Гара за всички

Undergara иска да превърне занемарената ротонда в подлеза на Централна гара в творчески център на столицата

Озовавам се на Централна гара в последната съботна сутрин от август, за съжаление без планове за пътуване. След като с лека погнуса минавам през неприятно ароматизирания подлез, който Софийската община чисти веднъж месечно, стигам до паметника пред гарата и забелязвам няколко групи от хора – едните редят озвучителна техника, другите закусват и обсъждат бойния план за деня. Тук са заради скромно рекламираното, но пък напоително посетено от медии събитие "Флашмоб почистване и 36 часа музика".

Целта днес е да се направи основно почистване на "първия кръг на Ада", както, къде на шега, къде не, насъбралите се доброволци наричат непосредствено намиращата се до паметника зона в подлеза пред гарата. Следват част от коридорите - "вторият кръг", където по някое време ще се състоят и немалко игри и забавления за деца и родители. Всъщност първата част на акцията започва с окачване на хартиени жерави, останали от уъркшопа по оригами, проведен седмица по-рано.

Още в началото на деня забелязвам няколко зяпачи и любопитни минувачи, които питат какво се случва. "Ще чистим здраво днес", отвръщам на всички. Подкрепят ме хора от различни възрасти – единият от тях, 75-годишният Цветан Георгиев, е разбрал за инициативата от фейсбук и запретва ръкави с много хъс. До него е Денис – на 17, който споделя, че харесва идеята за облагородяване на публични места, затова и ще си "изгуби" съботата си в чистене.

Причината доброволците да са тук преди всичко са хората от сдружението Undergara, което стои зад днешната акция. Един от членовете му – Дойчин Котларов, вече ме чака и още преди да сме пуснали ръце след запознанството, започва да ми разказва за целите на проекта и бъдещите творчески планове на тази изоставена от хората и властта градска зона, а именно – подлезът пред Централна гара в София, да се облагороди и да се превърне в нещо като арт център.

Водна основа

Историята на Undergara започва преди няколко месеца по време на "Водна кула арт фест", когато се провежда тридневен семинар-творческа работилница за културен активизъм в публичните пространства. Семинарът е воден от полската фондация In Search Of, която помага с идеи и ноу-хау за превръщането на изоставени публични пространства в едни по-приятни места. Тя помага и за обединяването на хора от организации като "Трансформатори", "Група Град", фондация "Дома арт" и Destructive Creations в сдружение Undergara, чиято основна цел е да облагороди пространството под Централна гара в София, като ги събира на едно място и дава тон в комуникацията им. Дойчин, който е практикуващ юрист и един от основателите на фондация "Дома арт" (тя осъществява проекти, които въвличат хората в културата, изкуството и провокира културен обмен. Първият такъв проект е фестивалът DOMA 2013 – Пулсът на Южна Корея), ми разказва, че седемте участници в сдружението си имат позиции, макар то да е неформално. Един отговаря за пиара, друг е отговорник за комуникацията с институциите и други социални организации и т.н. "Всъщност всеки прави каквото може." Участниците в проекта се събират всеки четвъртък на различни места, за които се разбират в деня на срещата, за да планират и обсъдят какво са направили през седмицата, както и да споделят идеи за бъдещите действия на сдружението.

Епизод едно – голямото миене

Основната цел на Undergara се състои в две гигантски стъпки, разказва пиарът на сдружението Мартина Стефанова. Първата "измива". Тя включва фактическото измиване на подлеза (стартира с флашмоба на 31 август и 1 септември и приключва с основното почистване на 13 септември).

По-трудно обаче е "измиването" на репутацията на подлеза – място, което напоследък всички свързват с лоша миризма и притеснителни на вид обитатели. За да преборят този имидж, хората в сдружението организират множество събития, които да доведат софиянци в подлеза и да им покажат, че той всъщност може да бъде доста приятен. Сред тях ще има редовни "арт акции", както ги описва Дойчин – концерти всяка сряда между 18:00 и 20:00 ч. и акцията "Всеки петък, ден на майстора" с работилници, в които участниците ще се научават да създават различни предмети. Първият ден на майстора ще се проведе на 20 септември с Ива и Мария от "Асоциация за развитие на изкуствата и занаятите", а на 27 септември Destructive Creation – артистите, които изрисуваха супергерои върху паметника на Съветската армия, ще запознаят посетителите да изработват различни предмети.

