Кучешки истини

В София има хиляди бездомни кучета. По статистика има десетки нахапани от бездомни кучета годишно. Преди 10-ина дни един възрастен човек умря след като беше нахапан от кучета. Тези три прости факта говорят, че със сигурност проблем с бездомните кучета има. Със сигурност има агресивни животни, които нараняват хора. Простата логика казва, че хората трябва да решат този проблем.

За съжаление дори в основата си проблемът с бездомните кучета не върви към решаване, дори напротив. Големи медийни усти тръбят колко са опасни бездомните животни, популяризират мнението как трябва да бъдат избити и настройват и без това изтъпялия и изтрещял народ към опасни и нехуманни методи за справяне с един, колкото сложен, толкова и елементарен проблем.

Проста работа

Вместо да отново откриваме топлата вода, можем да използваме някой от десетките примери за големи градове без бездомни кучета. Или пък някой външен човек, който иска да ни помогне с решаването на проблема, като използва доказано работещи практики. Но българинът казва твърдо "Не!" и решава да трепе наред, вместо да свърши някои елементарни неща, които биха решили проблема и то сравнително бързо.

За начало ни трябва електронен регистър на домашните кучета, с информация за собствениците, ваксинациите, възрастта и т.н. Всяко куче задължително да си има чип, с който лесно да се открие цялата информация около него и собственика му. Това е най-простият метод за контрол над изхвърлените животни. За справка в момента има чипиране, но регистърът е на хартия и май никой не знае къде е и дали има достъп до него. Освен това в него фигурира изключително малка част от домашните кучета.

След изготвянето на електронен регистър трябва да се направят законови промени, които да регламентират наказания за хората, които изоставят животните си и да се наложат такси и глоби за собствениците на кучета - парите от тях ще се използват за справяне с проблемните животни и облагородяване на градската среда, така че стопаните да има къде да си разхождат любимците, например. И за да няма нежелани животни трябва да се регламентира развъждането на кучета. Според мен ефективно налагане на мерките в закона би довело до добри резултати. Пак за справка - в момента таксата за притежание на куче е 24 лв., но отпада ако кучето е кастрирано или е куче-водач, служебно куче или куче с ловен билет.

Най-важната стъпка обаче е коренната промяна на непрозрачното дружество Екоравновесие, което в момента само и единствено смуче пари. То трябва да хваща и кастрира бездомните кучета, да ефтаназира агресивните, да търси стопани на възможно най-много кучета и да връща на улицата безопасните и кастрирани животни, които да изживеят живота си.

С предприемането на тези мерки не би трябвало да се дава възможност за нова популация от бездомни животни, които да дойдат на мястото на убитите, например. Само информативно - една некастрирана кучка може да роди 20-ина малки годишно, които на следващата година да си имат по 20-ина нови кученца.

Големите трудности

Най-голямата трудност пред изпълнението на тези прости стъпки е обществената нагласа, която към момента в общи линии желае всички четириноги да бъдат горени на клада. Тук идва ролята на закърнелите псевдожурналисти, които с безумната си некомпетентност насаждат огромно неразбиране у хората и то не за първи път, и не по първа тема. Ако хората разберат, че проблемните животни са резултат на проблемни хора, може и да има някаква промяна.

Другата огромна трудност е изядената от корупция и крадливи нещастници държавна и общинска машина. Реално хората, които в момента движат Екоравновесие нямат интерес проблемът да се реши, защото това би спряло кранчето, от което години наред си пълнят джобовете. Затова трябва огромна воля на управниците, които да изчистят тази организация и да въведат гореспоменатите законови промени и наредби.

В крайна сметка е важно обществото да бъде информирано и научено, че този проблем не е фатален и нерешим. За него няма нужда от крайни мерки, които да превръщат хората в убийци и зверове, а има нужда от работещи управници, журналисти и общество. Но сякаш това би решило повечето проблеми у нас.

Кино в четвъртък: Into The Wild

Има филми, които са тежки, потни и лепкави. Те са трудносмилаеми и те карат да мислиш много, за да стигнеш до същността им. Тези филми имат за цел да отворят вратичката на въпросите, които да изпълнят главата на зрителя и да не го оатавят да спи. Тези филми са наистина добри.

Into The Wild е коренно различен тип филм. Той е от онези заглавия, които те хващат за ръката, включват емоционалния бутон и буквално изстрелват нанякъде. От онези филми, които до последната минута са като гореспоменатите филми, но точно накрая просто ти разказват играта и убиват въпросите. На тяхно място удобно се намества едно незаменимо прозрение.

