поне в спомените ми, пазар преди сигурно 20 години. Без да знам защо този епизод ми изскочи в главата, но започнах да говоря някаква версия на недостатъчно репетирания ми текст и за първи път в живота си се разтреперих от притеснение.

Спомних си и за случката на сцената в 8 клас, но когато погледнах към публиката видях само и единствено лампи. Не знам защо осветлението в Модерен театър беше такова, но всяко поглеждане от сцената към публиката водеше до мигове на тотално заслепяване. И така оставен без спасителна сламка продължих по презентацията си. Не знам какво ме спаси от това да спра и да избягам, но не го направих и 10 минути по-късно всичко беше свършило.

Освен благодарностите към всички, които ме поздравиха за презентацията и не ме напсуваха, за мен Форум КЛЮЧ остави още нещо. Осъзнах, че има някои неща, за които си мислим, че са окей. Вече сме над тях и можем само да надграждаме, защото основата е здраво изградена. Но се оказва, че някъде там има пробойна, от която буквално да ти се разтреперят ръцете. И точно преодоляването на тези пробойни носи огромно удовлетворение. Особено когато не те псуват накрая.

3 факта за блогърите

Тази седмица започнах курс по онлайн пиар и комуникация в М3 College, който се води от Жюстин Томс. За мен тя е един изключително адекватен човек, който на всичкото отгоре знае какво прави и какво говори. Това си пролича и от втората тема в курса й - блоговете.

Оказа се, че всъщност смущаващо много хора в курса не знаят какво е блог, не са чели блогове и въобще цялата тази работа им е мистерия. Жюстин съвсем нагледно разби някои митове, но все пак в залата имаше едва 20-ина души. След като тези хора, които все пак са се поинтересували от цялата магия на комуникацията, не знаят нищо по темата, какво остава за останалите? Та, нека започнем с три прости факта за начинаещите фенове на блоговете.

1. Блогърите всъщност сме хора
Честна дума, съвсем нормални хора сме. Разликата между един блогър и един не-блогър се корени в това, че ние споделяме разни свои, мисли, желания, впечатления и истории. И можем да пишем сравнително добре (надявам се). Във всяко друго отношение сме най-обикновени хора, които правят всички обикновени неща, като работа, фитнес и гледане на филми.

2. Българските блогъри са безплатни
Първо да дефинираме платен блогър - почти няма общо с платена медия. Платените блогъри пишат по тема, за която им е платено да пишат, често под формата на подарък. Обикновено става дума за компания, продукт или нещо подобно. Практиката на нормалните блогъри е да споменават, че им е платено или че е имало специално отношение, което и дефинира основната разлика с платените медии.

И сега на въпроса - у нас почти няма платени блогъри, като изключим някои кулинарни и фешън блогъри, както сподели Жюстин по време на курса. Има някои отделни блогове, чиито автори печелят от работата си по тях, но и те не остават съмнения, когато някой пост е резултат на ухажване или пари от компания. И съвсем накратко - можете да имате доверие за истиността на голяма част от блогърите.

3. Блогърите отразяват личните си интереси
Основната характеристика на блогът се крие в името му - идва от web log, дневник в мрежата. Като всеки дневник, и в блоговете авторите им пишат за нещата, които ги вълнуват. Така например ако се загледате из моя блог ще видите статии за музика, кино, литература, общество, но не и за гримове, коли и програмиране.

Това е и ценното на блогърите. Ние пишем за неща, които ни вълнуват, а не за неща, за които ни е платено да ни вълнуват. Освен ако не ни платят да пишем за нещо, което така и така ни вълнува, но си казваме. Това води до по-високо качество на материалите и една едновременно информирана, но и свободна от ограниченията на класическите медии, гледна точка.

Като цяло блогването в България ще си остане мистика, но би било яко да споделите този пост с незапознатите си приятели. Ако пък не искате, може да започнете свой блог и да се конкурираме!

Няма значение!

Три месеца са достатъчна почивка от блогърстването. За това време човек може да приключи доста неща и да започне няколко важни нови. Животът да си върви и нещата да се случват.

Толкова е лежерно, че чак губиш идея за какво да пишеш. Какво искам да кажа на хората? Какво не съм им казвал вече? Кой въобще се интересува от нещата, които казвам?

И осъзнаваш, че всъщност и трите въпроса имат един отгвор. Няма значение. Всички си говорим и не се слушаме. Дори като се повтаряме, пак не се слушаме, освен ако казаното не ни е вече в главите. А дали някой се интересува от думите ми - също няма значение. Не че, не ме интересувате, мили читатели, просто и цинично - вие сте невидими, точно колкото и аз за вас.

За щастие остава надеждата, че нещо се променя някъде там. Че някой се замисля за нещата, които казваш и запомня, че всъщност може да е по-добър човек. Това е и мотивацията да продължаваш. Пък дали има резултат... Невидимите да кажат.

___
Снимка от