В програмата на Undergara присъстват и по-големи самостоятелни събития. Например на 14 септември подлезът ще бъде част от "Нощта на театрите", като в 19:00 ч. ще има уличен театър с кукла на фотографа Гео Калев. "Група Град" и "Трансформатори" ще организират архитектурен семинар между 17 и 19 септември, чиято цел е да се генерират нови идеи и планове за ротондата, които да бъдат представени пред Столичната община. Добре дошли на семинара са всички архитекти и студенти по архитектура. Като детайл в имиджовата баня на подлеза са плановете за безплатна библиотека и нови кашпи с цветя, като това са едва първите стъпки в цялостното преобразуване.

Епизод две - мениджмънт

След като се приключи с първата стъпка и мрачният подлез се превърне в приятно и популярно място, идва стъпка две. Тя включва напълване на наличните магазини с посетители и наематели, както и справяне с проблемите на сегашните обитатели на подлеза. Освен десетината налични търговци това са и множество хора, които просят, крадат и проституират. Желанието на Undergara е последните да не бъдат изхвърлени, след което да си намерят нов подлез и там да са нечий друг проблем, а да бъдат интегрирани в проекта. Идеята е да им бъде дадена работа, срещу която ще получават топла храна и чисти дрехи, като според думите им за това ще помогне дирекция "Социално подпомагане" към общината.

Магазините пък ще бъдат превърнати в галерии, ателиета и студиа на местни артисти. Общината отново е обещала да помогне, като държи ниски наемите и така стимулира и улеснява частните лица. Накрая жителите и гостите на столицата трябва да се озоват на едно място, в което да се докоснат до разнообразно изкуство, да се забавляват или просто да си починат. Фокусът е върху ъндърграунд изкуството, което не може да се види в големите галерии, а зададеният краен срок е напролет.

Част от екипа и помощниците. Сн. Undergara

Да строим животът нов

Ентусиазмът, с който говорят членовете на Undergara, е силно заразителен, но един въпрос сякаш остава без отговор. Какво мотивира всички тях да вложат време и усилия в подобен проект? Дойчин и Мартина, които редовно минават през мястото, защото често пътуват с влак или автобус, споделят, че е нелепо чисто новото метро и гарата – с очаквания в следващите две години ще претърпи основен ремонт, да бъдат свързани от подлез, през който хората минават на прибежки и в страх да не бъдат обрани. Разпитвам ги как смятат да финансират мащабния си проект, но Мартина ме убеждават, че всъщност не се изискват толкова много пари. Все пак помощ и средства смятат да си осигурят чрез публично кандидатстване, спонсори и партньорства. В момента водят разговори с общината, която вече помага – на флашмоба виждам общински работници, а институцията е дала свобода на Undergara да управлява магазините, които са нейна собственост. "Очакваме помощ и от хората в подлеза – частните собственици на магазини са приели идеята изключително позитивно и всеки помага с каквото може", споделя Мартина. "На този подлез са му нужни две неща – измиване и мениджмънт", казва тя.

_________

Снимки: Undergara

Текстът е публикуван в Капитал LIGHT

Like a virgin

Четвъртък следобед, приятен летно-есенен ветрец продухва софийските улици, а моя милост в полузаспало състояние се носи от редакцията към леглото си. Някъде там обаче две много приятни каки ме пресрещат на улицата и искат телефонния ми номер, докато ми бутат флаери. 

На следващия понеделник една от каките (а може и друга да е) ми се обажда и си уреждаме среща. Мястото е ебаси-якия-нов-фитнес Pulse на Народното събрание, за който получавам безплатна едноседмична карта. Това е причината за първото в живота ми посещение на фитнес, което планирам цяло лято. 