Into The Wild е от онези филми, които те карат да се усмихваш през сълзи. Докато Еди Ведър шепне поезията си, а главният герои отново не намира себе си. Докато същият той успява да покаже простички неща от живота на околните. Докато сякаш си в екрана и усещаш вълните и залеза. Споменах ли за китарата на Еди?

Into Тhe Wild е адски прост филм. Той не повдига въпроси, не е наръчник за духовно извисяване, нито пък сложната история на една откачалка. И в същото време е точно това. Но последната му минута просто изстрелва куршум на точното място. Точно така че да не станеш от стола и да си кажеш "Ебаси филма".

И не, тук няма нищо библейско - просто историята на един човек, който има нужда да открие света и себе си. Но открива една елементарна истина, която сякаш убягва на всички ни, точно както и на самия него.

Технически погледнато режисьор е Шон Пен, в главната роля е Emile Hirsch, а филма е от 2007. За капак музиката е от Eddie Vedder, а оператор е Eric Gautier. Оценката ми е 10/10. Това само, за да не останат незабелязани цифричките. Приятно гледане и си изключете прагматизма.

Media masters 2012 - чиниената версия

Снимка от

На 5 април в Сердика Център се проведе поредното издание на MTel Media Masters 2012. За първи път присъствах на
събитието, но това не беше единственото ми сефте за вечерта - също за първи път в живота си, се превърнах в нещо като келнер или сервитьор.

Детски спомени

Още като доста малък имах интерес към професията на сервитьорите, който така и не си отиде, дори след като разбрах, че локумените ми пръсти съвсем не предполагат да се занимавам с подобни дейности. С времето интересът ми заби във философски разсъждения за броят минути, които ще са ми необходими, за да изрека първата си псувня към клиент. В крайна сметка преди известно време ми се отвори възможност да се пробвам в тази тайнствена сфера, при това само за една вечер.

Уговорката

Няколко дни след като приключи кариерата ми в Saatchi, един колега от университета изскочи с офертата да изкараме по 30-ина лв., като сервираме 10-ина чинии с ядене на някакво събитие. Седмица по-късно се бяхме уточнили, че на 5 април в 16ч. трябва да сме на горния паркинг на Сердика, за да ни дадат униформи и инструкции. Речено-сторено - закъсняхме само с 20 мин.

С ризка и връзка

Към 16:40 от вътрешността на сградата изскочи един тип, който ни събщи, че сме приключилк с пушенето и е време за преобличане. Няколко минути по-късно около 60 младежа се редяхме за риза, вратовръзка и престилка, които трябваше да окомплектоваме с черните си панталони и обувки. След като приключихме тази дейност и сложихме по едни найлонови калцуни на краката си, се озовахме в залата, където всъщност се случи самото събитие. Калцуните, за да не цапаме пода преди да дойдат гостите.

Армия от чакащи

След като част от нас подредиха малко камъчета и свещи, се започна едно чакане. Около час изпълнен с тъпи шеги, киселеене около вратовръзките и новата Angry Birds Space. Тъкмо когато отекчението почти ни разказа играта, отнякъде пак се появи онзи тип, който се оказа шефчето, и за няколко минути ни раздели на двойки, като всяка двойка отговаряше за по една маса. Това еше моментът, в който разбрах, че и тази структура си има ветерани и редовни работници - нещо, което ме впечатли.

След разделението се подредихме до масите си и изслушахме инструкциите за начина на сервиране и отсервиране на манджите. Накратко - не ходиш празен, спазваш маршрут, гледаш да си бърз и се координираш с партньора си, за наливането на напитките. Последваха две "сухи" тренировки, кратко разяснение за менюто и бърз урок за чашите и вината. Всичко това, само за да стигнем до още един отегчителен час на безумно чакане, като поне този път можехме да пушим.

Добре дошли

Реално дейностите по време на самото събитие не се отличаваха с нещо особено впечатляващо - внасяш и изнасяш чинии под строй, като докато си в залата се забавляваш колко незабележим си за всички познати и непознати наоколо. За себе си установих, че съм далеч по-координиран в ръцете от очакваното и не успях да строша нищо. Само настъпих един господин.

В крайна сметка това преживяване беше адски интересно, не само, защото разбрах, че определено не искам да съм сервитьор. За първи път в живота си установих колко организация и усилия изискват тези събития, а и определено промених отношението си към всички, които се занимават с тях. Освен това установих, че всички сме незабелязващи сноби, когато си седим на масите.