Факт: Отне ми близо час самоубеждаване, че наистина трябва да отида на фитнес, преди да го направя.

Гледката на един човек, свикнал да е многознайко, който обаче се сблъсква с нещо абсолютно непознато за него е безценна. Особено когато на същия бъде предложена кърпа от рецепцията на фитнеса, след като пита "Ама трябва да си нося ли?". Или когато сподели, че "към тази машина нямам идея как да подходя".

От този момент, който в никакъв случай не е сред върховете в живота ми, минаха цели две тренировки. Първата ме накара за първи път да установя, че притежавам трицепси, както и мускули на гърба. Интересно откритие, което на следващия ден напомняше за себе си по един неприятно болезнен начин. Но поне си обясних популярния лаф "No pain, no gain".

Втората ми тренировка не ме завари чак толкова неподготвен. Преди да отида бях малко задрямал, затова изпих едно кафе по път. Не знам дали е заради него или нещо друго, но вторият път беше доста по-лек и на следващия ден болка почти нямаше. Може и да е, защото прочетох, че трябва да хапнеш нещо сладко след тренировка и не се посвених да го направя.

След тези две посещения във фитнеса мотивацията ми е по-силна, отколкото преди това. Тренировката се оказва едно време, което изкарваш със себе си и на спокойствие. Нещо, което ми липсва напоследък. Освен това за пореден път си доказвам, че движението дава безумен тонус и свежест.

И все пак първият път е малко труден, главно заради някои погрешни очаквания. Така например, бях убеден, че ще издишам на третото упражнение и ще умра удавен в потта си. Почти бях готов да се обзаложа, че ще строша нещо или ще се изложа тотално. За щастие нищо такова не се случи, дори инструкторът се изкефи, че някакъв абсолютен льольо има мотивацията да навлезе в неговия свят и слуша съветите му.

Личният ми извод от случката е, че някои неща съществуват и хората се превъзнасят по тях неслучайно. Фитнесът, който дълги години съм отричал, се оказва сред тези неща. Оказа се и далеч по-приятен и не толкова страшен, колкото си мислех, преди да пробвам. Сега остава само да не се откажа бързо-бързо, но затова се надявам и някои от вас да помагат.

Кино в четвъртък: Kick-Ass 2

Kick-Ass е от онези адаптации по комикси, които харесвам, защото остават адски близки до изходния материал. Заради това, ако сте чели или гледали първият филм, Kick-Ass 2 ще ви донесе познато усещане. За съжаление обаче приликата е само привидна и детайлите по-скоро ще ви разочароват.

Както видяхме в края на първия филм Крис Д'Амико, познат и като The Red Mist, е супер ядосан на Kick-Ass, заради смъртта на баща си. Това го вдъхновява да стане първият истински суперзлодей с умопомрачителното име The Mother Fucker и да събере банда от други злодеи, които да намерят и убият Kick-Ass. В това време Kick-Ass успява да намери други супергерои, с които сформират Justice Forever - група, която се бори с малки и големи злини. Hit-Girl пък се опитва да се внедри в живота в гимназията и да намери себе си, което по-скоро не й се получава.

Съвсем очаквано филмът не блести с нищо особено. Актьорската игра е по-скоро средна работа, като дори Джим Кери в ролята на Captain Stars and Stripes не успява да оправи положението. За разлика от комикса тук имаме доста плоски персонажи, които не получават развитие от актьорите, макар че би могло. Музиката е ненатрапчива, което винаги съм смятал за плюс. Единственото, което е очаквано много е кръвта и насилието - неща, които са съвсем в духа на Kick-Ass.

Сигурно бих оценил Kick-Ass 2 далеч по-високо, предвид факта, че това е летен хит, ако не беше адаптация по комикс. И то не какъв да е комикс, а по един от най-добрите комикси в последните няколко години, поне според мен. Проблемът е, че комиксите са не просто кървави, безумни и пълни с нецензурни думи и изрази. В тях има едно настроение на тегнеща драма и отчаяние от света, хората и самия себе си, което лъха от героите. Историята в по-новите комикси става още по-"тегава", докато филмът продължава да бъде супергеройска комедия с тонове очевидно фалшива кръв и повръщано.

И все пак препоръчвам феновете на този тип филми да видят Kick-Ass 2, защото той е забавен. Оставете очакванията си за нещо сериозно и върховно за четенето на комиксите и отидете да гледате летен блокбъстър. Като такъв филмът е върховен.

6/10
Kick-Ass 2 е в кината от утре 16. август

Анти-нихилистично

Сред нихилистичните мантри на българите има няколко особено популярни и обичани от всички ни. Сред мойте фаворити е, че България е бедна държава. На фона на богатия запад, вероятно е така. Но на фона на целия свят, това е изключително далеч от истината. Другата мантра, която особено ме забавлява е, че България е малка държава.

За да не съм голословен, ще използвам статистика, която за най-лесно съм изровил от Wikipedia. Започваме с твърдението за малката България. Според статистиката България е на 17. място по територия и на 21. място по население сред малко над 50 европейски страни и територии. В световен мащаб сме на 105. място от 249 по територия и на 99. място по население, този път сред 242 държави.

Така излиза, че "малката" България, всъщност не е чак толкова малка, особено сравнена с европейските страни. Всъщност и в двете класации сме в горната половина. По население, изненадващо дори за мен, също сме по-скоро голяма държава, въпреки че естествения прираст не е както трябва у нас.

Подозирам, че около мантрата за бедната България има повече основания за негативизъм. Все пак една проверка показва, че в световен мащаб България се върти между 75. и 85. място в класациите по БВП на различни организации от последните няколко години, които включват близо 200 страни. Това ни поставя в по-богатата половина от света, което дори не предполагаме колко означава.

Сред страните в Европа, България заема 30. място по БВП, от общо 46 държави. На всички е известно, че сме най-бедната държава в ЕС, като единствено Румъния е възможно да е малко по-бедна или по-богата от нас, но не открих статистика. И все пак остава фактът, че сме най-бедните от богатите.

Всичко това не пиша с цел да хваля колко сме си добре в България. Напротив, проблеми има, но те не се коренят в това, че нямаме пари или че нямаме територията на Франция и населението на Германия. Затова и обясненията, че сме малка и бедна държава са излишни.

Далеч по-добре ще е да се съсредоточим в това, че сме по-скоро неефективна държава, в която няма свобода на медиите, корупцията е на високи нива и като цяло властта е оставена да прави каквото си иска. #ДАНСwithme до някаква степен помага хората да променят отношението си спрямо държавата, но не съм убеден, че е достатъчно. Все пак важното е, че нещо се случва на теория. Дано се случи и на практика, за да можем да говорим за българския нихилизъм като за нещо от миналото.

От другата страна на бара

Снимка: Темелко Темелков 

Мине, не мине някакво време и ми хрумне и/или ми се наложи да правя нещо забавно с "кариерата" си. Миналата година се подвизах като сервитьор - едно незабравимо изживяване, което се надявам да не се повтаря никога. Тази година пък се случва така, че се подвизавам като помощник барман в бар Родерик. За разлика от сервитьорството, това е работа, която искам да пробвам от ранна детска възраст и като цяло е доста по-забавна от разнасянето на чинии.

И какво й е лошото на работа, която включва наливане и пиене на алкохол, лафче с клиентите, много наздравици и шумни и весели компании? Лошото е, че това е една много миниатюрна част от барманството. Останалото са стандартни, по-скоро досадни процедури, които никога не се замисляш, че се случват от другата страна на бара.

Така например, като помощник барман, изкарвам една завидна част от времето си в миене на чаши. Малки, големи, бирени, за вино или мартини, тук таме някоя чинийка, купичка за ядки, щипка за лед или нож. Важно е да се мие бързо, качествено и почти постоянно, защото иначе няма чаши, което води до липса на пиене за клиентите.