Refresh the reader

В последните седмици дадох refresh на доста неща около мен, като под ножа падна и Google Reader. Директно и без замисляне изтрих всички фийдове, за които се бях абонирал, като си поставих за цел да си намеря нови, които да отговарят на интересите ми. Не че нещо, но от 2008 само добавям някакви неща и беше манджа с грозде. По повода ви представям 5 от любимите ми блогове, които няма да махна от Reader-а.

sabinap.com//The Way I Feel About It

Личният блог на Събина Панайотова [Facebook, Twitter, LinkedIn, Flickr, Google+]

Блогът на Събина е съставен от фоторазкази за красиви места из Европа, мислите на една сама жена, за самотата, връзките и т.н. и множество интересни странични истории. Ако трябва да съм честен точно блоговете, които са микс от интересни явления, красиви снимки и лирични отклонения ме влекат най-много. 

Освен това в The Way I Feel About It можете да четете малко повече за Animal Rescue Sofia и като цяло за "проблемът с кучетата", тъй като Събина е доста силно обвързана с темата.

experi--mental.blogspot.com//Блогът на Carrie

Личният блог на Петя [Blogger]

В личния си блог Петя пише основно пътеписи за разните пътувания из родните планини. Тъй като с нея сме лични приятели и в доста от пътуванията съм бил част от компанията, знам че е много приятно да видиш погледа на някой друг, за това, което си изживял в последните дни/седмици.

В редките случаи, когато не пише за пътувания, Carrie избухва с разни философски писания на ежедневни теми. Държа да отбележа, че девойката е в 12 клас и сякаш тепърва ще започне да пише някакви още по-епични якости.

karolinkabulgaria.com//Karolinka in & Around Bulgaria

Блогът на Carolyn [Twitter, Flickr]

Всяко място на света може да се види по десетки начини, включително и любимата ни България. Особено интересно е как вижда родината ни една американка, която вече четвърта година живее в София, пътува из България и разказва впечатленията си.  

Темите и нещата, които могат да се прочетата в този блог са всякакви - от разни интересни рецепти, през празнуването на Хелоуин в американския колеж, до перипетиите, които виждат чужденците, когато се опитат да учат български език. Блогът е на английски език.

yovko.net//yovko in a nutshell

Блогът на Йовко [Twitter]

Това може би е единственият блог, в който съм изчел всички статии, откакто го следя (за съжаление от скоро). Йовко снима и пише красиви неща, като от време на време вкарва някоя технологична тема, ей така за разкош.

На всичкото отгоре това сигурно са единствените блогърски писания на тема любов, който не просто не ме дразнят, а дори си ги препрочитам от време на време.

yurukov.net//Блогът на Юруков

Блогът на Боян Юруков [Facebook, Twitter]

Въпреки лириката, пътуванията и всичко прекрасно на света, има някои неприятни и сериозни теми, за които е хубаво някой да говори. Един от хората, които говорят е Юруков. В неговия блог има статии за наистина всякакви проблеми на родната администрация, журналистика и т.н.

Тъй като и Юруков е програмист и информатик, много от проектите му са обвързани с дигитализирането на проблемната ни администрация. Освен това човекът учи в Германия, така че не отсъстват и немски теми.

Единственото, което ми остава е да призова и споменатите, а и другите заинтересовани да споделят любимите си блогове в коментарите или в собствен пост. Не че нещо, ама Reader с 5 блога не е интересно.

Писания на soregashi, circa 2010

от soregashi на 04 Май 2010 22:41

Дупки

Всички сме затъвали във всякакви дупчици и кратери от всякакви видове и размери, прикрити по всякакви интересни, опасни и направо забавни начини. Но погледнато извън националното разбиране за асфалтова дупка, причиняваща предимно щети по безценните ни автомобили, понякога попадането в дупка може да донесе и доста приятни емоции, усещания и събития.

Това, например, се случва на всеизвестната и обичана Алиса. Тя попада в Страната на Чудесата подмамена от бял заек, който я отвежда до дупка в земята. Скокът в тази дупка и разкрива цял нов, вълшебен свят изпълнен с интересни събития, персонажи и поуки, които ще са полезни за младата дама. Макар и в реалния свят да не можем да срещнем Лудия Шапкар и да пийнем по чай с него, пак има вероятност някоя дупка да ни свърже с нови приятели.

В гимназията доста често ми се случваше класът ми да има "дупки" в програмата, които дружно изпълвахме с групови дейности, които, макар и свързани с консумацията на никотин и кофеин, успяха да направят класът ми доста по-сплотен, макар и един вид по принуда. Резултатът е, че и до момента консумирам споменатите продукти с някои от тези хора, с които съм и добър приятел.

Все пак в хората е заложен един страх от дупките, който е породен, както от неизвестността какво се крие в дъното й, така и от неизвестността дали въобще има дъно. Особена проява на страха от неизвестното са отзивите на доста хора около пускането на Големият Адронен Колайдер - най-големият ускорител на частици създаван някога. Има притеснения, че сблъсъка на частици с подобна скорост и енергия би могъл да доведе до отварянето на черна дупка насред китна Швейцария, което би довело до катаклизъм с невероятни размери. Но значи ли това, че трябва човечеството да спре пътя си към евентуални научни разкрития, които биха разкрили изключително много за Вселената и всичко около нас? Не би трябвало. Ако човечеството нямаше смелостта да поема риск сигурно още щяхме да сме на етап от развитие, в който живеем в пещери и се разхождаме по пребрадки.

Дори всемогъщият Бойко Борисов има доста неприятно голяма дупка пред себе си, която му усложнява иначе спокойния живот. Въпреки подкреплението на г-н Дянков, дупката в националния бюджет, освен, че не намалява, дори се увеличава. Резултата е напрежение сред народа, недоверие в управляващите и политически "катаклизми". Не по-малък (и всяващ ужас у българина) е проблема с дупките по пътищата ни. Всеки се е борил с трафика в България по един или друг начин. И на всеки са му се изпречвали безброй дупки, довели до набор от не особено приятни събития - изкълчен глезен, счупено окачване, изръбени задни части или обелен нос в зависимост от метода на придвижване и възрастта на потърпевшия. Но пък не всеки е бил глобяван, за това че е попадал в дупка. За разлика от станал известен шофьор, който разбива колата си след среща с дупка и бива глобен за възпрепиятстване на нормалното движение. Не че не трябва да се следи за подобни случаи, но кой ще глоби дупката? А кой ще глоби деморализирания полицай, който е наясно и с премеждията на шофьорите и с приключенията с дупки? Да, точно така, никой. Но ние сме свикнали с етичните дупки в обществото, които са едни от най-сериозните и имащи нужда от бързо и качествено запълване. Тогава може и народа да реши да поработи над запълването на дупките по пътищата, "дупките" в учебните програми и всички други дупки с отрицателен характер, които тормозят хората, които от своя страна бездействат.

Въпреки редките положителни прояви на дупките, те са жизнено небходимо явление за повечето живи същества. Чрез различни дупки се храним, размножаваме, раждаме. И въпреки това човек изпитва вроден страх от дупки, който смятам за неоснователен. Да, всеки живот завършва и най-скъпото ни - тялото ни - отива в дупка в земята. Но нали християнството учи, че праведните души отиват в рая, а неправедните в ада? Това значи ли, че страхът от двуметровата дупка е неосъзнат повик на съвестта на вярващите хора? По-скоро не, защото всяко живо същество се бори за живота си, дори и богомолката, която въпреки името си е доста далеч от всичко религиозно.

Но пък какво би бил конецът без дупката в иглата? Просто играчка за някоя палава котка. Въпреки че краят на всеки е в дупка, понякога дупките дават и начало. Дали ще е на новата ми прекрасна тениска или красивите пердета на комшиите, всичко започва с вдяването на конеца в иглата. Резултатите може да са плачевни, но може и да са шедьоври. Също като с музиката. Ако попадне в подходящите ръце резултатите са прекрасни, иначе... просто зловещи. В този ред на мисли какво би бил Моцарт без дупките създаващи акустиката на цикулгите и много други инструменти - най-вероятно нищо. Същото се отнася и за повечето съвременни музиканти. Барабан без дупка е тих като котенце (без кълбо прежда), аудио колона без дупка би се разпаднала скоропостижно, а свиренето на китара без дупки е като използването на такава без струни. Но ако въпросните дупки по инструментите се направят без съответните изчисления и спазвания на правила резултата ще точно толкова плачевен колкото и без дупките.