Другата фрапираща разлика между представите и реалността са именно клиентите. Човек си мисли, че като отиде в бар, клиентът би трябвало да се отпусне, да се усмихва, забавлява и да не киселее. Нищо общо. Киселяците са си такива винаги, а за барманско съжаление се намират и предостатъчно хора, които стигат до интересни състояния благодарение на алкохола. Някои стават влюбчиви, други леко агресивни, трети започват да се смятат за Chris Rock. Типажи всякакви всъщност.

Клиентите също така искат да пият веднага. Което значи, че обслужването и работата зад бара трябва да са адски бързи. Това за един аматьор като мен е доста сложно, тъй като едва на 3-ия работен ден открих коя е правилната посока за сипване от бутилка с наливник например. Дори не искам да споменавам частта с коктейлите, шотовете и фактът, че нямам дори предположения за вкуса на една част от напитките по рафтовете.

За разлика от сервитьорството, тук комуникацията с клиентите е доста по-приятна и награждаваща. Нямам идея защо, но у хората има известно уважение към барманите, което никога не съм срещал, нито пък изпитвал, спрямо сервитьори или какъвто и да е друг подобен персонал. Това води до един момент, в който барманът сякаш "води хорото" и освен изброените по-горе дейности, сам по себе си забавлява клиентите.

Точно това спецефично отношение между бармана и клиентите винаги ми е харесвало в тази работа, но за съжаление аз имам още доста чаши да измия и изпия докато стигна дотам. Това не пречи и настоящата ми позиция в барманската йерархия да ми харесва и да ме забавлява неимоверно много. И все пак надявам се съвсем скоро да мога да забъркам поне някое шотче, ако не цели коктейли.

Бъдеще вестникарско

Photo Credit: Michael Scott

По-рано тази седмица Джеф Безо - CEO на Amazon и един от най-напредничавите бизнесмени в Силициевата долина, реши да си купи вестник. За разлика от родните окрупнявания и медийни въртележки, сделката, която Безо сключи, а именно да купи Washington Post за 250 млн. USD, дава храна за размисъл около бъдещето на медиите. За много хора то е по-скоро неясно и леко тъмно, но подобни сделки отварят безкрайно много възможности, които сякаш опровергават всички негативни виждания.

Ще започна от далеч, като уточня, че в този текст ще давам примери повече от американския пазар. Причината е, че той е с няколко години напред, спрямо европейския. Доказателство за това са тенденциите около електронните книги. В САЩ електронните книги представляват над 20% от пазара, докато във Франция са едва 3%, в Германия под 3%, а във Великобритания някъде по средата - около 10%. Освен това близо 20% от тиражите на 25-те най-големи американски вестници се реализират от дигиталните им версии, докато информация за Европа не намирам.

Въпреки слабото представяне на електронните формати в Европа, едно е ясно - хартията си отива. Естествено, няма да умре изцяло, просто ще бъде по-скоро нещо луксозно, вероятно основно във варианти с твърди корици, дебела хартия и илюстрации. Неизбежно е това да се случи и на стария континент.

Най-добрата аналогия, която да потвърди твърдението са винилите и дигитално разпространяваната музика. Въпреки че в момента iTunes е нормата, той не успя да убие пазара на физически носители на музика. Дори напротив, в момента винилите бележат неимоверен ръст на продажбите. Причината е отчасти в носталгичната природа на човека, но от друга страна и във факта, че качеството на аналоговата плоча е незаменимо. 

Предполагам, че бъдщето на книгата ще е подобно. Огромен спад в продажбите на хартиени книги, който ще се обърне в растеж след 15-20 години, когато само луксозни издания ще стигат до остарелия носител.

Вестниците обаче са малко по-спецефичен сегмент. За разлика от музиката и книгите, вчерашният вестник е едно от най-безполезните неща на света, независимо от носителя му, а в модерния свят и вестник от сутринта вече е безполезен в ранния следобед. Заради това и хартията, която изисква техническо време за печат и разпространение, е толкова неприложима. Същото се отнася и за дигиталните версии на вестници, които са директно копие на печатните версии.