Което води до мисълта, че както с повечето неща и с дупките не е хубаво да се прекалява. Прекалено широка дупка ще остави пирона да падне в комплект с невероятната нова картина. Както Алиса се чуди преди да последва белият заек, така и екипът учени прави тестове на голямата си нова джаджа, така и трябва да е, защото когато дупките излезнат извън контрол се получават трапове, ями и кратери, които водят до безумни санкции и неприятни емоции. Дори когато прекалим с употребата на дупките си, си докарваме неприятни усещания. Затова призовавам всички - използвайте дупките с особено внимание и любов, а при нужда ги запълвайте.

___________________
Този текст е писан през 2010, като част от подготовката ми за кандидат-студентските изпити, с които бях приет да уча Книгоиздване в СУ. Оставил съм го в оригиналния му вид, тъй като наистина се забавлявах, когато го намерих.

Мобилна еволюция

Мартин Купър от Motorola провежда първия
 разговор от аналогов мобилен телефон

Преди около 150 години Александър Бел, съвсем успешно, провежда първия телефонен разговор, с който се поставя тенденцията за тъпи разговори по телефона - “Г-н Уотсън, елате тук. Искам да ви видя”. През 1946 г. пък стартира първата мрежа, която позволява на хората да водят тъпи разговори и мобилно. Нищо, че мобилното се е изразявало в огромни устройства, които са ставали само за слагане в автомобили.

Към края на 70-те години на XX в. екип на Motorola разработва технологията, която позволява да се появят първите наистина мобилни телефони - способни да влязат в по-голям джоб и със скромната маса от около кило. Това свиване в размерите е възможно заради усъвършенствания стандарт на мрежите. Без да навлизам в технически подробности (Уикипедиа има за тази работа) минавам към началото на 90-те когато технологията на клетъчните мрежи се развива до цифрова, благодарение на разни финландски господа.

Те пускат в употреба стандарта GSM, като мрежите използващи този стандарт се водят от 2-ро поколение или така популярното 2G. Благодарение на този стандарт и развитието му, мобилните телефони стават по-малки и вече освен тъпи разговори, хората имат възможност да пишат и тъпи SMS-и. Преди GSM най-забавната дейност, освен говоренето на глупости, която е била възможна с мобилен телефон е била мятането му по невинни минувачи, примерно. В развитието на GSM се появяват и стандартите за пренос на данни EDGE и GPRS, благодарение на които и до днес точим интернет от телефоните си, докато пестим батерия.

С течение на времето употребата на мобилни телефони се увеличава многократно,а и развитието на производството им води до появата на смартфоните. Благодарение на тези два фактора мрежите започват да сдават багажа и да се нуждаят от по-голям капацитет, за да обслужат всички клиенти. Освен това същите тези лакоми клиенти изискват все по-бърза интернет връзка от мобилните си устройства, които, особено в последните години, далеч не се изчерпват със смартфони. Всички тези фактори бутат технологиите към развитие, като в момента на дневен ред са 3G мрежите, които поддържат скорости на пренос на данни до 42Mb/s.

Само че и това не стига. Дори и в България да не сме усетили подобен проблем, например в САЩ има места, където е невъзможно да използваш интернет или да проведеш нормален разговор, без значение дали ще е тъп или не. Това е благодарение на бруталното натоварване, дори на 3G мрежите - все пак още милион души искат да си обновят статуса във Facebook. Затова в последните години се заговори за 4G и по-конкретно за стандарта LTE, който явно ще се използва за мобилните телефони. Този стандарт стигна и до България и благодарение на M-Tel имах възможността да изпробвам за какво става дума. Но за това другия път...

Ninja style

Ако си истинска нинджа 100% си обърнал внимание, че от ноември насам се подвизавам с престижната работна титла digital planner и то не къде да е, а в Saatchi & Saatchi BG. Иначе казано имам най-яката диджи работа в най-яката рекламна агенция у нас. Що ти пълня главата с глупости?

Защото ми е самотно тук. Да, има страхотни дизайнери, убийствено забавни акаунти и копирайтъри с прекрасен музикален вкус, но само една дигитална нинджа. И понеже съм социално животно (част от длъжностната характеристика) ми трябва приятел, с който да се потопим в дигиталната джунгла.

Ако това ти звучи като оферта имаш само една пречка пред себе си - трябва да преминеш изпитанията, които дигиталната нинджа е оставила в дебрите на Интернет. С това ще докажеш, че си достоен за позицията и има голяма вероятност да станеш част от екипа ни. Първото изпитание е във видеото по-долу. Очаквам новия колега с нетърпение.

PS:
Официалната оферта от Сачитата е след цъкването тук.