Поради тази причина си задавам въпроса каква е стойността на вестника в ерата на смартфоните, таблетите и четците? За мен тя се крие в дългите и задълбочени анализи, които мога да прочета в New York Times или Капитал, например. Но пък модерният човек трудно чете подобни дълги жанрове, поради променения начин, по който консумира медийни продукти. А и вестник без новини, като от старата школа, е странно явление.

Тук обаче идва Безо и неговата нова придобивка. Така както преди 6 години Apple започнаха промяната на мобилните телефони, а Amazon тоталната промяна на книгите, смятам, че сега Washington Post може да започне промяна на вестниците. Вариантите, които ми хрумват са много, но предпочитам да не ви забавлявам с тях. По-важното е, че всичко сочи, че медиите имат светло, макар и различно бъдеще. Единственото, което им трябва е да са отворени към новостите, да са креативни и да не спират да се стремат да са най-добрите. А дори не съм споменал всички възможности за интереактивно и мултимедиино съдържание, които носят новите формати.

_____

И един интересен текст от NYT, на който попаднах, докато рових по темата - Papers Worldwide Embrace Web Subscriptions

Стената в Лудогорец

Драма, мили читатели. Най-великият футболен отбор във Вселената, а може и в няколко вселени, няма да може да играе на плейофи за Шампионска лига. Великият отбор е Лудогорец (и аз не бях чувал за него до днес, затова помагам с линк), а причината злият, антикултурен и обявен преди почти година концерт на Roger Waters.

Да ви кажа, не съм учуден. Един виден езиковед, освен че е най-логично да е спортен министър, винаги трябва да пази развитието на физкултурата у нас. Мариана Георгиева, въпросният министър, не пропусна шанса за това добро дело, което би развило младежта у нас, спорта, както и интелектуалния живот и бизнеса на държавата. Злокобната ирония може да е леко прекалена, но позицията на спортния езиковед Георгиева е изтрещяло неадекватна.

Не съм антиспорт, дори напротив, но когато една държава буквално е заебала този сегмент от себе си, то е логично да е заебала докрай. Защото успехите (да видим?) на Лудогорец са резултат на упорит труд от страна на футболистите, вложени пари от страна на собствениците на клуба и нищо повече. В нашата държава всички дейности различни от крадене на еврофондовете и парите на данъкоплатците се случват изцяло на мускулите на засегнатите. Включително и спортните ни успехи, които изненадващо хич не са малко.

И както не съм антиспорт, знаете предполагам, съм адски про-музика. В случая си говорим за fucking Roger Waters. От fucking Pink Floyd. Сещате ли се, една меко казано легендарна група. И тоя тип ще изнесе едно от най-легендарните шоута (шоа?), които може човек да гледа. Само ако министрите не кажат, че не може, защото Лудогорец, видиш ли, трябва да радва милионите си фенове на родна земя.

Еми, сори, но мачът на Лудогорец, колкото и важен за общо 6-те хиляди запалянковци у нас, няма никаква логика да е по-важен от шоуто на Roger Waters. Две прични. Първо, за Roger Waters билетите, макар и непродадени, със сигурност са повече, отколкото за мача. Второ, тези билети са по-скъпи и приноса към БВП-то на концерта ще е по-голям. И трето, извън всичко, Roger беше пръв, пък!

И сега малко по-сериозно. Оцеляването на един стадион е въпрос на бизнес. Този бизнес се поддържа от събитията, които се провеждат на този стадион. В случая със сигурност има жесток договор, който ще навреди на бизнеса на стадиона, ако този концерт отпадне. Освен това ще навреди и на бизнеса на организаторите на концерта - Sofia Music Enterprises, които ще трябва да плащат жестоки неустойки. Та, в тази ситуация е безумно държавата, дори в лицето на езиковед-спортен министър, да се намесва в бизнеса. Също така държавата е виновна, че ст. "Васил Левски" е единственият лицензиран от УЕФА стадион у нас. Оттук насетне въпросът е дежурният - живеем ли в нормална държава или не? Ако Лудогорец играят на Националния стадион, за пореден път, явно не.